Стоян Ставру пред Иван Колев, в-к Нов технически авангард
(София, 31 януари 2013 г. )
1. Специализирате и преподавате биоправо. Защо решихте да се занимавате с този не толкова популярен (поне за рамките на България) юридически дискурс?
Всъщност връзката ми с биоправото, колкото и да е странно, минава през Вещното право. Като редовен докторант в Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ работих основно върху теми в областта на вещното право (сделки с недвижими имоти, учредяване на право на строеж, ползване на паркоместа и пр., и пр.). Веднъж попаднах на една интересна статия в англоезичната литература и започнах да проучвам въпроса дали притежаваме юридически тялото си, дали то е наша собственост и по какъв начин може да се разпореждаме с него? Резултатът от това мое проучване беше монографията „Човешкото тяло като предмет на вещни права“, издадена през м. март 2008. В нея разгледах правните аспекти на властта, която човек може да упражнява върху своето тяло, включително: правния режим на донорството на органи, тъкани и клетки; границите на телесните модификации (една разрастваща се все повече индустрия); допустимите разпореждания с тялото за след смъртта (например въпроса за юридическата сила и обвързващо действие на дадените приживе указания за извършването на конкретни въздействия спрямо тялото на лицето след настъпване на неговата смърт), както и доста други въпроси.
Монография стана причина, за да започна да преподавам Медицинско право в Нов български университет, заедно с проф. Дарина Зиновиева, която е единственият съвременен български преподавател и учен, автор на учебник по Медицинско право. След още няколко години, при подготовката на лекциите си по Медицинско право, започнах да разглеждам някои по-мащабни проблеми, които излизат извън класическата за медицинското право рамка „държава-лечебно заведение-лекар-пациент“ – проблеми, които поставят важни не само от юридическа, но и от философска и от политическа гледна точка въпроси. Например: въпросът за юридическото начало и за юридическия край на човешкия живот, за правния статус на заченатия, включително на съхраняваните в епруветки човешки ембриони; за допустимостта на евтаназията и заместващото майчинство; за обществените последици от намесата в човешкия геном и пр., и пр.
Така постепенно открих за себе си една огромна област, останала встрани от съвременната „мода“ в правото, която поставя все повече въпроси и изисква изключително внимание, задълбоченост и усет при търсенето на техните отговори. Реших, че някой трябва да се заеме с това. От 2011 г. започнах да преподавам Биоправо като задължителен учебен курс в магистърска програма „Интегративна биоетика“ във Философския факултет на Софийския университет.
2. Какви правни казуси решава биоправото и в какви случаи ние можем да потърсим специалист в тази област, който да ни е от полза?
Биоправото се занимава с юридическата интерпретация на биологичната природа на човека. Като биологични (телесни и физически) същества, ние – хората, сме заставени да се справяме с множество биологични явления, четири от които са централни за всяко човешко общество: раждането, сексът, болестта и смъртта. Всяко едно от тези четири явления поставя множество юридически въпроси: до кой момент от бременността/раждането е налице единствено човешки фетус (плод), явяващ се част от тялото на бременната жена/родилката, и след кой момент той се превръща в отделен правен субект (дете), притежаващ правата на пациент? Кои сексуални отношения могат да бъде интегрирани в човешката култура чрез брачните ритуали и в частност допустим ли е еднополовият брак? Има ли право човек да изисква от държавата да му предостави възможност или дори да му осигури „блага“ смърт (евтаназия), когато заболяването му е смъртоносно и болезнено? Може ли да използваме т. нар. козметична фармакология, включително „лекарства“, които имат за цел не да лекуват, а да подобряват настроението на човека, и каква всъщност ще бъде разликата между тях и наркотичните вещества? Къде са границите, след преминаването на които медицинската интервенция вече не представлява акт на лечение, а опит за подмяна на човешката природа?
Прави впечатление, че въпросите не са злободневни и едва ли са част от дневния ред на повечето българи, затрупани с множество други актуални тревоги. Законодателните разрешения на тези въпроси обаче имат множество последици в ежедневието ни. От тях например зависи отношението към проституцията и нейните разновидности (т. нар. платен секс), практикуването на евтаназия (в Народното събрание беше внесен законопроект по този въпрос), възможността за погребване на мъртвородени деца, допускането на заместващото майчинство… Става въпрос за проблеми, които са изключително важни за засегнатите лица.
3. Доколкото съм запознат, повечето от въпросите, които решава тази област на правото граничат леко със сюжетите на научнофантастичните филми. Например, дали човек може да бъде замразен след смъртта си в очакване на по-добри технологични времена, когато да бъде „съживен”?! Къде е границата между фантастиката и биоправото и колко тънка всъщност е тя, ако въобще съществува според Вас?
Научната фантастика винаги върви пред науката. Причината за това е, че въображението на човека е по-бързо от неговите възможности. Предвиждащата функция на научната фантастика се е доказала във времето. Ние ставаме свидетели на непрекъснато преминаване на явления от сферата на научната фантастика в битовите условия на нашето ежедневие.
Примерът със замразяването, който давате, е едно от тези явления. Някои хора, които отчаяно търсят безсмъртие, се опитват да го намерят чрез превръщане на телата си в ледени мумии. За целта те не искат след тяхната смърт тялото им да бъде погребано, а непосредствено след констатирането на смъртта то да бъде замразено. Целта е в това състояние то да може да „изчака“ развитието на медицината до ниво, което ще позволява биологично възкресение. При „стандартната” крионизация цялото тяло на починалия се поставя непосредствено след настъпване на смъртта в специален „леден ковчег“ – криостат. В него с помощта на течен азот се поддържа температура от минус 196 градуса по Целзий, която прекъсва процесите на гниене на човешките тъкани и клетки. По-евтиният вариант е т. нар. неврокрионизация, при която се замразява единствено главата на починалия. Целта е да се съхрани мозъкът, като надеждата на „починалия“ е, че в бъдеще ще съществуват възможности за регенериране на останалата част от тялото чрез присаждане на стволови клетки. Отговорът на въпроса как ще стане „събуждането” на тялото и на мозъка на замразения все още не е ясен. Това обаче не пречи на развитието на зараждащата се „ледена индустрия“. И двете процедури на крионизация (пълна или само на мозъка) се предлагат в САЩ (най-известен доставчик на криоуслуги е Институтът по крионика в Детройт) и в Русия (руската крионична компания КриоРус). Цената за извършването им варира от 10 000 долара – такава е цената, посочена от КриоРус за неврокрионизация, която според сайта им може да бъде заплатена разсрочено или чрез извършването на завещание в полза на крионичната компания, до 130 000 евро – цената на крионизацията в американската компания Alcor Life Extension Foundation. (по-подробно с правните въпроси на крионизацията може да се запознаете на следния адрес в интернет: http://challengingthelaw.com/medicinsko-pravo/zamrazeni-pacient/).
Крионизацията поставя редица правни въпроси, свързани с допустимите въздействия върху мъртвото човешко тяло и с естеството на възникващите по повод на нея договорни отношение. Тези въпроси са част от реалността, в която живеем, и те търсят своите отговори именно в областта на биоправото.
Биоправото е на границата между научната фантастика и навлизащите в човешкия бит научно-приложни технологии. Науката става все по-прагматична, което съкращава все повече периода от време между възникването на идеята (предложението на въображението) и нейната комерсиална реализация (материализацията на продукта). А когато науката създава продукти, на които ние сме потребители, научната-фантастика започва да изглежда като своеобразна реклама за това, което скоро ще можем да открием по рафтовете на техномаркетите. Науката обаче създава един нов и различен пазар, който има потенциала да засегне самата (биологична, генетична, физическа) същност на човека. Това изисква много по-прецизно предварително претегляне на ползите и рисковете и налага съществуването на биоправото, което да осигури контрол върху приложната наука, като да допусне от въображението до реалността само тази част от технологично възможното, която е обществено безопасна и социално приемлива. Така например биоправото трябва да отговори на въпроса дали – ако клонирането стане възможно, то трябва да бъде позволено като обществено приемлива форма на асексуална асистирана репродукция.
Ако ми позволите да направя това сравнение, биоправото е като митничар, който определя пропускателния режим между научно възможното и социално допустимото.
4. Днес науката преминава граници, отвъд, които човешкият поглед никога не е смятал, че ще достигне. Развитието на генетиката и технологиите утвърждават по един категоричен начин усещането за нарастващата биологична власт на човека. Човешката наука е в състояние да променя биологичната основа на природа и на самия човек. И тъй като експерименталният подход, сам по себе си, не дава отговор на множеството етични и правни въпроси, аз искам да Ви запитам, дали ние хората трябва да се месим в подобряването на биосредата, посредством генетични и други научни опити?
Ние, хората, винаги сме го правили. Всеки, който съществува, неизбежно се намесва в природата. Въпросът е до къде да спрем в тази своя „намеса“ – дали до там, докъдето са ни възможностите (а ние доказахме, че можем да разширяваме експанзивно своите възможности), или трябва да си наложим една предходна граница, отвъд която можем, но не трябва да отиваме?
Друг важен въпрос е какви следва да бъдат съображенията, мотивиращи ни да поставяме граници при упражняването на нашите възможности: дали определящо е уважението към природата такава, каквато е, или най-важното е да не разрушим онзи баланс, който прави възможно нашето собствено биологично съществуване? Втората позиция е позиция на добре пресметнат собствен (екологичен, биологичен, физически) интерес, в който фокусът е върху оцеляването на човечеството. При възприемането на подобна позиция е въпрос на време човекът да установи контрол върху още някой от параметрите на природата и да се почувства достатъчно сигурен, за да премести границата за пореден път отвъд досега позволеното. Израз на посочената позиция може да бъде твърдението, че хората трябва да намалят отделяното от тях количество въглероден двуокис, тъй като той създава парников ефект и това застрашава съществуването на човечеството. Ако успеем да установим контрол върху парниковия ефект (например чрез създаване на високо технологични съоръжения за улавяне на въглеродния двуокис или за отразяване на част от слънчевата светлина, намалявайки повишената в резултат на въглеродния двуокис температура на Земята), то тогава бързо ще отпадне и наложеният от нуждата контрол. Ако обаче това, което ни мотивира, е запазването на природата в нейната „дочовешка“ красота (такава, каквато природата е била, когато човекът е трябвало да се съобразява с нея), то тогава въпросът за границите ще бъде поставен и разрешаван по съвсем различен начин.
„Подобряването“ е винаги въпрос на гледна точка. То винаги предполага, че го правим „заради някого“ – ние подобряваме нещо с оглед неговата полезност за някого. Ако подобряваме природата, за да бъде тя по-удобна за хората, то това, което правим всъщност е овеществяване до степен на превръщането на природата в наше „обзавеждане“. Ако подобряваме природата „заради самата нея“, то в такъв случай най-често просто придаваме човешки образ на нещо, което не притежава такъв, и в крайна сметка отново удовлетворяваме собствените си желания, проектирани върху одухотворените от нас елементи на природата. Моето мнение е, че „подобряването“ следва да се извършва в рамките на „творението“. Всеки акт, който подменя природата (създаване на синтетична природа), не е акт на подобряване, а акт на унищожаване, на заместване, на субституиране.
5. Инженерната мисъл вече е открила редица технологични способи, с които ние хората да черпим по екологичен начин природните ресурси, но доколко имаме право да се намесваме, например, в климата на планета посредством избелването на облаците с цел те да отразяват повече светлина?
До момента, в който го променяме необратимо. След определен момент промяната се превръща в подмяна, което поставя два много важни въпроса: а) знаем ли с какво всъщност подменяме природата, с която разполагаме, и б) знаем ли какви ще бъдат дългосрочните последици от подмяната, която налагаме.
Природата винаги се е променяла, се променя и ще се променя за в бъдеще. Това до сега е ставало независимо от участието на човека, и от негова гледна точка, промяната е настъпвала случайно. Случайността в развитието на природата (изразяваща се например в падането на метеор, в изригването на супервулкан или в земетресение, което променя радикално климата) е поставяло всички хора под равен знаменател. Ние всички нямаме друг избор освен да се съобразим със случайността в природата – природата извън и в нас. Това, разбира се, не се харесва на всички. Науката, наред с религията, е един от сравнително успешните опити на хората да овладеят случайността. Овладяването на случайността обаче не е равнозначно на нейното изчезване.
Пълният, тотален контрол върху природата е пълен, тотален контрол и върху хората. Който разполага с подобна власт излиза от човешкото и започва да се състезава със свръхчовешкото. А от историята знаем какви могат да бъдат последиците от претенциите за свръхчовешко. Хитлер е смятал себе си за материализация на идеята на Ницше за Свръхчовека, който ще замени съвременните слаби и изнемогващи хора. Слабостта обаче, а не силата на хората, е в основата на човешките цивилизации и култури. Хората са се обединявали в общества не защото са били твърде силни, а защото са били достатъчно слаби, за да не могат да се справят сами с природата и със съдържащата се в нея случайност. Без случайността животът ни няма да бъде същия. А това определено е силно надут клаксон в ушите на всеки апологет на свръхконтрола върху природата.
