На 13 януари трима опитни алпинисти бяха пометени от лавина в района на Седемте рилски езера. По чудо и тримата са живи. Най-тежко пострада Дамян Петков. 30-годишният софиянец започва да се занимава със скално катерене сравнително късно – през 2007 г., когато е на 24. По професия е електротехник на свободна практика и винаги, когато може, бяга в планината. Ходи навсякъде, където има предизвикателство. Открива нови, неизкачвани скални обекти и прави премиерни маршрути. Има вече 20 премиери в България и още седем по ждрелото на река Ерма в Сърбия. Най-неразумното изкачване е направил сам през зимата на 2010-2011 г. на Лопушки връх в Рила. Но тогава всичко минава без инциденти. Ето какво разказа Дамян за съдбовния инцидент на 13 януари 2013 г. в интервю за в. “Доктор”.
– Дамяне, какво се случи на 13 януари?
– Катерех с двама приятели по Езерния лед – скалната стена над езерото Близнака, където се оттичат водите и се образува лед. Причините за злополуките в катеренето са човешки грешки. Не можеш да предвидиш само гръмотевична буря, каменопади и спонтанни лавини. В нашия случай бяхме наясно с лавинната обстановка, че има опасност, че снежната покривка е нестабилна. Но бяхме много мотивирани да се изкатерим догоре и потиснахме гласа на разума, който ни казваше “Опасно е”. Имахме възможност за избор, след като изкатерихме ледената част от маршрута, да намерим начин да слезем обратно. Но продължихме нагоре и първото снежно поле, което трябваше да пресечем, се срути под тежестта на човека, който вървеше отпред.
– Какво си спомняте от това падане?
– Половин секунда след като Стоян каза: “Лавина!” видях огромната снежна маса, която идва срещу нас. Забих сечивата в снега пред мен, но и това не помогна. Лавината ме блъсна и полетях. Като знаеш, че имаш да прелетиш 110 м, вероятността да оцелееш е никаква. Затворих си очите и понеже ми оставаха няколко секунди живот, примирих се с това, което предстои. Докато падах, ми се удряха краката, главата. Не си отворих очите, докато не спрях. Зададох си въпроса дали съм жив. Реших, че щом разсъждавам, не може да съм умрял. Не вярвам в задгробния живот. И така под стената и тримата се оказахме живи. С Григор бяхме вързани на късо разстояние един от друг. Наложи ми се да се свлека по склона, за да отпусна въже и той да може да се раздвижи. Въжетата се бяха оплели около нас и трябваше да ги срежем. На 30 м под нас Стоян беше затрупан със сняг. За щастие главата му беше над лавината. Григор ми помогна да седна и да си наместя счупения крак и отиде да откопае Стоян. В това време се обадих на тел. 112 и ги инструктирах да ме свържат с Планинска спасителна служба. На отсрещния връх – Харамията – момче и момиче са видели всичко и също са сигнализирали.
Григор и Стоян ми шинираха крака с щеките
и с подръчни материали. Подложиха под мен раниците, за да не лежа на снега. Покриха ме с бивачно фолио и така започна чакането. Около 3 часа чакахме. Късметът ми беше, че ме взе военен хеликоптер. За 20 минути бяхме на летището в София и оттам за още 20 минути с линейка се озовах във ВМА. Благодаря на хората, които участваха в спасителната акция, дадоха разрешението за хеликоптера и го пилотираха.
– Какви са пораженията?
– Най-сериозното ми счупване е на левия глезен. В болницата разбрах, че имам фрактура и на бедрото с голям хематом, който стигаше чак до хълбока. Ден по-късно разбрах, че имам счупване и на десния глезен.
– Кой ви оперира във ВМА?
– При постъпването са ме оперирали д-р Крумов и д-р Лилянов, после д-р Златев и д-р Ковачев. Д-р Лилянов и д-р Златев са основните действащи лица в моето лечение. Претърпях осем операции досега. Огромни благодарности за това, което направиха. Беше под въпрос дали въобще ще имам крак. Имах огромни рани, които в комбинация с размачканата и разкъсаната тъкан на крака бяха добър вход за инфекция. Хирурзите първо ми фиксираха ходилото към подбедрицата. С метал ми заковаха счупването на бедрото и сложиха дренаж. При следващата операция ми направиха ставно лице на глезена. Почна лечение с антибиотици и зачакахме раните да се изчистят. Закачиха ме и към една вакуумна машина, която спомогна за по-бързото зарастване на раните.
