Инженер Йорданов се бръснеше рано-рано пред огледалото в банята. Както си му беше обичай, виждаше само окосмените участъци по лицето, които трябваше да бъдат надлежно окосени – останалото не влизаше в съзнателното му внимание. Да, инженер Йорданов беше от типа мъже, които почти никога не се гледаха в цялост в огледалото. Беше, освен това, почти изцяло плешив, а малкото останала му коса – много късо подстригана, по начин, който го освобождаваше и от грижа и внимание към прическата.
После инженерът се облече за работа – отново не погледна какво точно слага – знаеше, жена му се бе погрижила изрядно за ежедневното му облекло и нямаше нужда да хаби внимание за това – вече мислеше за предстоящите работни задачи. Както всеки ден, инженерът имаше няколко уговорени срещи – с нови, стари и случайни клиенти, трябваше, освен това, да изготви определен брой документи и да посети няколко общини – твърде натоварен график, за да може да си позволи излишно вглеждане в лице, прическа и облекло. Пък и външността му никак не го интересуваше, и знаеше, че и другите не се впечатляват от нея, затова се бе отдал почти изцяло на любимата си работа. Е, не само за това, разбира се. Той бе нещо като полуработохолик. И вършеше работата си перфектно – нямаше нито един недоволен клиент в дългата си практика, а вече наближаваше шестдесетте. Пробивен, интелигентен, рязък, нахален, як, макар и вече с шкембе, той, като един неумолим танк, успяваше да превъзмогне всички пречки на строгата бюрократично-корупционна система, и да свърши работата, както трябва. Въпреки тези му качества, кой знае защо, много хора го възприемаха просто като „тъп и упорит“.
Дойдоха първите клиенти за деня – двама млади мъже, с които инженерът не се бе срещал досега. Уговориха нещата, той прие поръчката им, но остана с особено усещане. За жалост, в момента бе сам в офиса – всичките му служители бяха излезли в летен отпуск – и той нямаше с кого да се консултира за особеното си усещане. А и да имаше – надали би посмял, защото нещата, свързани с усещането, изглеждаха твърде ирационални, за да бъдат споделяни със служители, пък били те и близки доверени хора. От една страна, клиентите някак твърде бързо се съгласиха с всичките му условия, което никак не беше зле, но се случваше страшно рядко; а от друга – и двамата младоци го гледаха някак замаяно, все едно бяха пияни, или дрогирани, или и двете. На инженера му се стори, че го харесват – нещо, което не му се бе случвало никога досега.
„Педераси някакви!“ – отсече наум Йорданов и се захвана със следващата задача. Въпреки това, той за първи път не успя да се вдълбочи изцяло в нея – някак полуподпрагово знаеше, че никога досега не бе бил обект на привличане от хомосексуалисти – и това го притесняваше.
Последваха още няколко срещи с клиенти – всичките стари. Още на първата среща инженерът бе хвърлен отново в потрес. Същото силно чувство оцвети и следващите.
„Явно днес всички са полудели!“ – помисли инженерът и, мятайки се на колата си, се запъти към първата за деня община.
Там отново бе потвърдена повсеместната лудостна епидемия – по неизвестни причини главният архитект и секретарката му направиха същото, което бяха извършили и старите клиенти, а именно – обръщаха се към инж. Йорданов с едно напълно неадекватно обръщение и явно не го разпознаваха, макар да се знаеха отдавна. Даже архитектът, решил, че това пред него не е инж. Йорданов, си позволи коментар по негов адрес:
– Ааа, Вие с Йорданов ли работите? Знам го, един тъпунгер! Трудно се работи с него, но с Вас, мисля, ще свършим работа! – ако Йорданов бе малко по-начетен във флиртаджийските работи, щеше да усети, че архитектът се държи открито свалячески. Но инженерът дори не можеше да си помисли, че архитектът би го свалял по какъвто и да е начин, затова просто остана с крайно неприятно чувство. Отново!
Като излезе от архитекта, дали от силните чувства, дали от друго, на инженер Йорданов му се наложи да посети спешно тоалетната . Влизайки в мъжката, и минавайки покрай двама мъже, пикаещи в писоарите, инженерът, въпреки устрема си, забеляза с неприятно чувство, че пикаещите се вторачват в него, извръщат се, и го проследяват неотклонно с поглед чак до вратата на кабината.
