На Дилян Калчев-младши
Денят е февруарско неприветлив. Колкото повече залязва става все по-хаплив и агресивен към бързащите по улицата хора.
Синът ми ме моли да го закарам до залата за тренировка. Знам, че това е една от малкото и все по-кратки възможности, когато можем да прекарваме време заедно.
Той е почти на 17г. и графикът му вече се конкурира успешно с моя – училище, тренировки, гадже, снимки за филми и реклами, приятели и други запълващи часовия пояс хобита. Силно съм озадачена как му стигат 24 часа?
Отдавна съм забравила времената, в които бях се цанила доброволно за шофьор и по цял ден взимах, возех, закарвах, изчаквах и прибирах детето от всевъзможните му занимания. Със сигурност удрях доста таксиметрови шофьори по навъртяни километри на седмична база.
Погледах часовника – 17:45ч. „– Охооо – казах си – трафик! Чудесно – тъкмо ще имаме повече време да поговорим.“
Често казвам на майките в кабинета непременно да обръщат внимание на темите, които повдигат децата им, ей така между другото, докато се качват, возят или точно преди да слязат от колата. Убедих се, че малчовците „използват” момента, когато родителите им са ангажирани с шофирането и са разсеяни за други стимули освен пътните, да задават ключови въпроси или да отварят важни теми.
Дали защото децата се опитват да прокарат подобни теми „между другото”, неглижирайки ги в опит да свалят тревожността, която те предизвикват у тях, дали защото търсят внимание и тестват родителя слуша ли ги изобщо, или пък защото затворени заедно в автомобила, в едно относително защитено (напомнящо за утроба пространство), се включва у детето усещането за доверителен режим – това не зная… просто забелязах тенденцията.
Mного важни теми са били поставяни от децата в движение – буквално. В годините докато синът ми растеше, аз се научих да съм сензитивна към детските му „брътвежи”, към въпроси зададени на никакъв ред или включвания по никое време.
Може би в колата сме провели едни от най-важните разговори – за смъртта, за страховете, за секса, за наркотиците….често ми се налагаше да отбивам колата и да спирам на аварийки, за да не се разсейвам с шофиране. Но най-вече – за да засвидетелствам на детето си, че той и неговите тревоги са по-важни от всичко друго. Хващах моментите, вместо да ги чакам в по-подходящо според моите критерии време.
Във въпросния неприветлив февруарски ден, обаче, се случи нещо различно. Синът ми отново постави важна тема, но този път за моя живот. Започна да ми говори за моите страхове, за моите тревоги, за моите решения….направи истинска психологическа дисекция на изборите ми –на тези които съм направила, но и на тези, които не съм. Винаги съм знаела, че той е твърде умно и често изумяващо ме с мъдростта си дете. Точно по тази причина не си позволявах да лъжа и мажа в трудни ситуации… знаех, че няма да мине номерът.
Впрочем, той не минава за нито едно дете. На дълбоко ниво децата усещат и разпознават лъжата, и въпреки „разкритието“ тя ги поразява по някакъв начин. Какви са пораженията зависи от много фактори, но така или иначе, измамата ( дори и „бялата“) винаги се отразява на детската психика.
Дадох си сметка, че изборът ми да не лъжа собственото си дете, беше в основата на сегашната ситуация – порасналият ми вече син да има спокойствието и потребността да разговаря с мен, като равен с равен – независимо от темата. Този ден чух най-истинските думи касаещи лично мен. Този ден получих Благословия от детето си.
Ако родителите се вслушваха по–често в децата си, на този свят щеше да има значително по-малко болка и страдание. Също така нека помним, че преди да станем учители на своите деца, ние сме техни ученици.
