Отивам при моя стар приятел бай Йордан Петков – родопският доайен на писателите и поетите, да му занеса книги. Вече не излиза навън, стои си в тясното пространство между леглото и масичката, на която си пие кафето и чете вестника си. И то с чужда помощ. Гордата му осанка си е същата както през 2009 г., когато представихме последната му поетична книга „Лебедова песен”. А в сърцето и в ума му, който помни, разбира се, избирателно, е толкова широко, че направо съм смаяна. Рецитира ми със завидна памет Пушкин, Блок, Вазов. Питам го кога ще навърши 93 години, но тази не особено важна за него подробност е оставил да помни кротката му и незабележимо лежаща на съседното легло съпруга Ани. Но и тя е забравила. После в разговора ни изведнъж се сеща, че това ще стане на 21 юли тази година, но са записали рождената му дата погрешка на 21 септември.
Питам го за смисъла на живота, на творчеството, за уроците, които е получил, но той все води диалога ни по посока на семейството, на децата и на внуците си. Най-после разбирам кое е най-важното за един 93-годишен поет и писател, който вече е разбрал, че литературата е самият живот и че един ден всичко се превръща в литература. Затова двете неща не могат да се разграничат. Само след два дни пак ме вика, не можал да спи от вълнение, че може да сподели своите вълнения и с други хора. Представя си как ще бъде оформено интервюто и какви снимки ще покажем в него. Обещавам да изпълня всичките му заръки.
– И така, бай Йордане, как се чувстваш точно пред прага на 93-те си години?
– Как може, след като станах свидетел на своето крушение. Плъзнах се и паднах в коридора. Сега съм прикован и неподвижен. Станах излишен човек, за изхвърляне. Душата ми вече издиша…
– Но пък сигурно вече си разбрал истинския смисъл на думата „доайен” на родопските поети и писатели…
– В книгата ми „Неизпята душа” имам стих, посветен на Цветелина Бориславова, бившата съпруга на Бойко Борисов. Иначе никога не съм крил моите леви убеждения. Мнозина биха погледнали на това като на предателство. Но аз мисля, че доайен означава да виждаш хубавото във всеки, да помагаш на всички, независимо от коя партия, етнос или народност са.
– Какво най-много те радва в момента?
– Моите деца и внуците ми, разбира се. Имам внучка, Аничка, живее в Торонто и ръководи цял отдел в нейната служба. Сега ги чакаме да дойдат на гости. И това е голямата радост, която ние очакваме. Наскоро ми се обади и каза, че е чела по интернет едно мое стихотворение във в. „Нов живот”. Казва се „Книгата”. Дъщеря ми е в София, тя е съпруга на поета Благой Димитров, а внучката ми от нея се казва Ирина. Единият ми син е архитект в Дания. А другата ми дъщеря живее в Дания, имам две внучета от нея – Джулия и Томас.
– Кажи, бай Йордане, може ли да се каже, че изкуството, поезията са по-силни от живота? Защото без тях ти нямаше да можеш да бъдеш това, което си сега, и да бъдеш толкова бодър…
– Това е вярно. А животът е нещо много силно. Той обаче е и люта борба.
– Какво в живота си определяш като едно от най-важните неща за теб?
– Голямата ни любов с жена ми Анна. Особено съм й признателен, че винаги е била до моето рамо, че е била моя радост, моя подкрепа. Особено в дни на униние. И това, че с нея създадохме три дечица, които ни дариха с пет внуци и шест правнучета. Това е най-важното.
– Можеш ли да кажеш, че си осъществил всичките си мечти в дългия ти живот?
– Това е невъзможно. Иначе животът би бил немислим, ако в него бихме постигнали всичко желано. Така сякаш изпадаш в някакво безвъздушно пространство. Постигнатото е нищожно и пълно с хлад и пустота. Туй радва, което не е възможно, туй радва, което е само суета, казвам в един мой стих. Но аз се осъществих предимно като човек, живял достойно и с чест.
– Съжаляваш ли за нещо пропуснато в живота си?
– Не, напротив, гордея се с живота си.
– Като какъв искаш да те запомнят твоите внуци и правнуци?
– Като осъществил се човек, на когото животът е преминал в труд и учение. Имах чин подполковник от инженерните войски, бил съм командир на сапьорен батальон тук в града ни, в едно доста смутно време по нашата граница.
– Събрал ли си вече стихове за нова книга?
– Събрал съм, но не съм ги подредил, то не е проста работа. Ще се казва „Вятър и мъгла”, защото животът е това. Доскоро, но от дъжд на вятър, слизахме с моята съпруга от нашия пети етаж да поседим пред блока да погледаме света. Но сега и това не можем да направим. Вече сме във вятъра и мъглата.
– Но все пак, май, животът си струва да бъде изживян, та нали чрез вятъра и мъглата се сливаме с целия свят…
– Да, струва си. И то благодарение на това, че можем да създаваме друг, нов живот…
– Когато те обзема самотата и тъгата, липсват ли ти сродните души? Имаме ли, според теб, в града ни едно поетично общество, в което пишещите хора се подкрепят. Ние сме един от малкото градове в страната, който си няма Клуб на културните дейци.
– Такъв клуб имахме някога в града ни, но го разтуриха. В този клуб аз бях секретар и заместник-председател. Имахме и Дружество на писателите. Но това са свободни общества, които съществуват благодарение на единомислието на техните членове. А щом сега нямаме, значи това не им е необходимо.
– Идват ли някои от пишещите хора при теб, чуваш ли се с някои от тях по телефона?
– Чувам се с големия български творец и високоблагороден човек Валери Петров. Той дори ми изпрати три пъти по 50 лева. В едно от писмата си ми пишеше, че не съм написал една „Лебедова песен” (б.а. в нея има стих, посветен на В. Петров), а една жива и честна песен. С него се чуваме по телефона, обаждат се и Иван Бунков, Петър Василев, Георги Стойков от Плевен, Ради Бонев от с. Дебелец, Търновско, които ми пращат своите книги.
– Кои са книгите на твоята лавица, стояща най-близо до теб?
– Това са най-дълбоко изстраданите от мен книги, отразяващи моя живот. Подредил съм ги по тяхната значимост. Там са „Заводски делници”, „Писма до Кърджали”, Неизпята душа”, „Докато съм жив, обичам”, „Всичко ми говори”, „Началото, преживяно и още неща…”
– Дано, бай Йордане, имаш възможност да преживееш още много неща, носещи неподозирана за теб радост.
Лияна ФЕРОЛИ
