Стискаше пластмасовата чаша силно, все едно беше непослушно врабче, готвещо се да му избяга.
Няколко дълги косъма на веждите му закриваха очите му, но предизвикваха обратен ефект –искаше ти се още повече да видиш очите. Сини, пронизващи и бляскави.
Някои от нещата, които говореше бяха неразбираеми, защото времето бе отнело по-голямата част от зъбите му и му беше оставило характерната вдлъбнатина на устните.
Беше спретнат и чист. Единственото нещо по него, което показваше, че живее сам беше скъсаното на ръкава яке. Дупка, която никоя жена от неговото поколение не би търпяла…развалена дреха, която всеки на възрастта на децата му би изхвърлил. Яке, което той си носеше и му навяваше спомени.
Разказа за себе си. Говореше с патос за Пирот и войната. Очите му се превърнаха в удавени в болка кратери, когато разказа за съпругата си. С гордост и патриотизъм рецитираше стиховете си, които публикуват в един от вестниците за хора в третата възраст.
Извади една малка обвивка от стар тефтер, в която беше подредил документите си. Между тях беше снимката на съпругата му – обикновена жена, която беше най-красивата за него. Говореше с любов за времето, когато са били заедно и за признателността на учениците и.
Той – лекар, тя – учителка. Класическо семейство, до момента, в който спре да е такова, защото единият си е отишъл и е оставил другия да броди и да търси компанията на непознати.
Какъв е животът на човекът, останал напълно сам? Как се чувства този, който цял живот е лекувал и сега са му останали само спомените за миналото? Как се чувстваш, когато искаш да поговориш с някого, а те те отблъскват, защото смятат, че си поредния натрапник? Какво се случва с душата ти, когато разбереш, че си ненужен и няма смисъл?
Какво ще се случи с мен ако един ден просто видя некролога му на някой стълб?
Не знам, но сигурно някой ден ще разбера.
П.П. Бо, благодаря. Знаеш за какво.
