– Ти си Водно Конче, слънцето ще те топли, ще се храниш с мушици, водата ще утолява жаждата ти и ще трябва да се ожениш за момиче – също водно конче…
Знам, знам – прeкъсна нетърпеливо жуженето на майка си
– Водното Конче и се загледа в едно очароваателно… същество
”Какво прелестно тяло, криле, пипала! Аххх!”- мислеше то.
Стъпила грациозно върху маргаритка, Пеперудата рееше поглед и се поклащаше под звуците на музиката в слушалките си.
– Хей, здравей – погледна небрежно тя към Водното Конче , продължавайки да танцува.
– Здравей , аз съм Водно Конче. А ти к’во си ?
– Пеперуда – Хедония*, приятно ми е! Искаш ли да се поразходим? Ще ти покажа истинските неща…
– Удоволствието ще е изцяло мое – каза Водното Конче, като приклекна с едно от крачетата си и с прималяло сърце литна след нея.
– Къде отиваааш? – извика след него майка му.
– Ще търся истинатааа…искам да зная къдеее е истинатааа – отекна гласа му и тя видя само една отдалечаваща се, трептяща точка…
Летяха цял ден. Но тъкмо, когато Водното Конче се приближаваше до Хедония, тя сменяше посоката. Едва, когато слънцето се скри и на небето заблещукаха звезди, двамата приятели кацнаха уморени на един храст.
– Ах, само заради Удоволствията, си заслужава да се живее!
Водното Конче примигваше с натежали за сън клепачи. Изведнъж силен гръм разтърси всичко наоколо, блесна светкавица, задуха силен вятър, заваля дъжд. Той забиваше мокрите си стрели в Пеперудата. Повали я на земята, смачка нежните й крилца , а пороя я понесе по течението си. Водното Конче вкопчи крачета в едно клонче и примря. „Хедонияяяя, Хедонияяя – викаше то – …ния….ния….повтаряше ехото, но нищо повече не казваше …
На сутринта, стъпвайки предпазливо, Водното Конче се измъкна от скривалището си. Не можеше и да помисли да лети. Мъка беше съкрушила мъничкото му сърчице. „Как ще живея без нея?!”- помисли си то. Тогава чу : „Оммм, емммм, аммм, иммм…” Повдигна тъжен поглед нагоре. Звуковете идваха от близкото клонче. Видя същество, подобно на себе си, но без криле и крака, заело чудновата поза: членчетата на тялото му бяха усукани в различни посоки.
– Ти к’во си? – попита Водното Конче, като се стараеше да открие лицето му.
– Гъсеница , Омммм – отвърна съществото.
– А ‘що си в такава поза? Удобно ли ти е така?
– Аз съм йога – Амммм. Така най-добре се справям с проблемите на живота.
– Мога ли да се науча и аз?
– Дааа, – отвърна Гъсеницата. – Трябва само да правиш като мене…
На другия ден Водното Конче дълго и упорито се опитва да повтаря нейните упражнения. Но не му стана нито по-весело, нито по-спокойно. Вечерта, когато звездите му занамигваха от небето, видя една от тях близо до себе си. Тя обикаляше около него и то можеше, ако пожелае, да я докосне. Когато спря до него, Водното Конче видя, че пулсиращата светлинка имаше телце, крилца и краченца.
-Ти пък к’во си? – попита учудено Водното Конче.
– Светулка. Ти коя зодия си?
– Зодия ли? Аз не съм зодия, аз съм Водно Конче!
– Кога си роден?
– На 28-ми май – отвърна още по-учудено Водното Конче.
– Аха, близнаци, значи!
– Това к’во значи?
– Това е една много важна теория, чрез която можеш да узнаеш бъдещето си.
– Как?
– Много лесно. Ще ти направя хороскоп.
– За к’во ми е хороскоп ?
– За да знаеш, какво те очаква в живота и как да живееш.
– А мога ли да разбера истината?
Тази нощ Водното Конче сънува щастливия си живот. На следващия ден повече не видя Светулката, но дълго летя и търси да пита някого, как да намери истината…На един камък видя особено интересно животно. То често сменяше цвета на тялото си и понякога не можеше да се различи от околната природа. Водното Кончето кацна наблизо и го загледа.
– Искаш ли да ти гледам на ръка? – каза животното.
– Аз!? Аз имам само крака.
– Нищо, може и на крак.
– К’во ще гледаш там?
– Мога да ти позная какво ще ти се случи, колко ще живееш и много други неща.
– Наистина ли? Как да ти повярвам? Всеки ми казва различни истини. А аз търся… истинската истина.
– Истината…Истината….Само от мъртвите можем да разберем истината…Трябва да направим спиритичен сеанс и да разговаряме с тях.
– Да разговарям с мъртвите? – потръпна Водното Конче. – Ааа, мерси! Това не мога да понеса – и отлетя.
Уморено, обезверено и тъжно Водното Конче се добра до дънера на едно дърво и потъна в размисъл. Кой ще му помогне? Кой ще му каже къде е истинската истина…абсолютната истина…
На следващия ден тръгна без посока и без надежда. Беше му все едно. Не му се говореше, не му се ядеше, даже не му се живееше. Любопитството му беше отстъпило място на депресията. Летейки така, едва не се блъсна в нещо, което висеше на един клон, надолу с главата. Очите му гледаха втренчено в една точка. Тялото му не помръдваше, но се оказа живо.
