Джими Хендрикс, е роден точно преди 70 години, на 27 ноември 1942 г. Кратката му поява на сцената е толкова сеизмична, че и до днес изпълненията му приковават вниманието със същата интензивност, както и в разгара на 60-те години.
След Хендрикс музиката не е същата, а животът му е толкова скандален, че неизбежно е митологизиран. В неговите 27 години има всичко: китари, изумителен талант, невъобразима бедност, успех, красиви модели, загадъчни пророчества, мистериозна смърт. Защо и как Джими Хендрикс се превръща в легенда? Биографията на китариста „Стая с огледала” от Чарлс Р. Крос (превод на български Иван Хадживеликов, изд. „Махалото”) търси отговорите. В продължение на 4 години авторът прави над 320 интервюта, обикаля сиатълските гета, дълбокия Юг, минава през малки клубове и огромни зали. Книгата е базирана на задълбочено проучване в архиви и лични кореспонденции. Предлагаме откъс от нея.
Пролог
СТАЯ С ОГЛЕДАЛА
Ливърпул, 9 април 1967 г.
Живеех в стая, пълна с огледала, всичко, което можех да видя, бях аз.
Джими Хендрикс, Room Full Of Mirrors
– СЪЖАЛЯВАМ, ПРИЯТЕЛЧЕТА, на такива като вас не сервираме тук. Имаме си правила, сещате се.
Думите иззад бара идват от устата на свадлив морски вълк с треперещи от старост ръце. След предупреждението той се обръща на другата страна и започва да налива халба на поредния редовен посетител. Огледал ги е толкова бързо – само с едно сухо трепване на окото, – че двамата не схващат защо няма да получат питие. Странно е, защото това е типичен английски пъб, в който биха сервирали на всеки – на непълнолетни, на прекалено пияни мъже, едва стоящи на краката си, на избягали и все още оковани затворници, абсолютно на всеки, който държи една лира в ръката си. Единият от мъжете, които отказват да обслужат, е 21-годишният Ноел Рединг, басист на The Jimi Hendrix Experience. Ноел е родом от Фолкстоун, град в Югоизточна Англия, и е свикнал да кисне по пъбовете и да общува със свадливи кръчмари. До този момент никога не се е случвало да откажат да му налеят чаша, освен ако не са затворили. В момента обаче определено не затварят и Рединг няма никаква представа защо барманът се държи така. „Помислих си, че този тип мрази сингъла ни „Hey Joe“, – спомня си той години по-късно.
И Ноел Рединг, и спътникът му Джими Хендрикс носят лилави шалове около вратовете си и са с огромни ореоли от пропускаща светлината ситно къдрави коси. Ноел е обут в светловиолетови клош панталони, а впитите панталони на Джими са от виненочервено кадифе, допълнени от разгърдена пиратска риза с волани и черна пелерина. Единствените хора с такива дрехи по онова време са актьори в драми, чието действие се развива през ХVІІІ в., или рок звезди. При все това и двамата са били в много други пъбове, облечени също толкова смахнато, но никога досега не са им отказвали да ги обслужат. В Лондон обикновено става тъкмо обратното: щом веднъж ги разпознаят, към тях се отнасят като към кралски особи и обекти на обожание.
Англия определено се влюбва в Джими, който по това време е на двадесет и четири години. През шестте месеца, откакто живее на Острова, той е бил почетен гост в много пъбове, като дори всеобщият любимец Пол Маккартни веднъж го е черпил бира. Джими вижда как легендарните музиканти, които той отдавна митологизира – Ерик Клептън, Пийт Таунзенд и Брайън Джоунс от The Rolling Stones, – го приемат като равен в затвореното си общество и се отнасят с него като приятел. Пресата шумно е започнала да го провъзгласява за една от новоизгряващите звезди в рока, наричайки го с имена като Дивака от Борнео и Черния Елвис. Да изпие една бира между сетовете, както се опитват да направят с Ноел, е проблем само ако е заобиколен от рояк фенове. Двамата са избрали тази забутана кръчма тъкмо за да избегнат тълпите фанатизирани почитатели, много от които намират Джими за сексуално неустоим. Намират се в Ливърпул, където местните харесват – естествено – само момчетата от The Beatles, но да му откажат халба бира е последното, на което изгряващата суперзвезда очаква да се натъкне където и да било в Англия. „Беше точно това, което си представяте, като чуете думите английски пъб – отбелязва Ноел. – Пълно с докери, магазинери и всякакви други от сорта.”
