Пътеписи
/ Гърция
Каменната гора Метеора
Солун
Работилница за икони
Столова на монасите
Олимп
Преображенски манастир
Поглед от Големия Метеор
Метеора
Атракцията
Мостът към Изворът на Афродита
Над едно малко градче, наречено Каламбака в Тесалия, са надвиснали големи каменни блокове, на чиито върхове са кацнали прочутите скални манастири Метеора. Може би хората са ги нарекли така, понеже те се реят високо горе и създават усещането за космичност. Чувството, което изпитваш там на върха е възхищение, примесено със страх. От ръба на пропастта можеш да разгледаш тесалийската равнина и да се опиташ да разгадаеш защо толкова отшелници са избрали да се отрекат от празната суета още преди 10 столетия, като са основавали скит след скит именно тук. Тази идея не ни напускаше и затова нямаше какво толкова да му мислим-потеглихме към „осмото“ чудо на света. Трябваше да изминем стотици километри до западния край на тесалийската равнина, където се възвишава Пиндос, подслонил при себе си малкото градче Каламбака. В миналото е било древен град – Егинион, сринат из основи от ромеите, но по-късно е възстановен. До него е разположено китно селце – Кастраки. Това е място за последна проверка на екипировката и куража на всеки алпинист, изправил се пред предизвикателните скални блокове. Но нека да проследим в хронологичен ред нашето пътешествие до Метеора Пресякохме границата на ГКПП Кулата и ето ни на гръцка територия. Първият град, който нямаше как да пропуснем, беше Солун. Имахме само три часа на разположение да го разгледаме, затова решихме да се качим на Бялата кула, откъдето всичко се виждаше като на длан. Бяло море лениво плискаше брега, а денят – слънчев, приятен. Кафетата на кея претъпкани от хора, а трафикът – лудница. Нагледахме се на красиви сгради, нагиздени предимно в бяло. След половинчасово наблюдение се отправихме към големия централен площад. Толкова художници има тук и творбите им, повярвайте ми, заслужаваха особено внимание. Накрая си купихме един морски пейзаж за спомен. Небивал интерес предизвика у нас и пазарът. Многообразието от риба ни изуми. Разбрахме също, че всеки уважаващ себе си грък, винаги има на трапезата си прясна риба, но никога не приготвя замразена. Вечер непродадената риба се изхвърля от търговците. Дълго време се шмугвахме из широките улици, докато накрая се озовахме пред катедралата „Свети Димитър“. Тук се съхраняват мощите на светеца. Трябваше да изчакаме стотици хора, за да се поклоним. На връщане забелязахме, че на всяка крачка има параклиси и хората, улисани в ежедневните си грижи, не ги подминаваха, а влизаха да запалят свещичка. Палмите переха клонките си като ветрила.Напомняха ни,че сме в страна със средиземноморски климат. Особено приятни бяха градинките край морето. Предстоеше ни много път до Паралия Катерини, затова нямаше време за отмора в прохладата на красивите паркове. Привечер се озовахме пред нашето хотелче – Angel. Наоколо шляпаха боси деца, току-що връщащи се от плажа. Тази гледка ни ентусиазира да побързаме и ние да се топнем в спокойното Бяло море. Плажът ми се стори много каменист. Наоколо хората бяха захвърлили дрехи и проблеми и се наслаждаваха на всеки миг. Тръгнахме боси по тясната ивица и не усетихме, че са изминали часове. Слънцето беше образувало златна пътека през морето и примамваше да я извървим. Още миг и на небето се показа студената луна, а морска птица с тъжен крясък ни отърси от унеса. Имахме организирана гръцка вечер, след което отново ни предстояха разходки по претъпканите улици. Този курорт много ми напомняше на нашите курорти Китен и Приморско. На вторият ден, много рано, се приготвихме за Метеора. Отново ни предстоеше часове да прекараме в автобуса. По средата на пътя спряхме и екскурзоводката ни обясни, че ще бъдем посветени в едно тайнство – изработването на икони. Намирахме се пред фабрика за производство на икони. Сред майсторите имаше и една българка, която ни обясни цялата технология. Винаги съм си мислела, че създаването на една икона е своего рода мистичен акт и създавайки я, авторът влага частичка и от своята душа. Тук пред погледа ми иконите излизаха като на конвейер. Готовите бяха подредени на рафтчета и всеки си избираше според потребностите. След около час покупки, продължихме към главната си цел. Преминахме и през Кастраки и ето стигнахме заветната цел – Метеора. Изправяйки се пред тази каменна гора, се чувствахме някакси неподготвени за нея и притихнахме. Това, което ни смая, беше необикновеният пейзаж. Насред необятната тесалийска равнина, изневиделица, противно на всякаква логика, се издигаха огромни каменни грамади. Тук намираха покой гордите повелители на небесната шир – орлите. Питахме се как са споделяли пространството на орлите, презрени и подложени на