От днес на пазара е най-очакваната книга за Лили Иванова. Тя е писана от самата певица, а редактор на изданието е журналистът от Дарик Мартин Карбовски. „Истината“, както се казва томчето на „Сиела“, е издадена в рекордния за България тираж от 100 000 броя. Около 1000 от тях са подписани лично от Лили Иванова и са разпръснати из книжарниците в София и страната.
„Истината“ се появява три дни след като Лили Иванова отпразнува своя рожден ден. Според официалните информации – 70-ти поред. Датата, от която книгата да започне да се продава, не е избрана случайно. Както за повечето неща в живота си, така и за това, Лили се е допитала до астролога си, който я е уверил, че денят е съвсем подходящ.
Каква е истината за „Истината“?
Историята на тази книга започва на една вечеря, на която Карбовски кани Лили Иванова. Нещо като извинение за това, че не е успял да отиде на неин концерт. Именно на тази вечеря той й подхвърля, че май е време за „Истината“ за Лили.
Мартин Карбовски: Казах й, че е време да се пишат книги, защото едната епоха си е отишла, а другата вече е ясно как изглежда. Моят живот и нейният са разположени в две епохи, затова сега му е времето да се пишат тези книги, или поне да се започнат. Тя сякаш беше мислила затова и каза: „Добре, ще бъде интересно“. Така се уговорихме лятото на 2008 година да го направим.
В продължение на около месец Карбовски събира необходимата за книгата информация. Историите на Лили Иванова се записват на диктофон, а после хора от екипа му ги свалят на текст.
Мартин Карбовски: Работихме с обикновен диктофон, с какъвто работите в радиото. Записвахме по около три, четири часа. Толкова издържаше гласът й. Опитвахме се да го щадим, защото тя все пак имаше ангажименти. Стояхме заедно във Варна, тя ми разказваше, записвахме, после източвах записаното в компютъра. Имах четирима души екип, които сваляха на текст всичко. Сваляше се ден за ден, не можеше да оставяме неща за друг път, защото става объркване. Необработеният текст излезе около 900 страници. И да се разберем, аз този текст й го върнах. Нищо не е останало в мен. Казвам това, защото още преди да съм направил каквото и да било движение, някои хора казаха, че Карбовски е лошо момче.
Говореше се, че ти ще си запазиш частите, които тя е махнала от текста и после ще си ги издадеш в друга книга, за това намекваш, нали?
Мартин Карбовски: Ако реша да си ги издам сам, в това няма нищо лошо, това би могло да бъде част от историята. Но понеже имаше такива съмнения аз й върнах всичко.
За детството, тийнейджърските си години, първата си любов, изгубеното си дете, за успехите и предателствата разказва Лили Иванова в книгата си.
Мартин Карбовски: Ако някой познава Лили Иванова той ще види, че тя е доста джаста-праста. Тя е доста емоционална, напориста, говори много силно за хората. Даже на едно място в книгата казва: „Да го духате“. И това сме го оставили. Въпреки, че хората ще си помислят, че едва ли не аз съм я накарал да го каже. Но някъде там в онези файлове е записано, че тя го е казала.
На теб какво ти беше най-интересно да разбереш за нея?
Мартин Карбовски: На мен най-интересно ми е за нейното посвещаване в идеята „аз съм певицата с голямото П“. Тя оставя на заден план брака, децата. Нейните операции са описани в книгата подробно. Тя е имала извънматочна бременност, реално е изгубила детето си. И в книгата тя разказва това, но твърди че тази случка не й е повлияла в живота. Твърди, че това е една болка, която бързо се забравя. Много повече я боли заради един доктор, който й е дал кръв, когато тя е била болна, за да я оперират. 10 години след това този доктор я е търсил и е искал хиляди долари, заради това, че тази кръв я е дал точно на Лили Иванова. Някакъв идиот.
Мартин Карбовски: Вярвайте ми, че ако бях разбрал, че Лили Иванова лъже за годините си, бих казал. Разбраха се обаче други неща и най-важното е, че ние сме длъжници на един от гениите си. Трябва да признаем, че гениите ни не се раждат във всяка епоха, не се създават лесно. Затова ние сме длъжници на тази жена. Проблемите, които един гений би имал в друга държава, са различни от тези у нас – тук те са дребнави, лайнарски. А тя дори не говори за това в книгата си. Тази книга не е направена като оплакване, тя е направена като едно голямо опрощение към хората, които наистина са я изтормозили. Тя дори не иска да признае, че на места е имала трудности. Въпреки че те прозират през булото на разказа. Става ясно, че тя е преживяла неща, които малко хора биха преживели. Тя наистина е тази, която ще се смее последна. Така завършва и книгата. Завършва с „Ха-ха-ха“.