6. Наскоро бе проведен национален референдум за построяването на АЕЦ „Белене“. В същото време у нас все по-популярни стават слънчевите панели за добив на енергия по естествен и еко начин. Вие лично как оценявате от позицията на специалист по-правилното добиване на електроенергия за нуждите на хората? Трябва ли да бъдат забранени АЕЦ – овете за благото на човечеството? (ако бъдат забранени тези централи ще се окаже, че доста хора ще останат без работа и изучаването на специалности като ядрена физика и енергетика ще се обезсмисли, и все пак….)
Не бих могъл да кажа кое ще бъде „за благото на човечеството“. Отговорът на този въпрос предполага огромна отговорност, изискваща сериозно обществено и експертно обсъждане. Всяка лична позиция или предпочитание рискува да изглежда твърде претенциозна и неадекватна.
7. Как възприемате идеята за създаване синтетична природа, след като постоянно се дискутират хипотези за еко катастрофи и т.н.?
Синтетичната природа е бягство от проблема. Това е все едно вместо един човек да контролира диетата си, да се подлага всяка седмица на регулярна козметична операция за отстраняване на натрупаните в тялото му мазнини и в крайна сметка да „изиска“ и да „принуди“ науката да „изобрети“ синтетично тяло, в което да пренасяте своя лаком мозък. При този сценарий проблемът се превръща в потребител, а пострадалият – в продукт. Променяме тялото си, за да отговорим на „нужди“, подчиняването на които доскоро се е разглеждало като порок или слабост. Превръщаме се в „потребители“, които са готови да променят (унищожат) всичко друго, включително тялото си, но не и себе си като желание (като изискване), и за целта формулират всяка своя претенция като изконно, естествено, човешко право…
8. Законно и етично ли е да има ГМО?
При спазване на предвидените в закона (ЗГМО) предпоставки е напълно законно да има ГМО. Българският законодател е допуснал и уредил тази възможност като е предвидил редица изисквания, чрез които се опитва да овладее евентуалните нежелани и негативни ефекти от разпространяването на ГМО в природата. Дали това е етично според мен зависи от въпроса какво точно правим. Има някои случаи, в които отговорът за моралността на действията ни е ясен. Например при генетично модифицираните пилета, които са „програмирани“ да наддават бързо и да натрупат такова тегло („в бутчета“), което ги превръща в едни от най-предпочитаните за готвене (печене), но едновременно с това е и причината те да не могат да се помръднат поради своята тежест. Те се създават и отглеждат като храна (полуфабрикат), а не като живи същества. Това определено е злоупотреба с природата, която ние извършваме изцяло в наша полза. Носи известно лицемерие обаче и обратният подход – рекламирането на т. нар. християнско пиле: пиле, отгледано при спазването на всички християнски правила (като че ли християнството е дало конкретни правила за това как да се отглеждат пилета в постиндустриалната епоха). В крайна както „християнското“ пиле, така и генетично модифицираното пиле обслужват една и съща нужда – задоволяването на човешкия глад.
9. Как биоправото реагира на това, дали хората имат основание да замърсяват природата, било то с причина или без?
Биоправото следва да бъде разграничено от екологичното право. Ако екологичното право е свързано със защитата на природата, включително от действията на хората, то биоправото е фокусирано върху човешките отношения, възникващи по повод биологичната ни природа. Двете дисциплини се различават и имат собствен предмет, всеки от които не съвпада с този на другата.
По-подробно може да се прочете в сайта ChallengingTheLaw.com (http://challengingthelaw.com/biopravo/biopravo-bulgaria/), в който са поместени множество статии по различни въпроси на Биоправото.
10. Съществуват стотици природозащитни организации, които често яхват вълната на мащабни протестни действия, отстоявайки различни каузи. В България също имаме такива фондации, организации. Полезни ли са за благото на природата, допринасят ли с нещо за подобряването на биоразнообразието, трябва ли да ги има? Допитвали ли са се подобни организации до Вас като вещо лице за решаването на техен проблем?
От една инициатива според мен има смисъл, когато тя е предприета след сериозно и многоаспектно обсъждане на нейната цел, конкретни задачи и очаквани резултати. Въпросите както на екологичното, така и на биоправото, благоприятстват съществуването на различни мненията, всяко едно от които има своите аргументи и съображения. Извършването на обективно и задълбочено изследване на всички тези гледни точки е необходимо начало на всяка успешна инициатива. В превръщането на екологията и биологията в предмет на канонична и проповядваща религия би имало толкова смисъл, колкото и в тяхното профанизиране чрез непрестанно празнословие.
Стоян Ставру
GD Star Rating a WordPress rating system
До къде може да стигне науката? (интервю), 7.0 out of 7 based on 20 ratings Свързани публикации:
