Губернаторът на Калифорния Арнолд Шварценегер. Снимка: Ройтерс
Калифорния, щатът на губернатора Арнолд Шварценегер, който от една година се люлее между хаоса и обещанията, е на ръба на фалита. Предприятата уволняват работниците си, жилищата се опразват принудително. Изглежда, че колкото по-голямо е благосъстоянието, толкова по-безжалостно удря кризата. И един мит се изпарява във въздуха. Как става това и как музиката и филмите предупреждаваха за катастрофата, пише в. “Ди Велт”.
Там, където Западът свършва, при Кейптаун, Калифорния, все още може да бъдат открити децата на цветята. Тук Америка се издава най-навътре в морето, ако забравим Аляска и Алеутските острови. Затова магистрала 101 завива на изток.
В планините между магистралата и брега живеят старите хипита, които посрещат всекиго с недоверие, защото освен биопродукти отглеждат и канабис. Но властите не ги безпокоят.
Който иска да си спести пътуването по ръба на западната цивилизация, да прочете Т.К.Бойл и Budding Prospects за провала там. Въпреки че немското заглавие на книгата като че ли днес изглежда по-точно: „Зелена е надеждата”.
Зелена беше и надеждата на Арнолд Шварценегер. Когато актьорът от Австрия пое поста на губернатор през 2003 година, бляновете за Новия пазар изчезнаха. Терминаторът не се колеба дълго и реши да превърне слънчевия щат в соларен. Оттогава той се нарича Jolly Green Giant.
Той загърби обикновените коли, за да рекламира автомобилите-хибриди. Забрани найлоновите торбички. Разпореди се до 2020 година парниковите газове да бъдат намалени с една четвърт. Шварценегер заложи повече на баланса на въглеродния диоксид отколкото на бюджета.
И ето че сега кризата на недвижимите имоти и във финансите сполетя Калифорния и унищожи не само зелените надежди. Вече не става дума дали точно Калифорния трябваше да има климатично неутрално поведение. Става дума дали изобщо е жизнеустойчива.
Републиканските партийни другари отхвърлиха конунктурните пакети на Шварценегер. Щатът е парализиран. На строителните площадки е тихо, училищата са затворени. И в Силициевата долина изгасват светлините на екологичната индустрия. Освобождават се работници, изпразват се принудително жилища, налагат се допълнителни данъци на потребителските стоки и на бензина, на калифорнийските светини.
Колкото по-голямо е благосъстоянието, толкова по-безмилостна е кризата. Става дума за мита „Калифорния” и за изчезването му. Всъщност митът изчезва откакто съществува. През 1839 година Йохан Аугуст Зутер последва мисионерите и започна в Калифорния нещо като нова икономика. Деловият швейцарец основава колонията Нова Хелвеция, пуска в действие мелници и започва да разработва земята. През 1849-та, година след присъединяването на Калифорния към щатите на Америка, някой намира в мелницата злато. И не остава единствен.
Напливът от изток провалил Зутер, „кайзера на Калифорния”, и земята му. След като вече нищо не вървяло както трябва, било установено, че Елдорадо вече не е точно това, което било по-рано. Оттогава в историята на Калифорния се редуват хаоса и обещанията. В културно отношение митът, както и неговото саморазрушаване, били широко разпространявани. Показват го филмите, изразява го музиката, литературата свидетелства за него.
Никой, който днес се ужасява за потъването на рая, няма да има право да каже, че не е предполагал какво ще стане. Свидетелствата за безоблачната жизнерадост са по-скоро изключение. Дори California Dreamin’ на Джон Филипс функционира като шлагер на копнежа само защото някой под сивото небе и под кафевите листа мечтае, стъпвайки тежко в снега, за Запада и за топлината.
На място, в най-често погрешно разбирания хит на Албърт Хамъндс It Never Rains In Southern California нещата изглеждат съвсем различно: „Да, момиче, не те ли предупредиха? Вали ли, вали. Останах без работа. Останах без глава. Без уважение към самия себе си. Искам да си отида пак вкъщи.”