Първата мисъл на Джими, както по-късно споделя с Ноел, е за дискриминация заради цвета на кожата му. Като афроамериканец, пребивавал в южните щати, той знае какво е да откажат да те обслужат заради расата ти. Често му се е налагало да търпи предразсъдъците и презрителното отношение там; чешмите, които са „само за бели”, и всякакви други унижения. Веднъж в Нешвил, Тенеси, са стреляли по прозореца на дома, в който живее, само защото е черен. Прекарал е три години, свирейки в заведенията за чернокожи, известни като „Читлън Съркът” – евтини ресторанти и барове, където се изпълнява ритъм енд блус. За да се доберат до мястото на следващото си представление, на пътуващите чернокожи музиканти по тези места им се налага предварително и много внимателно да планират къде ще успеят да се нахранят или да отидат до тоалетната – елементарни услуги, отказвани на черните в някои части на Америка. Соул легендата Соломон Бърк си спомня за един случай, когато с Джими са свирили на турне из „Читлън Съркът”. Групата им се отбила в единствения ресторант в някакъв провинциален град и като знаели, че там няма да обслужат афроамериканци, музикантите изпратили белия басист да поръча храна за останалите. Само на три метра от буса обаче той изпуснал кутиите с храна и Джими се втурнал да му помогне. „Белите собственици видяха кой всъщност ще яде”, спомня си Бърк. Двамата с Хендрикс с ужас гледали как местните мъжете започнали да излизат от заведението, заплашително размахвайки брадви. „Взеха всичката храна и я хвърлиха на земята”, разказва Бърк. „Не се съпротивлявахме, защото знаехме, че могат и щяха да ни убият, ако ги бяхме предизвикали, а шерифът вероятно щеше да пристигне пръв да им помага.”
В Англия Джими не е бил жертва на нещо подобно, но добре разбира, че класата и акцентът са най-очевидните британски социални показатели. В Щатите етническият произход е бил основната пречка пред професионалното му развитие, особено когато си позволява да смесва жанровете и да свири извън приетите цветови граници на рока и ритъм енд блуса. В Англия обаче расата и американският му акцент са нещо необикновено. Тъй като е и янки, и афроамериканец, той е неповторимо изключение от обичайното, заради което го уважават и харесват. „Беше първият чернокож американец, който виждах”, спомня си Ноел Рединг. „И дори само този факт го правеше страшно интересен.” Стинг, който през 1967 г. като тийнейджър е гледал някои от концертите на The Jimi Hendrix Experience, по-късно пише, че на тези представления „за първи път видях чернокож човек”.
Второто хрумване на Джими за случващото се в ливърпулския пъб през онзи ден е за връхната му дреха. Облечен е в старинен военен мундир, останал от славните дни на Британската империя, който си е купил от един битпазар в Лондон. Дрехата е богато украсена: на гърдите има шестдесет и три златни копчета и натруфена златна бродерия, а заради яката на мундира облеченият в него мъж изглежда като истинско конте. „Мундирът му беше докарвал неприятности и преди“, спомня си Кати Ичингъм, тогавашната приятелка на Джими. „Възрастните хора виждаха на улицата този странно изглеждащ чернокож мъж, облечен в мундир, и им беше ясно, че не е бил хусар.” Достолепните английски ветерани не пропускат да изкажат на висок глас неодобрението си към това, което според тях е поругаване на униформата – те не следят музикалните класации и нямат идея, че момчето, което овикват, е голяма рок звезда. Но каквито и проблеми да създава мундирът, те обикновено бързо се разрешават – когато винаги учтивият Джими се извинява и споменава, че е ветеран от 101-ва военнодесантна дивизия от армията на САЩ. Това обикновено е достатъчно, за да накара старите ветерани да си затворят устата и даже да му спечели признателно потупване по гърба. Дори и през 1967 г. повечето англичани помнят как легендарните парашутисти от 101-ва дивизия са се спуснали над Нормандия в паметния ден на десанта с безстрашието на истински герои.
