Блюстители на морала от Санкт Петербург нападнаха музея на Владимир Набоков. Те били възмутени от „педофилията“ на автора на „Лолита“. Може ли да се смята, че имат основание, пита Дойче веле.
„Божият гняв ще се излее върху тези, които разпространяват „педофилията на Владимир Набоков““, пише в едно от многото заплашителни писма, изпратени до музея на писателя в Санкт Петербург. Същото послание бе отправено и в бутилка, хвърлена по прозорците на сградата. А миналата седмица стените му осъмнаха с надписа „педофил“.
Вандалщина, ще си каже човек. Вандалите обаче не се чувстват ни най-малко виновни. Те са представители на консервативното руско общество, което одобрява както острите санкции срещу „Pussy Riot“, така и закона, който забранява „пропагандата на хомосексуализъм и педофилия“. Във фокуса на „неоказаците“ – както се наричат нападателите на музея – е популярният роман на Набоков „Лолита“, в който действително става дума за педофилската връзка на 40-годишен литератор с 12-годишно момиче. Защо обаче авторът на подобен роман трябва непременно да е педофил? Подобно подозрение е колкото грубо, толкова и неоснователно.
Провокациите на Набоков
Няма съмнение, че Набоков успява да се утвърди като един от водещите автори на 20-ти век благодарение на целенасочената провокация. Всъщност големите американски издателства отхвърлят ръкописа му, опасявайки се именно от обвинения в порнография. В крайна сметка романът излиза в малко англоезично издателство в Париж, специализирано в еротичната литература.
„Лолита“ постига свой пробив едва покрай ентусиазираната рецензия на Греъм Грийн. А успехът на романа носи на Набоков финансова независимост и му позволява да се отдаде изцяло на писателството.
Всъщност всички романи на Набоков се въртят около обсебването, което може да приеме най-разнообразни форми. Независимо дали става дума за кръвосмешение, хомосексуалност или за перфектното престъпление – в центъра винаги стои едно табу, което е привлекателно именно покрай абсолютната си забрана. Набоков е изчислил съвсем точно скандалността на сюжетите си. В послеслова на американското издание на „Лолита“ той пише следното: „Има поне три теми, които са абсолютно табу за американските издатели. Другите две са: женитба между бял и черен, водеща до щастлив брак с безброй деца и внуци; и абсолютният атеист, който води щастлив и пълноценен живот и живее до 106-годишна възраст.“
Естетика и новаторство
Постмодерните общества на 21 век трудно могат да бъдат шокирани – въпреки това литературата продължава да отбелязва успехи, извлечени от някоя провокация или табу. Проблемът на този вид стратегия е в това, че нарушаването на едно табу не може да се повтори. Ако един текст вече е навлязъл в сферата на табуизираното, то на следващите поколения им остава само съмнителното пубертетно удоволствие отново и отново да изричат цинизмите.
Решаващият въпрос от 1950-те години – дали един текст е порнографски или не, днес до голяма степен е загубил актуалността си. В сравнение с лавината от кадри в интернет и каналите на частните телевизии всяко, дори и най-откровеното описание на сексуалния акт представлява абстракция, която би трябвало да бъде оценявана не толкова според съответствието й с морала, колкото според естетическото й новаторство.
