МУЗИКАНТЪТ
Имало едно време един музикант, на име Краси, който свирил на улицата. Всеки ден при него ходели две бездомни сирачета, за да слушат вълшебната му музика. Когато децата идвали при него очите му светвали от радост. Но те никога не се приближавали много близо, защото в тях имало недоверие към всеки непознат. Един ден, докато просели на улицата минал един зъл и богат господин. Той решил, че ще станат негови роби. Децата били недоверчиви, но от предната вечер не били хапвали и трошица хляб и били много гладни. Тогава той ги примамил с парче хляб и ги завел в една студена, изоставена къща.
Показал им една фурна за хляб и казал, че ако работят ще им дава по един хляб на ден.
Но богатият човек не удържал на думата си. Карал ги да работят здраво, а не им давал и коричка. Те поискали да си тръгнат, но той не им разрешил и дори ги заключил в мрачната къща.
Докато децата викали за помощ по улицата минал цигуларят. Виковете на децата го изплашили. Той разпознал гласовете на своите приятели. Веднага решил да им се притече на помощ. Знаел, че музиката му е вълшебна и може да върши чудеса.
Застанал под един от прозорците на къщата зад който видял силуета на злосторника затворил децата. Засвирил най-нежната мелодия, която знаел. Тази мелодия Краси свирел на своите две дечица, когато били съвсем мънички.
Цигулката сякаш говорела с човешки глас. Разказвала историята на неговия живот. Разказвала за малката къщичка до реката, за веселия смях на две малки момчета, които весело се плискали с водата. За птичите песни, за едно щастливо минало, което нямало да се върне…
Очите му се напълнили със сълзи. Сълзите на един нещастен баща, загубил децата си. Не след дълго светлината от стаята угаснала.
Злодеят заспал, а децата, които също чули вълшебната музика потръпнали от щастие. Спомените нахлули с пълна сила и малките им сърчица затуптели радостно. Те си спомнили за тази нежна мелодия и за човека, който я свирел. Този човек бил техния баща. Преди много години те били подмамени и отвлечени от разбойници, които искали да ги научат на лош занаят. С много мъка и усилия успели да се спасят от лошите хора, но не успели да намерят отново семейството си. Майка им не могла да ги прежали и умряла от мъка по тях, а баща им тръгнал по белия свят да ги търси.Злият мъж отдавна спял, когато музикантът влязъл в къщата. Едва в последната стая от къщата открил сирачетата. Радостта им била голяма. Един през друг започнали да разказват патилата си. Баща им ги прегърнал и ги извел от къщата. Завел ги в родния им край, където заживели щастливо.
А злият господин бил хванат и затворен за злото си дело.
Приказката написаха Преслав, Емануил и Георги
ОМАГЬОСАНАТА ЖАБА
В една далечна страна живял цар. Той имал трима сина. Пораснали момчетата, станали големи и силни мъже. Един ден баща им ги повикал и им казал:
— Синове мои, вие пораснахте, станахте големи и силни мъже. Аз остарях вече и докато съм жив искам да ви видя задомени. Вземете колкото пари са ви необходими и вървете да си намерите невести. Още на другия ден те се приготвили и тръгнали на път. Ходили, ходили стигнали до един път, който се разделял на три . Най – големият брат се обърнал към по- младите от него и им казал:
— Дойде време да се разделим. Всеки от нас ще тръгне по един от тези пътища, за да потърси това, което заръча баща ни. Който от нас си намери жена нека на връщане да остави по един голям камък на това място, като издълбае буквата си на него, за да знаят другите, че се е прибрал у дома. Ще се срещнем след една година.Разделили се, като всеки пожелал късмет на братята си. Тръгнали. Скоро най- големият брат си намерил жена и поел пътя към дома. И средния брат се оженил. Само най-малкият не успял.След година време се срещнали.Големите братя били щастливи. Намерили си хубави и добри момичета. Най-малкият бил много тъжен. Седнали да си починат и най-старият брат казал:
– Хайде да се прибираме. Баща ни сигурно много тъгува за нас.