Самият Хендрикс също изглежда героично в мундира. Висок е метър и седемдесет и осем, но на хората често им се струва, че е близо два метра, защото обемистата му афроприческа го извисява над тях. Слабото му кокалесто телосложение, наподобяващо триъгълник, подсилва тази илюзия – той има тънки бедра и талия, но много широки рамене и дълги ръце. Пръстите му са изключително дълги и гъвкави – с наситен цвят на карамел, също както и останалите части от тялото му. Музикантите от групата на шега го наричат Прилепа, защото предпочита да затъмни прозорците си и да спи през деня, но прякорът пасва и на факта, че обича да носи пелерини, които подсилват вида му на супергерой. „Когато вървяхме по улиците на Лондон, спомня си Кати Ичингъм, понякога хората просто се спираха на място и го зяпаха, сякаш беше някакво привидение.” Джими има големи кафяви очи с бадемовидна форма, които заискряват при всеки контакт със светлината. Той незабавно се превръща в любимец на британските журналисти, но фотографите определено го обожават, тъй като изглежда направо невероятно, заснет от всякакъв ъгъл. Освен това има нежно изражение, благодарение на което всяка негова снимка сякаш разказва някаква история. Дори и в по-скоро бездушна сфера като вестникарската фотография Хендрикс излъчва сексуалност – опасна и екзотична.
Бляскавата му красота обаче не сломява ливърпулския барман и не му спечелва бира въпреки учтивите молби и банкнотите, оставени до касата. Джими може да информира стария господин за популярността си, но търпението му започва да се изчерпва. Въпреки че е известен с добрите си обноски, той има буен темперамент, който понякога се разпалва, особено от алкохола, и Бог да е на помощ на всеки, който се озове насреща му в такъв момент. Но в този случай добрата новина е, че Джими е отишъл в бара именно за да пийне, а фактът, че е трезвен, всъщност намалява вероятността да повали стареца на земята.
Накрая, леко заеквайки (остатъчен дефект от детството, който все още се проявява, когато е нервен), Джими се опълчва срещу бармана:
– Защото съм черен ли? – ядосано пита той.
Мъжът отговаря бързо и категорично:
– Не, за Бога, човече! Не прочетохте ли надписа на вратата?
После грабва кърпата и раздразнен отива на другия край на бара.
След като става ясно, че странното отношение не е заради расата, безгрижното настроение на двамата се завръща. Те се споглеждат, ухилени като момчета, направили беля и чакащи да бъдат разкрити. „Разсмяхме се”, спомня си Ноел. „Нямахме си представа какво сме сторили.” Той казва, че сигурно за да получиш пиене в Ливърпул, трябва да си член на Treegulls 1, както на майтап нарича Beatles, след което излиза да огледа вратата отвън и вижда два надписa, закрепени с кабарчета. Горният е голям плакат с реклама на цирк, който се намира по-нататък по пътя, а отдолу на ръка е написан друг, който обяснява защо двамата не са добре дошли в пъба. Когато го вижда, Ноел избухва в неудържим смях, дори пада на земята. Това направо остава за поколенията, решава той. „Нямах търпение да разкажа на Мич Мичъл за това”, спомня си Ноел и години по-късно. „Щеше да ни скъса от майтапи.” Влизайки обратно в бара, Ноел вижда как Джими отново е започнал разпра със стареца зад бара.
– Казах ви вече, не можем да ви обслужим! – настоява барманът. – Имаме си правила.
Ноел понечва да се намеси, но мъжът се е разгорещил и продължава лекцията:
– Надписът на вратата е съвсем ясен и ако пуснем дори и един, цялото проклето място ще се напълни за нула време с такива като вас, а така не се върти кръчма, ама хич! Достатъчно зле за бизнеса е, че циркът е тук. А надписът е съвсем ясен: „Забранено за клоуни!”
Ноел си спомня, че на Джими му било нужно известно време, за да осмисли тези думи, и изглеждал объркан дори когато той му прошепнал обяснението:
– Има цирк надолу по пътя, а този тип не ще клоуни тук. Взел ни е за клоуни!
Хендрикс загрява този почти космически майтап и широка усмивка разчупва изражението на лицето му. Не е изритан от кръчмата нито затова, че е черен, нито защото е облечен в хусарски мундир и прилича на пират, нито защото е буен и не е член на ливърпулската четворка, въпреки че по един странен начин и заради всичко това, че и отгоре.
През същата тази пролет Джими е най-вълнуващата рок звезда във Великобритания; само след два месеца той ще носи същия мундир по време на поп фестивала в Монтерей – шоуто, с което пробива и в Америка, – като след този концерт ще се превърне в най-големия китарист в целия свят. Два месеца по-късно Пол Маккартни ще му подаде джойнт след концерт в Лондон, ще го тупне по гърба и ще каже:
– Мамка му, това беше велико, човече!