нечовешки лишения хорица. На места по скалните цепнатини се виждаха изоставени отшелнически обители, но как са пренесли вещи и материали да ги построят, си остава загадка. Обясниха ни, че първият скит се наричал Дупиани и е създаден през 11 век. Постепенно скалите започват да стават обитаеми и Метеора се превръща в едно монашеско общежитие. През 1344 година, прогоненият от Света гора Атанасий Метеоритски, организира манастирската общност съгласно светогорския модел. Така възниква Големият Метеор, един от 12-те, запазили се до днешни дни манастир и който предстоеше да посетим сега. На скалите бяха издълбани стъпала, които, обаче, са направени за удобство на туристите и сегашните обитатели – монасите. Преди век не е било така. Качването и слизането е ставало с помощта на „вризон“ – мрежа, която е теглена с голяма макара. Колко ли нещастници са политали в бездната, тъй като изтънелите въжета са се сменяли, само когато се скъсат. Изкачихме стъпалата и ето ни в Преображенския манастир, разположен на площ от 60 декара. До входа се намира полуразрушената отшелническа килия на Свети Атанасий – малка постройка в скалата. Надникнахме и в костницата – доста стресираща гледка. Костите на починалите вече монаси бяха подредени на рафтове и бяха изключително много. Влязохме и в параклиса, съхраняващ ценни стенописи и дърворезби. Една от най-старите постройки е кухнята с огромна пещ в средата. Трапезарията беше доста просторна и се снимахме около масите, на които са се хранели игумена и монасите. Приборите и посудата бяха подредени, но с тях не се хранеха настоящите манастирски обитатели, а служеха да онагледят пред туристите част от живота тук. В мазетата още се пазят варелите, където са държели вино, старите килии на монасите. На двора приятно шуртеше чешма. Как ли са прекарали вода до тук. Разбрахме, че всички манастири са разполагали с много ценни книги и религиозни реликви. Застанахме и на кулата с вризона, но не смеех да погледна надолу, висините ни замайваха. Имахме чудесен изглед към „Свети Стефан“ – другият действащ манастир. За жалост нямаше да можем да го посетим и него, но поне ще имаме повод отново да се върнем в Метеора. Между Преображенският манастир и пътят, откъдето дойдохме, имаше въжена линия, на която висеше подобие на количка. Търсачите на силни усещания срещу сумата от 50 евро можеха да се пренесат над пропастта, без да се налага да изкачват стъпалата. Побиваха ме тръпки като си представех как вися между небето и земята. Надникнали в един много по-различен свят си тръгвахме от това необикновено място. Тръгнахме към Олимп. По пътя минавахме край останалите манастири, по които се изкачваха смели до безразсъдство алпинисти. На най-невъзможни места се ветрееха завързани кърпи, знаменца или най-обикновени парцалчета, доказателство, че този участък е бил покорен от някой смелчага. Доста време пропътувахме, докато стигнем планината на боговете. Спряхме в едно разкошно селище с идеален изглед към бленуваната планина. Слънчево Литохоро ни прелъсти с красотата си и дремещото спокойствие. Движехме се по стръмна уличка, която ни отведе до удобно място, от което можехме до насита да съзерцаваме трона на боговете – Олимп. Пряко свързана с историята на Древна Елада, Олимп е ниска планина, но заставайки в подножието й, не можехме да успокоим връхлитащите емоции. С подчертано детско любопитство като че ли очаквахме всеки момент на бял облак да изплува на небето Зевс и да се спусне в покоите си. Като хлапета очаквахме да се случи нещо необикновено, витаещо във въздуха и предназначено само за нас. Измъкнахме се от този транс и продължихме да бродим из селището. От една пекарна се носеше миризма на прясно изпечен хляб. Хлътнахме в топлото помещение, отстъпвайки приоритет на глада си. Около красивия фонтан на центъра си направихме по една фотосесия и продължихме към Изворът на Афродита. Той също се намира в долината на Темпи. По висящ мост достигнахме до извора и влязохме в една тясна и кална галерия, където имаш чувството, че въздухът свършва всеки момент. С много усилия наляхме от мътните води, които едва сълзяха по стените. На 50 метра има параклис – Света Параскева. Беше пълно с народ. Тук се подготвяха за сватба. Младоженецът стоеше пред вратите на параклиса, придружен от роднини и с вълнение очакваше избраницата си да се появи от противоположната страна на висящия мост. Настъпи суетня и ето, че тя се появи и тръгна към него. За нас, наблюдаващите, всичко беше един сценарий, но виждайки как се вълнуват при срещата си младоженците, всички бурно им ръкопляскахме. Върнахме се в Катерини. Оставаше да съберем багажа си и да преодолеем стотиците километри до родината. Сбогувахме се със слънчева Гърия.Текст и снимки: svetlinaЛинкове:ОколоСвета.com