– Как трябва да продължи лечението ви?
– Продължението е с много неизвестни. На първо време ще си правя електромиографско изследване на проводимостта на нервите, защото имам прекъснат нерв, който отговаря за движението на ходилото. След това – рентгенова снимка, за да се види дали костите зарастват добре. Тогава докторите ще решат дали има нужда от още една операция. При такова многофрагментно счупване като при мен срастването между отделните парчета става бавно и трудно, понякога не се случва и се налага хирургическа намеса.
– Дадоха ли някакъв срок, през който ще ви бъде “реставриран” счупеният крак?
– От 2 до 6 месеца кракът може да стане достатъчно здрав, че да стъпвам на него. Не се знае обаче ще мога ли да си движа ходилото, както преди. Понеже
целият глезен беше разтрошен и няма хрущяли,
мускули, ставни връзки, не е ясно ще може ли да се възстановят. Предложиха да ми фиксират ходилото към глезена и да няма движение там. Не ми хареса тази идея. Във всички случаи не ми мърда една година за пълно възстановяване и това е оптимистичен срок. На десния крак вече стъпвам, защото там беше отчупено само кокалчето на глезена и те го фиксираха с два винта. Аз си движех крака в леглото, но въпреки това загубих много мускулна маса. Една седмица преди да ме изпишат, започнах да стъпвам на него, та в момента имам достатъчно сила в десния крак.
– Колко време беше във ВМА и кога се прибрахте вкъщи?
– На 28 февруари ме изписаха. Това са 45 дни, 36 от които бях в отделението по ортопедия и травматология и още 11 в отделението по пластична хирургия. За да ми зараснат по-бързо раните, трябваше да им се направи пластика.
– Искате ли отново да катерите?
– Докато бях в болницата, два пъти ме питаха същото нещо. Първо беше една сестра, която ме превързваше. Казах й: “Ако не мога да катеря, по-добре ми сложете някаква инжекция да не се събудя повече”. Втори ме попита един пластичен хирург. На него казах, че ако не мога да се катеря, няма за какво да живея. Катеренето ми дава живец и стимул. Ежедневието е твърде сиво и не си заслужава човек да живее така. Аз съм сигурен, че по един или друг начин ще мога да катеря. На тая земя катерят и слепи хора, и с отрязани пръсти на ръцете, и с протези на краката. Катеренето е занимание, което правиш, стига да имаш достатъчно силна воля и мотивация.
– Ерген ли сте?
– Да, но живея с едно момиче, на което благодаря за подкрепата. Най-сериозна подкрепа получих от сестра ми Бояна и от приятелката ми Ася, които през ден бяха при мен в болницата. Много други хора идваха да ме видят, което беше добър стимул да не се отчайвам, да не се депресирам. Понеже нямах възможност да си покрия разходите по лечението, приятели откриха дарителска сметка и за седмица събрахме 12 000 лв. Все още са останали добри хора. Хората, които ходят в планината – алпинисти, туристи, скиори и всички, които обичат природата, са широко скроени, с големи сърца, готови да помогнат на всеки. Аз не познавам повече от половината от тези, които са ми пратили пари.
– Колко ще струва лечението ви?
– В моя случай Здравната каса не покрива металите, които са ми имплантирани, и вакуумната машина. Около 5500 лв. се изхарчиха за престоя ми в болницата. Но предстоящото ми лечение е една неизвестна. Най-вероятно ще има още операции на скъсания нерв, на меките тъкани в зоната на глезена. Важното е, че имам крак. Д-р Лилянов и д-р Златев се погрижиха за това.
Ако искате да помогнете на Дамян Петков за по-нататъшното му лечение, сметките са:
Райфайзен Банк
В лева: BG70RZBB91551068638888
В евро: BG51RZBB91551468638809
Бояна Красимирова Петкова (сестрата на Дамян)
Мара Калчева