Но през онзи следобед в пъба в родния град на Маккартни Джими не може да изпие халба бира, каквото и да каже. Барманът отказва да бъде убеден, че срещу него стои музикант – това си е чист клоун, който твърди, че е с някаква трупа на име The Experience. Клоуните, особено тези с афроприческите, мисли си старецът, влияят лошо, ама много лошо на бизнеса.
**
Джими Хендрикс стъпва за пръв път на британска земя в събота, 24 септември 1966 г. Той каца на летище „Хийтроу” в девет часа сутринта, като се налага един човек от техническата поддръжка на The Animals да пренесе китарата му през митницата заради законите, забраняващи на чужденци да емигрират в Англия с цел работа – впечатление, каквото Джими в никакъв случай не трябва да остави във властите. Въпреки тази хитрост на Тони Гарлънд, пресаташето на мениджъра му Майкъл Джефри, му се налага да прекара два часа на летището, докато изчистят въпроса под какъв предлог Джими влиза в страната. „Съчиних историята, че той е известен певец, идващ в Англия, за да си получи хонорарите от авторски права”, припомня си Гарлънд. „В противен случай нямаше да го пуснат.” Накрая му дават едноседмична виза и Джими Хендрикс официално и съвсем законно стъпва на английска земя.
По пътя от летището спират в дома на Зуут и Рони Мъни във Фулъм. Зуут и неговата група The Big Roll Band наскоро са издали брилянтния си ар-енд-би албум All Happening Zoot Money’s Big Roll Band at Klook’s Kleek и заедно със съпругата му са важни членове на лондонския музикален елит. Особено близки са с Час Чандлър – Зуут дори е бил поканен да се присъедини към The Animals като кийбордист – и Час буквално няма търпение да го запознае с американското си откритие и своя първи артист. Джими вади „Стратокастер”-а си и се опитва да изсвири няколко песни през уредбата на семейство Мъни, но техниката не проработва и затова той хваща една акустична китара. Анди Съмърс, който по това време свири на китара в групата на Мъни, а след десетина години ще стане един от основателите на The Police, живее в сутерена на къщата и чува глъчката горе. Когато се качва, за да се присъедини към спонтанно заформилото се парти, той става свидетел на техническите умения на Хендрикс и е първият от легионите британски китаристи, които остават прехласнати и смаяни от таланта му.
В една стая под наем на горния етаж пък се намира 20-годишната Кати Ичингъм, която този ден е останала да спи до късно. Тя е привлекателно момиче с кафяви очи, което работи като фризьорка и от време на време като диджей. Била е гадже на Брайън Джоунс от The Rolling Stones и на Кийт Муун от The Who, като освен с тях е излизала и с някои други рок звезди. Рони Мъни отива да я събуди, за да й разкаже за новата сензация, която се намира във всекидневната им. „Смътно си спомням как леглото се тресеше от тупурдията долу”, припомня си Кати Ичингъм. „Рони каза: „Събуди се. Слизай долу да видиш какъв тип е довел Час от Щатите. Прилича на Дивака от Борнео”. Това по-късно се превръща в един от прякорите, с които лондонските таблоиди наричат Джими заради рошавата прическа и цвета на кожата – толкова необичайни за тамошната музикална сцена, че той съвсем спокойно би могъл да е и ново откритие в антропологията. Впечатлението се засилва и от факта, че Чандлър го придружава навсякъде и го развежда из Лондон, за да го показва на останалите музиканти. Прякорът, разбира се, е доста расистки и медиите никога не биха го лепнали на бял музикант, но Джими не се дразни от него – напротив. Смята, че „Дивакът от Борнео” звучи интригуващо и чуждоземно, качества които смята да интегрира в „новия” Джими Хендрикс, който ще се изявява на лондонската сцена. Вестниците го наричат и „Мау Мау” по името на националистическото движение от 50-те години в Кения, което кърваво отстоява независимостта на страната от британската доминация. И това определение е доста противоречиво, не само от днешна гледна точка, но както се оказва за артистите – и особено за тези, които все още не са пробили – наистина няма лоша реклама. Джими успява да привлече част от публичното внимание върху себе си именно с подобни нелепи прякори в медиите.
Кати Ичингъм се чувства каталясала след партито предишната вечер и така и не събира сили да слезе, за да хвърли поглед на тъй наречения дивак. Все пак един махмурлук не може да спре пръста на съдбата и по-късно вечерта тя решава да се отбие за едно питие в местния клуб „Скочът на Свети Джеймс”, където Джими вече е на сцената и свири. Мястото се посещава предимно от музиканти и хора от музикалния бизнес и когато Джими пита дали може да се качи на сцената, незабавно е приветстван – за разлика от Харлем, където това винаги му е коствало сериозни преговори. Освен разликата в приема в Лондон, там и расата му се превръща в огромно предимство вместо пречка: на сцената има толкова малко чернокожи музиканти и толкова много фенове не американския блус, че публиката веднага му гласува доверието си и просто очаква да бъде очарована.