– Аз няма да се прибера. – казал най-малкия. Не изпълних бащината заръка. Ще продължа да търся късмета си.
Как ли не го молили братята да тръгне с тях, но той бил непреклонен. Сбогували се с него и поели пътя към къщи. Най- малкият брат поел по една странична пътека, която едва се забелязвала в гъстия храсталак. Вървял доста време. Стигнал до една малка горичка. Слънцето вече преваляло зад планината. Скоро щяло да се стъмни. Момъкът решил да потърси място за нощувка. Хляб имал, но водата му вече била на привършване, та си помислил, да потърси .Скоро намерил бистро изворче. Напил се с прясна водица и се заоглеждал за място, където може да пренощува. Видял, че водата от извора е прокопала скалите и на места се виждали малки пещери. Тръгнал по течението . Малко по надолу водата от изворчето се събирала и образувала малко блато. По повърхността му били цъфнали красиви водни лилии. Момъкът се спрял да ги погледа и да им се полюбува. Както си стоял нещо тупнало до крака му. Той се стреснал и се приготвил да се отбранява, защото помислил, че е нападнат. Но се разсмял със глас когато видял, че това е мъничка зелена жабка. Навел се и я вдигнал.
– Ей, мъниче, изплаши ме! Мислех, че ме напада нещо. А то какво било? Зелена жабка. И при това.. мъничка.Ха,ха,ха…
– Не мисля, че един обикновен човек може да говори с такъв тон на една царска дъщеря!- казала жабата и му обърнала гръб.
Момъкът зяпнал от изненада. Започнал да я разглежда . И тогава забелязал на гушката и перлена огърлица.
– Коя си ти!?- попитал той. – И защо можеш да говориш?
– Аз съм омагьосана принцеса.- отговорила жабата. Седни да ти разкажа моята история.
Момъкът седнал и жабата започнала разказа си.
– Аз съм принцеса Рита. Бях единствено дете на моите родители.Те много ме обичаха. Раснах щастливо докато не се появи зла вещица в царството ни. Аз много обичам животните и исках да науча техния език, за да мога да разговарям с тях. Вещицата ме подмами в своята къща и ми даде вълшебно питие, което щом изпия, ще знам езика на животните. Аз и се доверих, изпих отварата и мигновенно се превърнах в жаба.
Очите и се напълнили със сълзи.
– Още помня противния и смях и думите, които ми каза тогава.
– И какво ти каза?- попитал момъкът
– Каза ми, че ще стана отново принцеса, ако смел царски син поиска ръката ми и се ожени за мен. Освен това, той трябва да е благороден и добър човек. И трябва да го докаже, но не ми каза точно какво трябва да се направи.
– Мила принцесо, аз ще се оженя за теб! Аз съм царски син. Моят баща ме изпрати да си намеря невеста. Вече я намерих. Да тръгваме по- скоро, за да зарадвам стария си баща.
Най-малкия син бил много щастлив, че си намерил невеста и бързо, бързо се запътил към дома си. Старият цар го посрещнал с почести. Но когато синът му разказал за невестата си царят много се ядосал:
– Аз те изпратих да си търсиш жена, а не да ми носиш жаби! Върви със нея в блатото. Аз вече имам само двама сина! Не желая да те виждам повече никога! Исках внуци, не попови лъжички…
Най-малкият брат взел своята жаба и си тръгнал от царството. Скоро стигнали до едно селце. На улицата пред един богат дом, седяла дрипава жена и протягала ръка за милостиня. Минавали много хора, но никой от тях не се спрял да и подаде нещо. Личало, че жената не е яла от много време. Толкова била слаба, че всеки момент можела да се строполи.
– Хляб..хляб…Умирам от глад- едва продумала тя.
На момъкът му дожаляло и оставил цялата си кесия с пари. Тъкмо отминал жената и чул глас.
– Почакай, почакай, момко. Аз съм баба Зорка и мога да ти помогна. Ти си добър и благороден човек и нека бог да увеличи дните ти. Знам какво те измъчва и ще ти дам нещо.
Момъкът се върнал и старицата му подала малко шишенце с течност.
– Довери ми се! Аз ще помогна на твоята любима. Поръси я с отварата и тя ще стане отново момиче.
Момчето не чакало друга покана. Поръсило жабата и тя се превърнала в красива девойка. Когато се обърнал да благодари на бабата, тя била изчезнала. А девойката проговорила:
– Благодаря ти принце, че ме отърва от проклятието, сега мога да си вървя у дома.
– Принцесо, а не желаеш ли да се омъжиш за мен?
– А ти все още ли искаш да стана твоя жена?
– Да! И ще се радвам да бъдеш моята царица.
Тогава да тръгваме за моето царство.
Тръгнали. Когато пристигнали старият крал бил тежко болен. Той се разболял от мъка по сина си. Щом го видял, царят коленичил пред сина си и му поискал прошка за лошото си отношение към него. Казал му:
– Прости ми сине! Доведи своята жаба тук. Аз ще съм щастлив, щом сина ми е щастлив. Не ме напускай отново!
– Тате моята жаба беше омагьосана принцеса. Развалихме магията и тя вече е красиво момиче. Искам да се оженя за нея. Ще ми дадеш ли твоята благословия?
– Аз на драго сърце ще приема твоята избраница. – отговорил царя.
– Доведи я да ви благословя и да и поискам прошка.
Най-малкият брат довел принцесата. Царят много я харесал. Вдигнали голяма сватба и заживели щастливо.
Приказката написа Рита Лилянова
БЕДНИЯТ РОМ И АЛЧНИЯТ ТЪРГОВЕЦ
Живял някога един беден ром. Той се казвал Боби. Боби си нямал никого освен една кобила на име Мая. Горкият човек нямал никакви пари и едва преживявал.
Съсед на Боби бил един богат, но алчен търговец на име Краси.
Краси виждал, че Боби нямал нищичко и решил, че може да припечели нещо от него, а в замяна щял да му дава остатъците от вечерята си. Отишъл при Краси и му казал:
– Боби, искам нещо от теб! Така и така имаш кобила, свърши нещо полезно! Ако отидеш в гората да ми докараш една каручка дърва, ще ти дам храната, която ми остане след вечеря, а може и някой лев да ти дам.
Домъчняло му на Боби от подигравателния тон на Краси, но бил гладен, а и на кобилата трябвало да купи храна, че и тя горката едва кретала.
Нямал избор и тръгнал за далечната гора където били правите и най-високи дървета, за да остане доволен Краси и пак да го потърси. Вървял, вървял и най-накрая стигнал.
Кобилата била много изморена и жадна. Момъкът видял едно поточе и я завел да пие вода, а той отишъл да насече дърва. След като свършил работа, натоварил дървата в каруцата. Издърпал я до поточето и впрегнал кобилата. Тръгнал към селото. Започнало да се свечерява и той решил да мине по друг път. Кобилата усетила, че това не е същия път и започнала да се дърпа назад. Опитал се пак да я подкара, но тя още по рязко взела да се дърпа. Боби слязъл от каруцата за да се опитал да я поведе и тогава Мая проговорила с човешки глас:
– Не слизай, господарю! Тук има подвижни пясъци.
Боби се стъписал и отстъпил назад. Но вече било късно. По невнимание стъпил в пясъците и започнал да потъва.
– Хвани юлара и аз ще те издърпам!- викнала кобилата.
В последния момент Боби се хванал за юздата и кобилата с последни сили го издърпала.
-Дръж се стопанино! Знам как да намеря пътя.– каза кобилата.
Боби бил изумен. Чудел се как вече три години има тази кобила, а не знае, че тя умее да говори. Когато се прибрали в къщи Краси изтичал при тях да пита защо толкова са се забавили. Боби му разказал за премеждието и как кобилата го измъкнала от пясъците.
Краси платил, но по-малко от обещаното. Казал, че си отдържа от сумата, защото били закъснели.
Минал ден, минали два, минал цял месец, а Мая и Боби всеки ден ходели в гората за дърва. Краси плащал от време на време по нещичко.
Кобилата била много изтощена от всекидневната работа започнала да се разболява. Краси обаче не им давал нито ден почивка. Боби бил спестил нещо от това, което му давал Краси и решил да се преместят в друго селце.
Речено-сторено. Тръгнали. Стигнали в друго село. Там се настанили в един изоставен хамбар.
Но състоянието на Мая било плачевно. Боби и купил храна, но тя не посягала към нея. Залежала се. Само от големите и черни очи се стичали сълзи. Той се опитал да я заговори, но тя само тихо процвилвала и извръщала глава. Боби много се разтревожил. Решил да се поразходи из селото и да попита за помощ. Намерил лекар и го завел при кобилата.
Когато лекарят пристигна и видя в какво състояние е Мая, само поклатил глава и казал:
– Няма да я бъде момче. Много си я претоварил с работа. Друга кобила си потърси. Тази я остави. Аз мога да я купя. Имам кучета та като умре…
– Кобилата не се продава! – викнал Боби – А сега може да си вървиш докторе…
Доктора си тръгнал като си мърморел нещо под носа.
Боби коленичил, прегърнал главата на коня и заплакал.
– Не плачи, господарю! Благодаря ти, че не ме продаде за храна на кучетата! Аз ще се оправя, но трябва да направиш още нещо за мен. Ти вече си разбрал, аз не съм като другите коне. За да мога да оздравея трябва да видя моите родители. Ако до утре вечер успееш да ги намериш, аз ще оздравея. Потърси ги при плаващите пясъци. Извикай “ Пясъчни коне покажете се” Като ги намериш, кажи им, че съм болна и те ще ми помогнат. Пази се, господарю!
Боби не чакал дълго. Веднага тръгнал за посоченото място. Скоро стигнал и повикал майката и бащата на Мая. Изведнъж се случило нещо много странно. Завъртяла се вихрушка и пясъците се развълнували като морски вълни. В очите на Боби влезли песъчинки и замъглили погледа му. Когато отворил очи щял да падне от изненада. Пред него стояли два черни като нощта коня и риели с копита в пясъка. По красиви коне Боби не бил виждал никога.
– Какво искаш момко? – попитал по-едрият кон.
– Аз ви моля да ми помогнете! Моята кобила Мая е много болна и само вие можете да я спасите.
– Мая ли!? – та това е нашата дъщеря—Да тръгваме! Качи с на гърба ми! – викнал другият кон.
Боби бързо се качил на коня. Конете сякаш полетели.
Бързо, бързо пристигнали. Мая била затворила очи и дишала тежко.
– Излез момко! Това, което ще направим не трябва да го вижда човек. Отдалечи се! Не се плаши, ако чуеш шум.
Боби излязъл.
В този момент земята се затресла. Сякаш цяло стадо коне приближавало към момъка. Шумът продължил известно време, после постепенно утихнал.
Вратата на хамбара се отворил и оттам излезли три коня, но нямало и помен от Мая и нейните родители.
Два от тях били бели, а третият бил черен с бяла звезда на челото. Черният кон се приближил към Боби и казал:
– Не се чуди, господарю. Аз съм твоята кобила. Моите родители ми дадоха от своята вълшебна сила и аз оздравях. Благодаря ти, че ги откри и ми спаси живота.
Боби прегърнал коня през шията .
– Много съм щастлив, че те спасих. А сега да си вървим у дома.
Прибрали се в родния си край. Боби си намерил добра работа и припечелвал добре. Никога повече не впрегнал кобилата да работи.
Приказката написаха Вълкана Илянова и
Севдалина Николова
Начална страница
