Христофор Караджов, Лос Анджелис Специално за в. „Сега”
В седмица, когато американски флотски снайперисти разстреляха „ювелирно“ пирати в Индийския океан, Белият дом обяви, че отслабва леко режима си към Куба, Мел Гибсън подаде молба за развод, а Роджър Федерер се ожени, донякъде носталгично избирам да говоря оттук за събитие с 20-годишна давност: Тянанмън.
Да, кървавото потушаване на студентския протест на този площад в Пекин се случи в неделя, 4 юни 1989 г. На 15 април с.г. обаче почина бившият генсек Ху Яобан, основният китайски перестройчик от този период, и смъртта му провокира изблици на недоволство първо в университетите, а после по улиците. Протестите набираха сила повече от месец и половина, преди да се стигне до кулминационния сблъсък, който промени Китай и засили вече тръгналите процеси в Източна Европа.
Тази седмица се запознах с двама дисиденти, които са били сред организаторите на студентите в Пекин и други градове и са лежали в затвора заради това. За тях въпросното събитие, в което загинаха вероятно около 2000 души (едва ли ще научим някога точния брой на жертвите), се нарича „Инцидентът от 4 юни“. И двамата, Дзян Пинджао и Боб Фу, са били успешни студенти, отговорници по културно-възпитателните мероприятия в университетите си (на английски го превеждат като student propaganda leader, но ние си имаме по-точния термин). По един или друг начин те се включили в протестите и така влезли в полезрението на органите за сигурност.
Дзян е поет (не особено добър според това, което прочетох в превод, но затова пък е първият дисидент творец, блокиран от китайския вариант на търсачката „Гугъл“ през 2004 г.). Неговият сайт засега е достъпен само за четящите китайски (http://64culture.com/). Жалко, но Дзян ми се стори твърде сив като човек и затова хич не го виждам като лидер, способен да привлече много последователи.
Боб (Сики по-точно) е дълбоко вярващ християнин, който полага огромни усилия за възраждане на религията в Китай (http://chinaaid.org/). Той определено е чаровен в персонален план, въпреки че неговото решение за преобразяването на комунистическо-капиталистическия мастодонт е наивно мисионерско – чрез приемане на Христа от всички китайци. Аз подкрепям религиозните свободи по принцип и не се притеснявам в компанията на силно вярващи хора, макар и да не споделям възгледите им. Боб-Сики за разлика от колегата си дисидент Дзян говори сносен английски, което също помага в общуването. Видимо той има повече лидерски качества и ми стана симпатичен пряко религиозния му плам, който неизбежно му налага сериозни мисловни рамки. Така или иначе двамата бяха първите китайски дисиденти, с които се запознавам, затова противоречивите ми чувства вероятно са закономерни. Всичко друго за тези събития знам само от медиите и академични текстове.
Струва ми се обаче, че Тянанмън на Запад или се канонизира, или е забравен топоним. Почти никой от студентите ми не знаеше нищо конкретно за събитията, освен че повечето са виждали снимката, за която ще спомена след малко. Преди да ми натриете в носа колко са тъпи тия американци, чуйте следното. Помолих мой колега, който преподава в Нов български университет (няма да ви кажа дисциплината му, за да не го накисна, но е свързана с политика) да пусне неформална анкета с въпроса „Какво знаете за събитията на площад „Тянанмън“ в Пекин?“. От 28-те отговорили студенти в класа само шестима му върнаха нещо що-годе фактологически вярно. Още двама познаха годината, но не знаеха нищо повече. А де?
Когато чуете „Тянанмън“, вероятно първият образ в съзнанието ви ще бъде снимката на мъжа с пазарска чанта и сако в ръцете, който спира танковата колона (вижте видео тук, ако имате нужда от опресняване на картината: http://www.youtube.com/watch?v=O4xtkpO7ZqU). Интересно, че почти идентичните кадри са заснети на 5 юни (т.е. на следващия ден) през телеобективите на четирима западни фотографи независимо един от друг. Не знам защо само вариантът на Джеф Уайдънър от агенция „Асошиейтед прес“ е номиниран за наградата „Пулицър“ през 1990 г.
През 1999 г. сп. „Тайм“ нарече храбрия китайски гражданин „Неизвестния бунтовник“, когато го включи в списъка си на „100 най-важни личности на XX век“ (Айнщайн беше номер 1). Аз го видях първо върху корицата на сп. „Нюзуик“, съперника на „Тайм“, докато бях в казармата същото лято, където притежаването на което и да е от двете издания беше сериозно провинение. Този брой ми го донесе един приятел, чийто баща живееше в Англия, и аз го взех със себе си от домашна отпуска, за да го покажа на друг приятел. Трудно ми е да си представя сега, че съм треперил да не ме хванат с някакво си списание в ръка, но е факт. Години по-късно се срещнах с фоторепортера Чарли Коул, снимал варианта, познат ми от корицата на „Нюзуик“. Той разказа през какво е минал, докато отразявал събитията на „Тянанмън“, и аз си казах, че моето са били „Радини вълнения“.
Помня добре събитията от бурната 1989 г. Надявам се, че и читателите ми няма да забравят тази паметна година, когато у нас приеха Указ 56, а руснаците напуснаха Афганистан. Опозицията от „Солидарност“ спечели изборите в Полша (точно на 4 юни впрочем; същия ден край гр. Уфа в СССР искра от два разминаващи се влака причини газова експлозия, изпепелила почти 600 души…, а ден по-рано в Техеран умря Аятолах Хомейни). В България през лятото се роди словосъчетанието „голямата екскурзия“. Унгария свали загражденията по австрийската си граница и отвори врати за „гедерейците“. Горбачов каза „нет“ на Хонекер през есента и „да“ на Буш-старши през декември. Стояхме с „Екогласност“ между „Ал. Невски“ и парламента. Най-вече – падна Стената, оранжево-червено парче от която сега ме гледа от лавицата отсреща, а нашият „човек от народа“ се пенсионира в полите на Витоша. Умря акад. Сахаров и разстреляха Чаушеску… и още много друго се случи тогава.
Помня също, че вечерта в петък, 10 ноември 1989 г., в София валеше като из ведро. Останах половин час в едно такси, докато изслушам докрай новините от пленума на ЦК на БКП, и закъснях за иначе обещаваща първа среща. Може би затова от онази връзка нищо не излезе, а дискусията какво е излязло от 10 ноември нека оставим за друг път.
_________________________________________________________________
Авторът приема читателски мнения на [email protected]