– Ти к¢во си? – тихо попита Водното Конче. Съществото го погледна, като че идваше от друг свят и провлечено рече:
Леениивеец…
– К’во правиш надолу с главата?
– Меедиитиирааааааам.
– К¢во значи това?
– Опитай тази трева и ще разбереш.
– Аз такава трева не ям!
– Нищо, ще свикнеш. И ще ми бъдеш благодарно. Ще откриеш истинската реалност. Това тука не е истинската.
– Ооооо, да! Аз искам да открия истината..
– Точно така, ще я откриеш – провлечено каза Ленивецът и пак впери празен поглед пред себе си.
Щом чу за истината Водното Конче се престраши и започна да гризе тревата. Отмаля и се отпусна на земята. Облак розова мъгла го понесе някъде из космичното пространство. Покрай него просветваха ярки светлини, невиждани цветя сменяха невероятни форми и багри. До него дойде непознато същество, представи се за негов гуру и го хвана за краче. Водното Конче беше загубило ориентация за време и пространство. И го последва. Срещаше невиждани същества, красиви и блестящи, грозни и страшни, които го дърпаха в различни посоки, смееха му се и му крещяха в ушите. Озова се в тъмен и лепкав тунел. Стресна се и отвори очи – беше на мястото, откъдето тръгна. Чувстваше се прекалено изтощено,трепереше от студ, усещаше сърбеж по тялото и не можеше да проумее, какво му се случва.
– Ох, докога ще се влача така?
Слънцето залезе и тъмнината започна да го обгръща. Треперещо се сви под един лист, в очакване на нови неизвестни. Наблизо видя две неподвижни светещи точки, които като че ли бяха устремени към него. „Въобразявам си” – но като се взря по-внимателно, различи силует на едра птица. „К’во ли прави тая будна в нощта?”- си помисли. Внимателно се доближи. Беше Сова. Чувало бе, че тя знае много и често горските обитатели се съветвали с нея. До скоро се занимавала с наука, но напоследък, незнайно защо, се беше насочила към гадателство и предсказания. Точно това му бе необходимо. Дали да я попита? Отлетя при нея и нетърпеливо започна да разказва и да пита, защо напоследък, докато търси истината, му се случват все особени и необясними неща? И къде, къде и как да намери истината? Тя го изслуша внимателно. После отвори една голяма книга и заби клюн в нея. Водното Конче мълчаливо зачака. Совата дълго рови в книгата, прелиства, мърмори, рови, прелиства, мърмори… Накрая каза: (Совата беше във фаза на обратно говорене) „хирктО! йелодоВ! чъл тяиниС ! ждйееЕ юююН!”
– К’воо? – попита Водното Конче – не разбирам!
– исръТ, исръТ! – изсъска Совата и затвори очи.
– Благодаря Ви! – каза Водното Конче, като разбра, че повече нищо няма да му каже и си тръгна. Започна да си повтаря думите й, но пак нищо не разбираше. Изведнъж в главата му светна: „Аха – да продължавам да търся… – Но аз вече се уморих, пък и мнооого се разочаровах…”
Но, когато легна под един голям лист се замисли и реши, че ще продължи да търси. И неусетно заспа.
Един ден, близо до потока видя насекомо, което имаше далечно сходство с него. Най-впечатляваща, обаче беше позата. Стоеше протегнало напред прилепени предни крачета. Гледаше в една точка пред себе си и от време на време помръдваше устни. Но не се чуваше никакъв звук. След като го гледа десетина минути Водното Конче реши да го заговори. Отиде по-близо и попита:
– Извинете, Вие к’во сте?
Насекомото извърна изящната си глава, подържана от дълъг врат и каза:
– Богомолка.
– Богомолка? – повтори учудено Водното Конче. Такова име не беше чувало до сега.
– И на кого се молите?
– На Единствения и Истински Бог – отвърна Богомолката.
– Истински Боог??? Истински Боог??? От къде знаете, че е истински??
– Той ми каза: „Аз Съм пътят и истината и живота”.
– Веднага ми кажете как да се свържа с Него? – Дайте ми име, телефон, имейл, скайп….к’вото имате!
– Застани до мене и повтаряй – каза Богомолката.
– К’во да повтарям? – каза Водното Конче.
-„Отче наш, който си на небесата….”
Водното Конче я гледаше недоверчиво, но започна да повтаря. Без да разбира защо по коравото му личице започнаха да се стичат сълзи, крилцата му потрепваха…отнякъде се чуваше гукане на гълъб…
– О, кей – каза Богомолката – сега си иди у дома и утре ела пак.
– Трябва да говорим още…
Свежият вятър подхвана крилцата на Водното Конче и то полетя. Никога не беше летяло тоолкова леко…. Летеше и жужейки си пееше…. happy…happy….happy…
* Хедонизъм – Етическо учение, според което най-висшата цел на човешкия живот е удоволствието и насладата.
Ан. Василева е педагог по професия. Обръща се към Бога през 1990 година. Посещава евангелска църква в София. Участва в служение на деца – сираци. Занимава се с литературно творчество от 2000 г. Нейни публикации могат да се срещнат в женското християнско списание Лия, в църковен бюлетин и други. Публикува статии на християнска тематика в настоящия сайт от 2012 година.