Когато Джими започва да свири – предимно блус парчета, припомнят си присъствалите, – клубът се смълчава и хората зяпват във всеобщ захлас. „Беше просто смяйващ”, спомня си Кати Ичингъм. „Никога преди не бяхме виждали нещо подобно.” Ерик Бърдън от The Animals е един от многото музиканти в клуба през онази вечер. „Беше смазващо добър”, казва той. „Просто трябваше да спреш и да гледаш – нямаше друг избор.” Свирейки блус стандарти, Джими веднага успява да въодушеви публиката, но не пропуска да включи и своите фокуси.
Час помахва на Кати Ичингъм от едно сепаре, където е седнал с няколко души, в това число Рони Мъни и Линда Кийт. Тя отива при тях и вижда как, въпреки че е с приповдигнат дух заради радушния прием, оказан на Джими, мениджърът му е загрижен за нарушаването на временната виза.
– Ще го махна от там – съобщава Чандлър. – Не трябва да работи, дори и без пари.
Джими слиза от сцената и сяда в сепарето до Линда Кийт, но когато тя става за малко, на мига се обръща и заговаря Кати Ичингъм. Линда се връща и версията на Кати за последвалите събития е драматична: „Тя каза на Рони, с която бяхме много близки, нещо гадно за мен и изведнъж двете се вкопчиха една в друга. Масите бяха с плочи отгоре, а на нашата имаше и бутилка уиски. Рони докопа бутилката и я счупи в плота, след което опря назъбеното острие в брадичката на Линда. Всичко стана за секунди.” Кати си спомня, че Час се паникьосал, защото последното, от което имал нужда в този момент, било Джими да се окаже замесен в кръчмарски бой. Затова и настоял Кати да го заведе с такси до хотела му. Линда Кийт определя тази история като „нелепа” и отрича изобщо да се е случила. Ако все пак има някакво зрънце истина, идеята за две английски „пиленца”, които се бият за него би трябвало много да се е харесала на Джими.
Достоверността на следващата драма на вечерта обаче не подлежи на съмнение. Излизайки от клуба, Джими – който не знае, че движението в Англия е обратно на американското – почти пада под гумите на едно такси. „Успях да го хвана за яката и да го дръпна назад, а колата само го облиза”, спомня си Кати. В хотела двамата отиват в бара, където Джими изтърсва:
– Искаш ли да дойдеш в стаята ми?
Тя го намира за очарователен и красив и се съгласява. Ще останат заедно през следващите две години, с малки прекъсвания, а Кати Ичингъм ще бъде една от най-дълготрайните връзки на Джими. И нещо, което вероятно е още по-важно – тя познава почти всеки, който е някой на лондонската сцена, и се превръща във водач на Джими в тази непозната за него среда. Приятелите й, сред които са членовете на The Who, Rolling Stones, както и много други, скоро се сближават с новото й гадже.
Джими е от по-малко от двадесет и четири часа в Англия, а вече силно е впечатлил ключов сегмент от лондонската музикална сцена и си е намерил гадже. Винаги е бил майстор да оцелява в нови и непознати ситуации, но бързината, с която животът му се променя само след един ден в Лондон, може би учудва и самия него. Събитията от деня са показателни и за това, доколко личният му живот – както и кариерата му – са направлявани от на пръв поглед съвсем случайни инциденти. Ако първият му ден в Лондон е движен от намесата на съдбата, то през следващите две години тя ще бъде непрекъснато на негова страна и в крайна сметка ще го отведе до самия връх. Всичко, което преди това е било изключително трудно – хората да чуят музиката му, опитите да изкарва препитанието си, – изведнъж му се отдава с такава лекота, сякаш планетите са се подредили в права линия. Джими прекарва двадесет и три години от живота си, борейки се за това, за което знае, че е призван, и търсейки своето място в свят, където се чувства отхвърлен. За един-единствен ден в Лондон, сякаш целият му живот започва наново.