„Аман от педераси! Днес никнат като гъби! Дано не забравя да се похваля довечера на жена ми – явно съм се разкрасил, щом съм обект на такова внимание! И в офиса, и в тоалетната! И пълно с луди!“ – мислеше с възмущение инженерът, усамотен в тоалетната кабина.
Денят продължаваше. Инженерът все повече се потрисаше – и в следващите две общини се повториха сценариите с лудите. Напълно еднакви! Инженер Йорданов дори в един миг си позволи да се запита да не би в него да е проблемът, но бързо отхвърли тази вероятност – това бе абсолютно невъзможно!
В последната община отново му се наложи да ползва тоалетната – слава Богу, в нея нямаше никой. На излизане от кабината обаче, двама се бяха инсталирали пред писоарите, които бяха разположени на отсрещната на мивките стена – докато си миеше ръцете, инженерът видя в огледалото, че двамата са се извърнали и го гледат с интерес!
– Какво сте ме зяпнали, бе! – не издържа този път инженерът.
– Ъъъъ, нищо, – отвърна, леко смутено, единият от пикаещите. – Да не Ви изплашим…
– Да ме изплашите?!?! Мене?!?!
– Е…да, тук е мъжката тоалетна…
– Приличам ли ви на страхуващ се от мъжки тоа…
Инженерът не продължи, защото получи импулс, незнайно откъде, да се погледне в насрещното огледало. Както винаги, преди малко бе видял в него мъжете, но на себе си не бе обърнал никакво внимание. Погледна се – за първи път от много време насам. Подскочи. От плочките се чу звук от изчаткващи токчета. Хвана с ръце огледалото, после се погледна и себе си. Изкрещя. Крещейки, си помисли скоростно да не би жена му да си е направила майтап с него и да е сложила своите дрехи на мястото на неговите. И съответно той, без да погледне, да ги е облякъл. Не, не беше възможно, напълно несъстоятелна мисъл, тя май нямаше такива дрехи, нито размери. Инженерът изтича навън. Мъжете учудено се спогледаха…
Да, инженер Йорданов бе констатирал, че изобщо не изглежда като инженер Йорданов. Преди малко от огледалото го гледаше някаква ослепителна червенокоса красавица, на видима възраст по-малка от тази на дъщеря му! Инж. Йорданов осъзна истината, която караше всички да изглеждат луди или обратни – по някаква причина той се бе превърнал в жена. При това – каква!
Йорданов-червенокосата красавица се метна на колата си, с намерение да се прибере вкъщи. Имаше още няколко задачи за деня, но за първи път реши да ги отложи. Сядайки на седалката, той погледна към краката си – а! Бяха отново неговите, нямаше ги токчетата, чорапогащите… Погледна се в огледалото за обратно виждане – да! Пак бе той! Нямаше и помен от огромната червена коса и от огледалото го гледаха насмешливите синьс-зелени очи на инженер Йорданов, овенчани с лъскаво-плешив купол.
…
Причудливата трансформация на инж. Йорданов започна да се повтаря всеки ден. Щом стъпеше в офиса, се превръщаше в красавицата, и това му състояние траеше, докато седнеше в колата за прибиране към къщи.
Ако инженерът имаше малко по-различно от нормалното си мислене, може би би решил, че съдбата иска да го накара да се грижи повече за себе си и външността си, и да го облекчи от постоянните разправии и стресове в работата. Защото, под формата на красавица, работата му вървеше много по-леко отпреди – нещата се нареждаха в пъти по-лесно, нямаше конфликти, нерви, адреналин и норадреналин. Само че инженер Йорданов нямаше такъв начин на мислене. Той реши, че „просто така е станало“ и умело се адаптира към нестандартната ситуация. Типичен тъпунгер.
„То не е една беля! – мислеше инженерът. – Сега ще трябва да внимавам и как изглеждам! Досадно, ама здраве да е!“
Очакваха го интересни дни.
…
07.01.2013г. Аеиа
