На пръв поглед лесен маршрут – да, ама не!
Неволите започват след малко, а преди това Шипка.
Градчето Шипка, с красивия руски храм, се оказа на пътя ми в точното време – малко преди изгрев.
От Шипченския проход отбих към паметника.
Бариерата беше спусната и поех пеш.
Нагоре вятърът духаше все по-свирепо и безжалостно и всяко спиране или забавяне го разгневяваше още повече.
Тук е мястото да се замисля как ли са се сражавали опълченците в този свиреп студ по едни цървули, с голи ръце срещу поробителите.
Паметникът до такава степен се е превърнал в икона от снимковия архив на България, че се чудя от кой ъгъл да го щракна, без да направя поредното хилядно копие на нечий кадър.
И като стана дума за неволи – поех към Бузлуджа.
Малко след Шипка се оказа, че пътят въобще не е разчистван, а снегът е дълбок близо метър.
Сложих снегоходките и запробивах пъртина.
Едно е да вървиш върху слегнал сняг, съвсем друго по пухкав, скоро навалял.
Всяка крачка все едно изсмуква скъпоценен запас от енергия.
Току-що бях тръгнал, а вече се чувствах изтощен.
До Бузлуджа тепърва ми предстояха десет километра газене в снега.
По едно време забелязах, че минавам покрай гъста букова гора със заскрежени дървета.
При подходяща светлина, биха се получили интересни снимки.
Но нито ми се чакаше, нито имах желание да вадя статива и да експериментирам.
Вървях в унес и се борих с умората, която се опитваше да ме надвие.
След поредния завой от мъглата се показа тя – Бузлуджа.
Освен умората, бях зверски жаден, а шишето с водата се оказа, че е паднало някъде назад по пътя.
Какво да се прави, ще ям сняг. Лошото е, че не се топи в устата, а става на ледени бучки и не утолява жаждата.
Изтощен съм до краен предел.
Влача се едва, едва, сякаш за краката ми са вързани гюлета.
Стигнал съм до фазата, че предпочитам да легна и да заспя в снега, отколкото да продължа напред.
Последни метри и съм под паметника на неосъществения комунизъм.
Какъв контраст с паметника на свободата – Шипка.
А сега назад, по обратния път, о робе на труда!