**
През юни 1967 г. продуцентът Лу Адлър и Джон Филипс от The Mamas & The Papas организират музикален фестивал в Монтерей, щата Калифорния, а мениджърът на The Rolling Stones Андрю Лууг Олдъм и Пол Маккартни се наемат да ги консултират за британската музикална сцена. Маккартни е запален почитател на Джими още от самото начало, като дори написва ревю за „Purple Haze” за „Мелъди Мейкър”, в което го нарича „Хендрикс сръчните пръсти; абсолютният китарен ас.” И Олдъм, и Маккартни посочват The Who и The Experience като най-значимите британски изпълнители за фестивала в Монтерей. Участието е по-скоро за престиж, отколкото за пари, но отразяването в пресата ще помогне на Джими и в родината му да чуят за него. Въпреки че вносни плочи с първия му албум са започнали да си проправят път до музикалния ъндърграунд в САЩ, като някои от песните му дори се въртят и по некомерсиалните радиостанции, като цяло Джими Хендрикс все още е непознат изпълнител за американската публика.
„Първият международен фестивал на музиката”, по-късно станал известен само като Монтерей Поп, е резултат от желанието на рокендрола да бъде отдадена дължимата му културна почит. „Разговаряхме с Джон Филипс (от The Mamas & The Papas), Пол Маккартни, както и с други хора за това как рокендролът не се възприема като изкуство, за разлика от джаза например”, спомня си съпродуцентът Лу Адлър. Телевизия ABC финансира фестивала с идеята да излъчи като филм на седмицата кадри от тридневния концерт, а Д.А. Пенибейкър 2 се ангажира да заснеме събитието, което ще се състои в покрайнините на Монтерей, на около два часа път южно от Сан Франциско.
The Experience пристигат в петък – първия ден на Монтерей Поп. Организаторите са осигурили сто хиляди орхидеи и сякаш всеки присъстващ носи цвете в косите си. Очакват се около десет хиляди посетители, но идват поне деветдесет хиляди души и извън границите на фестивала са издигнати допълнителни „алтернативани” сцени за джем сешъни. Напълно в духа на времето, небезизвестният „фармацевт” Огъстъс Оусли Стенли Трети 3 раздава свободно LSD на музикантите зад сцената. Любимият му цвят хапчета в собственото му производство са лилави, като Джими с удивление научава, че има наркотик, кръстен „лилава мараня” („purple haze”) очевидно от някой, който е слушал издадените му в Англия сингли.
Концертът на The Experience е предвиден за неделя вечерта, така че в събота Джими Хендрикс има възможността да се смеси с публиката в компанията на Бъди Майлс от The Electic Flag, Ерик Бърдън и Брайън Джоунс. Облечен е с античния си военен мундир, като на него е закачил значка „Девствен съм”, а Брайън Джоунс се носи отстрани в старинна магьосническа мантия. „И да искаха, не можеха да изглеждат по-изчанчено”, отбелязва Ерик Бърдън от The Animals. „Брайън беше навлечен като богата бабка в кожи, а Джими беше просто скандален.” Същата събота Джими гледа The Electic Flag, а после и Big Brother And The Holding Company, успявайки да види как Джанис Джоплин изнася един от превърналите се в емблематични за фестивала концерти, останали в историята на рока. Но пиковият момент през тази вечер е концертът на Отис Рединг, който буквално докарва публиката до транс, благодарение на своя талант и сценичното си поведение. С Отис свири на китара Стив Кропър и Джими отива отзад да си поговори за кратко с него. Обстоятелствата при тази среща са доста различни от времето, когато Хендрикс е бил абсолютно неизвестен и е отишъл да се види с един от китарните си идоли в студио „Стакс”. Изминали едва три години.
Зад сцената Джими е особено развълнуван и от срещата си с Джери Милър от Moby Grape, с когото се е запознал още в Сиатъл, в клуб „Спаниш Касъл”. Двамата си разменят шеги за размера на бюста на Гейл Харис, тийнейджърка, която по това време пее с The Fabulous Wailers. По-късно през същата вечер, докато текат импровизираните джемове, Джими моли Джери Милър да му заеме неговата „Гибсън L5”, за да посвири и да я пробва. Взема китарата и отива на една от „алтернативните” сцени, заобиколена от спящи хора. „Изругаха, когато го видяха, че се кани да свири, защото никой не го познаваше, а и искаха да поспят”, спомня си Ерик Бърдън. „Започна нещо красиво, тъжно и мелодично на китарата и съвсем скоро изпълнението му прерастна в много добър джем.” Спомените на присъствалите за това кои точно музиканти са свирили на въпросната сцена са различни, но по някое време през нощта сънената публика вижда как Джими изпълнява „Walking The Dog” и „Good Morning Little Schoolgirl” с Рон „Пигпен” Маккърнън от Grateful Dead, Йорма Кауконен и Джак Касиди от Jefferson Airplane, а май и Джери Гарсия от Grateful Dead. „Тогава още никой от тях не се беше превърнал в легенда”, спомня си Джак Касиди. „Най-уникалното за Монтерей беше, че всички тези музиканти имаха възможността да се запознаят.” В неделя – по време на концерта на Grateful Dead – Джими, Джанис Джоплин, Мама Кас, Роджър Долтри, Ерик Бърдън и Брайън Джоунс се намират зад сцената и в един глас пеят „Sgt. Pepper’s”. „Бяхме доста шумни”, спомня си Бърдън. „Чак промоутърът Бил Греъм дойде и ни каза да млъкнем, защото проваляме изпълнението на другите групи отпред.”
