Из „Български писатели за себе си и за своето творчество”…За да напиша един разказ, аз трябва първо добре да съм обмислил сюжета на разказа. Това е все едно да знаеш къде отиваш. Това значи да знаеш много добре края на разказа и какво искаш да кажеш на читателя с този край. Има например някои мои стари познати, като Петко Тодоров, стига да им хареса някое заглавие, мъчат се да пишат под това заглавие. Преди да почна да пиша, аз винаги съм търсил един познат сюжет. Той трябва да бъде напълно узрял в главата ми и с този сюжет, вече така познат и изяснен на мене, аз търся да кажа нещо. Според мене обаче, за да кажеш нещо, трябва да знаеш заключението на това, което искаш да кажеш, инак се получава така: прочетеш разказа и тогава в тебе изниква въпросът: разказът свърши. Е добре де, че какво от това?Един истински разказ според мене е едно завършено дело. Когато го прочетеш, ти вече ще знаеш, че в него има нещо завършено, нещо казано.Аз често съм казвал на някои наши млади писатели, че да не знаеш, преди да си почнал да пишеш още, какъв ще бъде краят на твоя разказ, е все едно да тръгнеш някъде и да не знаеш къде ще пристигнеш. Разбира се, че за написването на един разказ от голямо значение е и това, кой ще напише разказа. Безспорно, на една и съща тема един ще напише по един начин разказа, друг по друг начин. Всеки има свой начин на писане. Това зависи от доброто познаване на нашия език, а от друга страна, и от обработката, преписването и препечатването на една творба.
Аз съм се отнасял много грижливо към моите разкази. Имало е случаи, само за една зачеркната дума съм преписвал по 4 или 5 пъти разказа, защото не мога да търпя каквито и да било зачерквания в ръкописа, те ме дразнят. И трябва да кажа, че при всяко преписване се получаваше по-добра поправка на самия разказ. Иска се, значи, малко повече обработка, повече труд. Не може човек да се осланя само на своята дарба. Хубавите неща не се пишат лесно, те излизат и са резултат на много труд.Препоръката, която искам да дам на нашите млади писатели, е, че те трябва винаги да знаят, че пишат за живи хора. Ние не сме могли и да мечтаем за такива условия, каквито имат нашите млади писатели сега. Аз вярвам, че в нашата литература ще израснат и ще се развият много добри таланти. Сега книгата е народно достояние и богатство. В наше време науката и литературата бяха привилегия само на едно малцинство. Масите бяха оставени в невежество.. . .Не мислете, че ще ви открия някои чудеса или някоя магия как се пише. Аз съм писал най-обикновено, най-просто, при всякакви случаи, без никакви церемонии, без никакви фетиши около мене, съвсем просто и ясно — и съм писал само тогава, когато ми е било ясно това, което пиша, когато съм го намирал за интересно да се напише. Пазил съм се от неща, които са неинтересни да се пишат. (Елин Пелин)