В никоя държава на света икономическите цикли не си играят по-безпощадно с хората. С бедните, които днес идват най-вече от испаноговорящия юг и се тълпят в гетата на големите градове. С богатите, чиито гета изглеждат по-благородни.
Сан Франциско на Мръсния Хари
През 30-те години на миналия век Франклин Рузвелт реши проблема с кризата чрез политиката “Новия курс”. Една карикатура от 1936-та, която и днес се появява доста често, носи името “Керван от калифорнийски милионери бяга на изток от държавните данъци и прекарва нощта във вражеския щат Уисконсин”. Нарисувано е бавно и мъчително пътуване на първите заселници. Но колоната е от лимузини, а бежанците се тълпят около един бюфет.
Отвъд Запада се намира отново Изтокът. Казано другояче: и Холивуд нямаше да съществува ако го нямаше Вавилон. Както нямаше да го има и призива за свобода на обратните Go West, ако я нямаше омразата към тях. И тъй като моралът не е от особена полза, Калифорния изглежда на във филмите като Лос Анжелис в “Поверително от Ел Ей” и Сан Франциско в “Мръсния Хари”, като в гангста рапа и в прозата на Джеймс Елрой.
Когато животът и земята са екстремни, същото се отнася и за попмузиката. В Монтерей се роди духът на фестивалите, а в Алтамонт беше погребан. В неофициалните химни, които изобразяват щат в мрак, не са спестени много неща. В хита “Калифорния над всичко” Dead Kennedys пяха за губернатори с диктаторски наклонности, медитацията като задължителен учебен час, дзен-фашизъм, целомъдрени хипита и управлявано веселие.
Преди десет години по въпроса се изказаха и Ред хот чили пепърс. За безкрайното “хардкор-софтпорно” “на ръба на Запада и на цивилизацията”. Песента се казва Californication. Културната критика сега разполага с ново понятие в борбата си: калифорнизация.
Който се позовава на Beach Boys, за да спаси славата на Калифорния, трябва да има предвид, че групата плати цената на това, че толкова предано величаеше постиженията, плажовете, вълните, калифорнийките. Браян Уилсън изпадна в забвение. Брат му Денис се сближи с ритуалния убиец Чарлс Менсън, изхранваше се с наркотици и се удави. Браян Уилсън донякъде се съвзе и днес пее на калифорнийците онова, което счита, че не е изпял със сърф-музиката.
Да рисуваш със синьото на небето
Но при него Калифорния прилича на картина на щайга с портокали. Неотдавна Уилсън посвети на прекрасната страна албума That Lucky Old Sun. “Когато бях на 25 изгасих слънцето, защото уморените ми очи не можеха да издържат лъчите му,” пееше той. “Но сега се връщам, рисувайки със синьото на небето.”
Така стигаме отново до Силициевата долина. До бъдещето, което беше създавано там от 90-те години и сега е заплашено от провал за втори път заради икономически дефекти. Самоизмамата, за която пее Браян Уилсън, вярата в синьото или в зеленото, беше описана през 1995 година от двама социолози. Анди Камерън и Ричард Барбрук публикуваха етюда “Калифорнийска идеология”. Тя разглежда мечтата на техно-революционерите: всичко би било добре ако хай-тех-индунстрията се намираше в ръцете на просветени стари хипита. Днес е известно, че това не е съвсем вярно.
Хипитата днес се наричат Lohas – от Lifestyles Of Health And Sustainability (начин на живот от здраве и екологична рационалност). Те живеят както здравословно, така и екологично рационално. Наричат се също така Lovos – от Lifestyles Of Voluntarily Simplicity – живот на доброволна скромност. Така Калифорния ще се срине, както е описано във филма Greendale и в едноименния албум на Нийл Иънг. В мека екодиктатура. Това обаче е местната луксозна гледна точка.
Другият вариант ще напомня на сценария от филма “Блейд Рънър” на Ридли Скот още от 1982 година: на юг в Калифорния постоянно вали, и цялата надежда е отправена към технолозите и към съществуването на зелена планета. “Блейд Рънър” обаче разказва за 2019 година. Т.е. остават още десет години. Дотогава слънцето ще залязва необезпокоявано от изток на запад.