В онзи момент едва ли някой е можел да предвиди историческото значение на Монтерей и да се притеснява от факта как ще изгрежда пред поколенията. Но отвъд радостта от момента и музиката Джими е напълно наясно, че предстоящият му концерт е дебютът на The Experience в Щатите и много разчита изпълнението да се превърне във вход към сърцата на сънародниците му. „За него това завръщане беше доста странно”, отбелязва Ноъл. „Бе напуснал страната като музикант за ар-енд-би кавъри, а се завръщаше, направил рок група с двама бели. Промяната беше огромна.” Навремето Джими не е успял да пробие и да получи признание и слава в Щатите, а и успехът му във Великобритания не е гаранция, че ще бъде добре приет от американската публика. За нея музиката му все още не означава абсолютно нищо и за Хендрикс е от изключително значение да се отличи и да изпъкне сред останалите изпълнители на Монтерей. В очакване на появяването си, той прекарва следобеда, изрисувайки своя „Стратокастер” с психеделични завъртулки.
Монтерей не е строго организирано събитие и за неделния ден никой не е изготвил подробен график за реда, в който да излизат групите. The Mamas & The Papas са последни, а Рави Шанкар открива, но не е ясно как ще свирят The Who и Experience. „Когато отидохме в Монтерей, и ние, и Джими отчаяно желаехме да бъдем забелязани”, спомня си Пийт Таунзенд. „Териториите, които си бяхме отвоювали, все още бяха много малки и се възприемахме взаимно като пряка конкуренция. Наистина не исках да излизам след Джими.” Хендрикс също няма никакво намерение да свири след The Who. Grateful Dead, които също трябва да излязат пред публика този следобед, се съгласяват да излязат, „когато и да е”. Накрая организаторът на фестивала Джон Филипс решава да реши конфликтната ситуация с хвърляне на монета. Разбират се победителят да излезе пръв, а другата група да свири след него. Печелят The Who, а Джими губи нещастно.
– Ако ще съм след теб – казва той със заплашителен тон на Пийт Таунзенд, – нищо няма да може да ме спре.
И изхвърча с гръм и трясък да търси бензин за пълнене на запалки. The Who излизат на сцената и изнасят великолепно представление, с което започва изкачването им на звездния небосклон в Америка В края на сета Пийт Таунзенд разбива китарата си с такава ярост, че няколко парчета удрят намиращия се на десетина метра режисьор Д.А. Пенибейкър, който снима фестивала.
Зад сцената Джими вижда Ал Купър от The Blues Project. Двамата започват да си говорят Боб Дилън, с когото Купър е свирил, и Джими го кани да се присъедини на сцената за изпълнението им на „Like A Rolling Stone”, но получава отказ. След това Хендрикс се отбива в палатката на The Mamas & The Papas, където разменя няколко думи с Мама Кас и приятеля й Лий Кифър. „Отнякъде цъфна Оусли”, спомня си Кифър „и Джими взе есид. Беше от хубавия, който не ти докарва лош трип.” Изглежда сякаш всеки в Монтерей е на есида на Оусли и Джими се майтапи, че е разочарован от това, че Grateful Dead ще свирят преди него, защото върховната част от наркотичното опиянение на публиката може и да премине, докато той се качи на сцената. За себе си Хендрикс внимава и изчислява кога ще настъпи пика от хапчето, което взема, така че да съвпадне със собственото му изпълнение.
Когато идва редът на The Experience, Брайън Джоунс се качва на сцената, за да ги обяви:
– Бих искал да ви представя един мой много добър приятел и ваш сънародник – обръща се той към публиката. – Брилянтен изпълнител, най-вълнуващият китарист, който изобщо някога съм виждал: The Jimi Henrix Experience.
