Фен Маркет НИКОЛАЙ ИЛЧЕВСКИ

2
Добави коментар

(из „Записки от селската кръчма“)

Смален до 140 см. Сух. С хлътнали в черепа кафяви очи. Беззъб. С големи кокалести ръце – ехо от яко работене. Изкривени пръсти и любопитен поглед. Изглежда като 130 годишен. Поне.

 „Никой не знае какво е у тях… – какво яде, какво пие…Тоя вижда готвено два пъти в годината” – беше ми казал кметът на селото, преди много време.

Като есенно листо, което вятърът подмята по малките улички, бай Ристьо (Христо по документи), наричан и Ръжовецът, обикаля селото – да намери с кой една дума да раздели. Когато си на 88 това не е никак лесно. Почти всички са по-малки от теб. „Мани ги тия хлапета. – казва – Те още не правят разлика между врабчетата и мухите”…. 

С широки стари черни панталони и овехтяло палтенце, той тътри своите изрязани на петите гуменици,  вре се в малките купчинки хора пред магазина или площада, да поеме малко човешка глъчка. 

Но, всъщност, търси своята бабица. Търси я вече над 5 години …

– Сигурно съм лош човек – виж, мойта как ма напусна и ме остави да се мъча сам. – И поглежда към облаците, за да е ясно в каква посока е изчезнала. 

Не се е адаптирал към самотата. И не би.

От време на време някой вади ракийка. Старият не отказва. Той самият понякога носи по едно бутилче в огромния джоб на палтото – ако са го черпили някъде – да почерпи и той.

– Ще пиеш ли, бай Ристьо? 

– Е, па щом съм прав, що да не пия една. Ама само една.

– Ба… имам…- малко параноично отговаря на „Имаш ли ракия?” – Ни кокошки, ни гъски, ни ракия… Едва гледам мен си… Снаата  остави една дамаджанка …. в мазето. Я съм й сложил маркучле и, като ода из двора, вляза и смръкна… Само веднъж! … После ода на магазина, върна се… и като се мушнем в стаята … пак си смръкнем… И така…. 

– Ей, самин се не стои, момче…  

… Децата, обаждат се, идват от време на време…  

… Ходил съм  в апартамента…. Врата до врата е там, човек върху човек…. Минават внуци – добре. Ама минават и правнуци – гледат ме като че съм нещо от  зоологическата….

– Тук съм си – в тая къщичка. Само жената да не беше бегала… Не се връща, ама не ме и вика…. Ей…..Ей…. Насила не се мре.

И отпива тънка глътчица. 

– Викам на докторката, таа нашта, селската: Айде, ма, кажи още колко ще се мъча, ма…! А тя – Здрав си бай Ристьо, минимум още 15 имаш…. Много, ма, кво ша ги праа…? (хили се) Ако не ги искам?… А тя: Ще стискаш зъби и ще ги живееш.

Ше стискам зъби – смее се  дядото така, че устата му, забравила зъби и не познала никога протези, сияе като паст на стара костенурка… Ше стискаш зъби… ха ха ха – дека ги тия зъби… Ще стискам дедовия…

Опъва още една… и така докато се замае малко. Тогава се заглежда дълбоко в очите на човека срещу него – все едно търси дните си… Гледа жадно и вика:  

– Ей…ей…ей… мина тоя живот, ей… Какво остана? Само ям,  спя, акам и шавам по улицата. 

„…Обажда се синът по телефона… Как си, тате? – вика… Добре съм – викам…Какво да му кажа?: Умирам, сине, умирам… Умирам от самота… Тва ли да му кажа?… Всеки ден може да е последен…. Ей таа, баба…!!!“

Друг път: „Напролет идваха…. Снахата изчисти, подреди, сложи снимки по стените… Да гледам децата, внуците, правнуците… Сложи ги и заминаха… 

А аз седнах и си поплаках….Сам в тая къща –  само снимки…Плаках, плаках… ама от рев не се мре…. 

Кво да права?  Ставай, дърто, викам си,  да видим докторката какво ще рече… Дай, някво хапче за умиране, ма! – Ква си докторка такава…!   Ше стискаш – вика – зъбите…! Е, това вече ти го казах. Ше стискам аз…“

Реката се е смалила след пролетния разлив и, вижда се – довлякла е всякакви клони и корени. Едно дребно човече с вехта куртка ги подрежда в стара ламаринена ръчна количка… Закарва една до къщичката и се връща. По 5-6 пъти на ден. Казват, че Ръжовецът каквото си съберял, с това се топлел зимата…

На всеки курс спира  под черницата на пътя, където пръстта на улицата е заклепана от презрели плодове. И бере от провисналите клони едри лепящи от сладост дуди. 

Яде с удоволствието на дете. Слага ги с шепа в устата и мляска, докато държи с другата ръка вейката… 

После се затътря с количката. И пак… И пак…

А, черницата, като негова майка, напращяла от плод, сипе изобилно плодове при всеки полъх. И го чака да се върне от реката. За  да го накърми…

Купи електрония вариант онлайн: