Като студенти по журналистика имахме един преподавател в Университета, който ни водеше да ни предаде лекцията в някое кафене и накрая плащаше сметката на цялата група. Беше времето на политическото размразяване, а човекът се казваше Боян Трайков.
Беше от хората, които респектираха не защото бе син на Георги Трайков, вторият човек в държавата по соцвремето, а защото притежаваше позиция, беше личност. Винаги заставаше на страната на хората, които изпадаха в “провинение”, помагаше.
Днес по същия начин, както някога в Университета, той пали бавно цигарата си, не е престанал да пуши. Има вид на стар аристократ, сякаш извън времето. Всички студентки бяха влюбени в него, имаше във вида му нещо от романите на Ремарк и Фицджералд, извънредно модерни през шейсетте години.
Боян Трайков е от знаковите фигури в българската журналистика
През 1989 г. той е член на ЦК на БКП и пряк участник в прочутия ноемврийски пленум. Това описва в книгата си “Превратът – 10 ноември 1989 г.”.
Кариерата му включва всички стъпала в журналистиката, започнал е от многотиражка, въпреки потеклото си, после кореспондент на в. “Народна младеж” от провинцията, зав.-отдел и зам. главен редактор на в. “Поглед”, кореспондент на телевизията и радиото от Полша и Франция. След завръщането си от Париж става директор на националното радио. Малко хора знаят, че той създава програма “Хоризонт”, нещо коренно различно като новини за онова време. После е главен директор на БТА.
Една от най-големите му изяви е водената от него международна пресконференция в защита на Сергей Антонов, арестуван невинен за покушението срещу папа Йоан Павел Втори. Прочутата “българска следа”.
– Припомни ни онова време?
– Озовах се в центъра на събитията на “атентата срещу папата”. Трийсет и две години минаха оттогава. Точно бях станал шеф на Българската телеграфна агенция.
Петър Младенов ми се обажда, че трябва да направим пресконференция, да я организираме. Питах, кой ще я води. Оказа се, че шефът на отдел “Печат” във Външно министерство е в чужбина. Предложих да я води Веселин Йосифов, тогава председател на СБЖ. Обадих му се, заминавал за Кипър, и ми вика:
Голяма работа. Ние като правим сватби в нашия край, остават по два, по три трупа, тук стреляли по папата. Нали е жив?!
И така стана накрая, че аз трябваше да я водя пресконференцията. Чуждите журналисти вече напираха яростно. Избрах Паркхотел “Москва” заради голямото помещение. Не знам колко часа продължи. Зад гърба ми имаше врата на релси, там инкогнито слушаха Петър Младенов и други началници. И като свърши всичко, прибирам се в БТА и звъни специалният телефон.
– Тогава им викаха “петолъчки” ли?
– Не по петолъчката, а още по-специален ВеЧе, чрезвичаен. И се обажда Петър Младенов да ме поздрави. Докладвал на Тодор Живков как е минало и той казал тази вечер да се излъчи по телевизията целият запис.
Казвам му на Младенов, хубаво, ама там директор е Иван Славков, трябва да разреши. И както бях капнал, в буквалния смисъл на думата, тръгнах за телевизията и започнахме да подготвяме предаването. До полунощ го гледаха хората. Днес на това му викат рейтинг. Сигурно рейтингът ни в този ден е бил сто. Трябваше да минат години, за да разбере светът, че случаят “Антонов” е лъжа.
– През 1990 г. на извънредния конгрес на Съюза на българските журналисти гласуваха за твоето изключване. Обиден ли беше?
– По-скоро учуден откъде се взе толкова злоба и ненавист. Нищо друго. Помня, че тогава колегата Георги Тамбуев каза, един ден ще се срамувате, че го изключвате.
– Кои бяха големите ти приятелства?
– Единият беше брат ми Харалампи Трайков. Известен журналист, загина трагично. Много обичах брат си.
Голям, мнооого голям приятел ми беше Евгени Хъшовски, приятел от училището във Варна, както и художникът Иван Милков.
– Твоят брат Харалампи Трайков беше между емблематичните журналистически имена, приятел на софийската бохема.
– Той беше изпреварил времето си във всичко.
– Пишеш ли мемоарите си, има много какво да разкажеш.
(Поглежда скептично.)
– Значимите неща, в които съм участвал, аз съм ги написал навремето. Има Национална библиотека, който иска, да чете. Не съм любител на мемоарите. Станаха прекалено много.
Не можеш да задържиш времето. То винаги изтича
– Да разбирам ли, че ти днес си се оттеглил от обществения и професионален живот?
– О-о, абсолютно.
– Какво те радва в днешния ден?
– Общуването със сина ми Александър и жена ми Вера. А най-голямата радост са ми двете внучета – Вера и Боян, кръстени са на баба си и на дядо си.
– Тук е моментът да те попитам как се запознахте с Вера Кирова. Тя беше на върха на славата си като балерина тогава?
– На летището във Варшава, тогава бях там кореспондент на БТА. Отидох да си получа изпратена за мен пратка по самолета. А точно тогава тя слиза от самолета. Веднага я познах, като я видях на стълбичката. Та как не – цяла Варшава беше облепена с афиши за нейното гостуване в централна балетна роля.
Закарах ги с моята кола в хотела, поканих ги на вечеря с балетния й партньор… Така стана.
– Дразни ли те пресата днес?
– Толкова работи съм видял, че нищо не ме учудва, нито ме дразни. Светът е видял толкова глупости, но един ден всичко си идва на мястото. Ценностите са си ценности и нищо не може да ги измести, само временно.
Савка ЧОЛАКОВА