Групата започва с „Killing Floor” и продължава с „Foxy Lady”. Чак на третото парче – „Like A Rolling Stone” – Джими наистина привлича вниманието на публиката. Албумът му още не е излязъл в Щатите и това е единствената песен, която хората разпознават. „В този момент всички зяпнахме. Навсякъде около себе си виждах хиляди „О”-та от отворените усти”, спомня си Пол Боди, който е един от присъствалите на Монтерей. „Не бяхме чували нищо подобно, а и не бяхме виждали никой като него.” Джими е облечен в жълта риза с жабо, тесни червени панталони, везания си войнишки мундир и носи лента на главата. Изпълнява всичките си овлядяни до съвършенство трикове – свири на китарата си със зъби, зад гърба, между краката. Изнася истинско шоу, но това, което обезсмъртява изпълнението му, е неговата музика – проникновени, новаторски песни, представени от сработена група, която през последните седем месеца е била непрекъснато на турне. „Направо ги отвяхме”, твърди Ноел. „Забихме много здраво и този концерт ни направи известни в Америка.”
Устремът им е засечен единствено в края на „The Wind Cries Mary”, когато китарата на Джими сериозно се разстройва. Смяна на инструментите не се предвижда: той специално е изрисувал „Стратокастер”-а си за случая и няма никакво намерение усилията му да отидат на вятъра. Изкарва „Purple Haze” на фийдбек, който няма нужда от настроена китара, след което казва на публиката:
– Сега тук пред вас ще жертвам нещо, което наистина много обичам. Не ме мислете за глупак, защото не мисля, че съм се побъркал. Това е единственият начин, по който мога да го направя.
Започвайки „Wild Thing”, той я обявява като „комбинация от английския и американския химн”. На втората минута от песента коленичи на сцената и „яхва” китарата си сякаш прави любов с нея, целува я, след което я подпалва с бензин за запалки „Ронсън”. Взира се в пламъците, движейки ръцете си като вуду магьосник. Джими е правил този номер и преди, но никога пред кинокамери или пред хиляда и двеста журналисти, колкото са общо всички автори, критици и репортери, дошли в Монтерей. По време на шоуто Пийт Таунзенд е в публиката до Мама Кас. Тя се обръща към него и му казва:
– Той ти краде изпълнението.
– Не – отбелязва саркастично Таунзенд, – той прави моето изпълнение.
Джими слиза от сцената, все още миришещ на бензин, а Хю Масекела 4 се провиква:
– Направо ги уби!
Анди Уорхол и Нико са сред първите, които го поздравяват. Преди концерта те не са му обръщали никакво внимание, но сега го целуват по бузите и го прегръщат също като две гранд дами, приветстващи дебютантка във висшето общество. По-късно Нико нарича изпълнението на Джими в Монтерей като „най-сексуалното” представление, което изобщо някога е гледала.
1. Букв. „дървесните чайки”. – Б.ред.
2. Американски режисьор, развил стила на „директното кино” (познат и като cinéma vérité – характеризиращ се с голямата свобода за импровизация на актьорите и реалистичния начин на заснемане, наблягащ на емоционалните състояния на персонажите) в създаването на документални филми. Кариерата му започва през 50-те години в сферата на експерименталното кино. Д.А. Пенибейкър заснема поп фестивала Монтерей, като има и филми за Боб Дилън, Бил Клинтън и Нормън Мейлър.
3.Огъстъс Оусли Стенли ІІІ (1935-), е ъндърграунд легенда в Щатите. Твърди, че намерил рецептата за производство на LSD в учебник по химия и се възползвал от нея, като направил около половин килограм, който продавал в Сан Франциско. През 1967 г. той влиза за три години в затвора. Освен химик, Оусли е и даровит аудиоинженер и дълго време озвучава концертите на Grateful Dead.
4. Южноафрикански джаз музикант (тромпет, корнет, флагхорна), певец и композитор. През 1961 г. е осъден на заточение заради участието му в движението против апартейда и отива да живее в САЩ. Свири основно в джаз оркестри, като се появява като гост-музикант в албуми на The Byrds и Пол Саймън. Според организатора на Монтерей Лу Адлър, фактът, че Хю е южноафриканец, допринася за международния престиж на фестивала. Там той излиза с The Byrds и свири на тромпет в парчето „So You Want To Be A Rock And Roll Star”.
Източник: Портал Култура
Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели
