АНАЛИЗ
От Хавър до Ню Йорк
В пътеписа “ До Чикаго и назад” Алеко Константинов разказва за вълнуващото си пътешествие до Америка през 1893 г. В творбата се срещаме с влюбения в природата писател, който умее да и се възхищава независимо къде се намира. Потеглянето за Америка автора сам определя като тържественна минута. Пристанището в Хавър е осеяно с мъже и жени. Вълнуваща е раздялата със стария континент. С лек хумор Алеко разказва за вълненията си в този момент:”…нещо ме задави в гърлото. Наистина капнаха няколко горещи капки в хладните води на Ламанша.” Алеко няма никого с когото да се прости – близките му са починали. Непознотите хора в този момент той усеща особено близки. Прощава се мислено “с приятелите, с България, с Европа, със Стария свят” и определя пътуването си към Америка като отделяне от земята и от хората. Пътешествието към Новия свят става с модерен параход през Атлантическия океан. Вместимостта на парахода е 8000 t, а средната му скорост е 460 мили в денонощие. Такива точни данни авторът дава за да запознае българските си читатели с това модерно транспортно съоръжение. Те са примесени с лек хумор. В корпуса на парахода може свободно да се помести “цялата българска флотилия с всичките ни морски сили на куп”. Особено силно впечатление му прави електричеството, с което се осветява парахода. Пътуването до Ню Йорк трае само седем денонощия и разказа за него е кратък. С перото си на талантлив белетрист живо и образно Алеко рисува живота на пътниците устремени към Новия свят. Дните минават еднообразно. На парахода има представители от различни възрасти и от различни народи. Всеки от тях има своя причина да тръгне към Америка. Всеки от тях е тръгнал да търси щастието си. И за своите спътници Алеко разказва подробно. Някои от тях той неволно сравнява с българите. Един от французите Алеко и неговите спътници наричат Бай Пенчо, понеже носи калпак и им напомня “на нашенски еснафлия” Друг французин наричат Бай Ватко. Испанският юрист, който знае само родния си език и с когото Алеко се разбира, защото са “от един еснаф” отива в Америка за да се разсее. Друг от пътуващите е тръгнал за Новия свят да търси работа макар, че не познава никого там и не знае нито дума английски. В седем часа звънеца буди пътниците и ги приканва на кафе в салона. Пътникът става като се придържа от двете страни да не се повали от клатенето на парахода и разкрачен , разперен с ужасно комични и не- грациозни прави тоалета си. Автора с незлобив хумор го сравнява с пиян човек. Следва разказът на Алеко за обличането на пътника на кораба. Ако човек рече да се облече не може да запази равновесие, претъркулва се и се джасва на канапето. Ако рече да си оправи косата пред огледалото, а парахода се наклони на другата страна, пътникът неволно се затичва на тая страна сякаш, че прави фехтовални упражнения и когато най – после криво – ляво е готов излиза от каютата, подпира се ту о едната ту о другата стена, качва се замаян по стълбата и най – после успява да стигне до салона.
Жив и образен е езика на Алеко и в това описание на пътниците. Многото глаголи, които той използува карат читателя да си представи техните действия, а сравненията предизвикват неволна усмивка. Неповторимият алеков хумур се чувства и в ония моменти от повестованието, когато разказва как пътниците за да убият скуката от разнообразието на пътуването се надлъгват като същински въдичари при срещата с ледената планина. По време на пътуването в океана се разразява буря и пътниците следели със замрели сърца двубоя между парахода и природната стихия Парахода пъшка и се мята всред “побеснелите озъбени вълни”. В този момент той прилича на жив гигант в предсмъртна борба. Този голям модерен параход ,който в пристанището изглежда като дворец , тук в безбрежният океан прилича на “нещастна ладийка…” между тези “живи цъфнали водни хълмове”. Параходът сякаш е нарушил спокойствието на могъщият океан и той трябва са си отмъсти. Пристъпите на озъбените вълни крият смъртна опасност. Странна е красо-тата на живите цъфнали водни хълмове. В този момент напълно ни завладява силата на алековото художественно слово. Автора рисува слухови и звукови картини на бурята в океана и читателят си представя живо и образно всичко вълните си играят с порахода сякаш му се подиграват. Те сякаш заговор правят срещу него-“зашушнат”,”разкикотят се”, “запляскат”, “подиграват се” Параходът “пъшка” , “мята се”, “пращи му целият корпус”. Ритъмът постепенно се засилва. Един след друг във възходяща градация следват глаголите: “прегърнат го, притиснат го, зпляскат и хвърлят елмази нагоре”. Все по – стремително разгневеният океан атакува “ нещастната ладийка”. За да накара читателя да си представи живо и образно ревящият океан Алеко отново реди един след друг глаголите:”гонят го, надпреварват го, възсядат се, борят се, разбягват се, групират се и нападат задружно”
Бурята се разразява само за няколко мига, нейното описание се създадено сякаш на един дъх. С глаголите подредени във възходяща или низходяща градация авторът сякаш повтаря рева на океанската стихия. Неравната борба между парахода и океанските вълни всява у хората смут, тревога, страх. Бързият и задъхан ритам на разказа не позволява да се описват каквито и да било подробности. Изключение прави само описанието на корабното витло, което се върти напразно във въздуха. Проблясва за миг като мълния сред разпенените вълни. В тази подробност авторът е събрал в едно и цялата чудовищна сила на развълнуваният океан и цялата безпомощност на парахода да се бори с него. Алеко внушава мисълта, че човек е малък и безпомощен пред силата величието и мощта на природата .
Тези редове, в които авторът рисува епическата борба на парахода с безпощадната природна стихия се запомнят завинаги с целият си драматизъм. Така планинарят Алеко още в началото на пътеписа “ До Чикаго и назад “ създава една от най-внушителните морски картини в българската художествена проза.
АНАЛИЗ
Първи впечатления на Алекс Константинов от Америка
Страстен любител на пътешествията през 1893г. Алеко Константинов тръгва за Америка за да посети Колумбовото всемирно изложение Впечатленията си от досега с новият свят Алеко описва в пътеписа “До Чикаго и назад “. Това е творба, която представлява живописна и многостранна картина на един далечен и привлекателен свят. В нея откриваме вътрешният облик на твореца, който се прекланя пред творческия човешки гений, пред прогреса и цивилизацията на човечеството.
Първите впечатления на Алеко за Америка са от Ню Йорк. От парахода погледът му обхваща величествено зрелище: станциите на параходите и железопътните компании, фабричните комини на индустриалният квартал Джерсей, колосалният бруклински мост. За да изрази впечатленията си от грандиозността и мащабността на видяното авторът използва думите “всичкото”, “високи”, “навсякъде”, “безбройни”,. Бруклинският мост е “колосален”, сводовете му са “грамадни”, грамадни са и фабричните постройки на Джерсей. Още от парахода на българският пътешественик му прави впечатление динамиката на движението и той го определя като “ трескаво, бясно, вавилонско движение”. Редом с възхищението у Алеко се прокрадва и безпокойство. То е породено от димните пластове, които фабричните комини ”стрелят” към небето Джерсей. е не само белег на техническият прогрес на човечеството но и заплаха за хората. Така преди повече от сто години още в началото на пътеписа страстният природолюбител Алеко поставя един актуален и днес екологичен проблем – този за опазване на природата. Алеко е възхитен от постиженията на човешкия ум. Бруклинският мост предизвиква удивление израз на, което са епитетите и олицетворенията. Мостът е “колосален сводовете му са гигантски”. Под тях кръстосват безбройни кораби, а по ”огромният му корпус” хвърчат тенове” и “сноват” хората като микроскопични двуноги животинки. Мостът “дреме”, “ не се стряска”, “ не забелязва” хората. Чрез това противопоставяне авторът изразява загрижеността си за мястото на човека във века на техническият прогрес.
Още в началото на пътеписа Алеко разкрива отношението се към хората в Америка, към техните взаимоотношения и начинът им на живот. Най-съществен и най-запомнящ се е епизода с митническият чиновник. Незнанието на чуждия език поражда недоразумение и поставя българите пътешественици в комична ситуация. Алеко и другарите му са неприятно изненадани, че един митнически чиновник не е чувал за съществуването на България. В опита си да покаже националната си принадлежност Алеко използва доза комизъм: “ …извадих и разположих пред него картата на Европа и тикнах пръста си всред София” . Тава не помага и американският митничар обявява българите най-напред са руси, после за унгарци а най-накрая ги записва с турска национална принадлежност. Засегнато е от американският чиновник националното самочувствие на българите и то намира израз неподправеното им признание: “ …хич България да не знае къде е! Остави ги невежи!”. Макар и друг път да е напускал страната има впечатление от европейските митници Алеко е удивен от реда и бързината, с която тук се обслужват пътниците. От митницата българските туристи тръгват за хотела. По пътя особено впечатление им прави височината на сградите. Възхищението от това Алеко изразява чрез словосъчетанието “ шапките ни паднаха от главите”. Особено силно впечатление му правят най-хубавите улици в Ню Йорк, архитектурата на сградите и техните фасади. Бродуей е “ най-широката, най-дългата…най-живата улица”, която пресича Ню Йорк почти по цялата му дължина. По височината на сградите си и по пъстротата на техните фасади Бродуей на може да се сравни с никоя друга улица в Европа освен с виенската Рингщрасе. С много емоционалност и поезия е изпълнено сравнението между двете улици. Рингщрасе. е “изящна от мрамор изваяна хубавица “, а Бродуей е
“ мила, с шаровете на дъгата облечена, вечно танцующа балерина”. Тази метафора е обръзно обобщение каката на пъстротата и красотата на сградите така и на неспирното движение по улицата. Личното отношение на автора откриваме и в подредените в градация глаголи: “ теснее, бледнее, сключва се в перспектива, изчезва към морето” , като не остава възможност на човека да види края й.
Бродуей превъзхожда виенската Рингщрасе. и по пъстрота на сградите.Те са: “гиздави, колосални”, от чието разнообразие и красота се премрежват очите на пътника. За да представи положителната роля на конкуренцията и инициативата за архитектурното и цветово многообразие на сградите автора използва градация. “Ако един домовладелец издигне сграда на осем етажа, друг ще издигне на дванадесет, а трети пуска в облаците един петнайсет етажен гигант.” По интересна е друга градация, чрез която е разкрито цветовото разнообразие на фасадите. Всеки търговец се старае да украси колкото се може по-оригинално фасадата на своята сграда. Един я украсява така “ щото и слепия да го види”, друг я измазва “ с таквази светла боя щото и най- разсеяният ще се огледа”, а трети “лъсва своята сграда “ с някоя кърваво червена или яснопурпурова боя та я виждаш на двайсет километра от Атлантическия океан. Значение за развитието и напредъка има рекламата. По етажите, по стените, по балконите, по прозорците над стрехите, че дори над комините на сградите лъщели всевъзможни надписи. За втори път в началото на пътеписа Алеко използва сравнение с Вавилон. Сега той сравнява Бродуей с библейски град. То е сполучливо означение на трескавата динамика в големия американски град – бясно кръстосване на тенове, коли, хора. Хората в Бродуей изглеждат на писателя като пленени търсещи изход същества, сякаш се задушават между високите здания и бесния ритъм, сякаш пожар или друга грозна стихия е погнала жителите на Ню Йорк. По-нататък в пътеписа Алеко ще се убеди, че тази динамика е характерна за големите американски градове.
АНАЛИЗ
Срещата със сърбина Неделкович
Страстен любител на пътешествията през 1893г. Алеко Константинов тръгва за Америка за да посети Колумбовото всемирно изложение Впечатленията си от досега с новият свят Алеко описва в пътеписа “До Чикаго и назад “. Това е творба, която представлява живописна и многостранна картина на един далечен и привлекателен свят. В нея откриваме вътрешният облик на твореца, който се прекланя пред творческия човешки гений, пред прогреса и цивилизацията на човечеството. В една кръчма, която не е “ чисто американска” Алеко и неговите спътници се запознават със сърбина Неделкович и при тази среща българският пътешественик разбира истината за новият свят и чувствата му на хуманист и демократ са предизвикани от негативната същност на живото в Америка – корупция, егоизъм, студенина, които според рекламните книжки са неприсъщи за новия свят.
Българските пътешественици напускат ресторанта и тръгват да търсят място където да сръбнат по една бирица ”както дал господ”. Така се озовават в пивницата на един баварец – чисто и просторно заведение. На българите им прави впечатление непрекъснатото движение, което цари около бюфета. На вниманието на читателя отново се налага мълчанието, което цари тук както в ресторанта. Алеко отново сравнява американските нрави с българските. За българина е характерно да си поприказва с приятели и познати на чаша бира. Американецът поръчва питието си, изпива го, плаща си, оттегля се мълчалив. Автора и спътниците му са смаяни отново от студенината в човешките отношения. Сполучливо нарича американците “неми, хладни посетители” и ги сравнява с “ изкуствени человекоподобни машини”. Автоматичният лишен от чувства начин на живот на янките не му харесва. Поведението им в пивницата му напомня твърде много за поведението на “хасъл пияниците” у нас.
Сред хладните, неми посетители с поведението си различно от поведението на останалите се откроява сърбина Неделкович. Срещата с него е случайна, той посещава тази пивница защото намира в нея част от уюта на своята младост в Европа. За сърбина българските пътешественици са “брача словени”. Радостта му, че се среща с тях е голяма и той веднага се заема да ги черпи по славянски обичай. Макар и да са непознати между тях се установяват топли човешки взаимоотношения. Свързва ги родството на славянската кръв. Труден е бил пътя на сърбина до Ню Йорк. След дълги скитания той се установява в града, тук е семейството му, успял е да се наложи в професията си. За него родината се е превърнала в далечен и мил спомен, който сега оживява. С умиление бай Неделкович говори на родният си език. През тези четиринадесет години на емигрантство се е измъчвал, че може да забрави майчиното слово, затова сега бърза да се наприказва. Сърбинът си спомня обичаи, обреди, сватби. Нищо не може да заличи спомена за родината. Болката по нея си остава макар да е реализирана мечтата. Далече от родината Неделкович продължава да се интересува какво става в Европа и на Балканите. Шумната компания предизвиква удивлението на американците в пивницата. През всичките години на емигрантският си живот той се е съпротивлявал на студенината и затвореността на американците. Съдържателите “един едър красив до висша степен добродушен и вечно засмян баварец” и жена му “пълна бяла саксонка“ също са преситени от желязната студенина в отношенията между американците. Между всички тях все европейци запознали се съвсем случайно за кратко време се установяват сърдечни отношения
като между близки хора. По косвен път в тази част на пътеписа Алеко изгражда образа на “Стария континент”. Писателят хуманист приема такива човешки отношения , каквито съществуват в Европа и затова с удовлетворение произнася: ”България, Сърбия, Бавария и Саксония си подадоха ръце , за да отразят с общи сили американския егоизъм и студенината и победиха“. Това косвено изграждане на образа на Европа не само подсказва отношението на Алеко към новия свят, но то подготвя читателя за оценката ,която сърбина дава за американския начин на живот. И Сърбинът, и Баварецът с гордост се наричат американци. Интересите на щата и на града Ню Йорк са и техни интереси. Те винаги четат вестници и са в течение на “Американските работи”, но това не им пречи да се интересуват от промените, които стават и в Европа. Сърбинът пръв нарушава мита за Америка като страна на образцовата демокрация. Алеко има представа за Новия свят като място, в което е реализиран идеалът за човешко общество. Тази представа той дължи на прочетеното в книгите. Когато разговора се насочва към държавното управление българският писател – демократ бърза да изрази своето възхищение от държавното устройство и общинското самоуправление на Америка. Макар да е горд, че е американски гражданин Неделкович открито, критично и свободно изразява своето отношение към американския президент:
“… ама ни е държавен муж, он е будала”. На възхищението на Алеко е противо-поставен разказът на сърбина за действителността в Америка. Той е въведен чрез противопоставителния съюз “но” и фразеологичното съчетание “обля със студена водица.”, която предизвиква изненада. Според думите на сърбина в страната цари “велика корупция”, която не съществува никъде другаде, няма я и в Европа. Контрастът е основен похват в тази част на повестта. Ако в Европа императори са хората, то в Америка властва злато, който има най-много злато той е най-силен. В Америка за човека се съди не по личностните му качества а по богатството му – според думите на сърбина: ”парица е царица”. Той често повтаря израза: ”велика корупция”. Жаждата на американеца за злато отваря дълбоки рани, които раздират обществения организъм на САЩ. Алеко разбира,че общество, в което властват парите не е съвършено То поражда един нравствен и социален проблем – корупцията. Тя движи механизма на политическата власт, затова законите пред нея са безсилни. Сърбинът разказва на смаяните туристи за подкупността на администрацията, на общинските власти. За грамадните злоупотреби с предприя-тията и обществените постройки. Корупцията се е разпространила толкова дълбоко в американското общество, че “Със злато можеш купи ти и сомог президента”. Това е най-поразяващото, което прави особено силно впечатление на българските туристи. Свободното общество се оказва една илюзия. Това изпълва Алеко с тревога. Оказва се, че някои тъмни страни от живота в Америка напомнят живо за бруталните нрави в след освободена България. Болката и духовното неудоволет-ворение на писателя демократ от контраста между видяното и очакваното откриваме във възклицанието: “Ох, хич не ми сгряваше сърцето туй “и в Америка е същото…”
Разказът на сърбина Неделкович за действителността в Америка е потресаващ за Алеко. Той носи в себе си силата на разобличението. Звучи като обвинение срещу без духовността и жаждата за злато на американците. Сърбинът има възможност да сравнява стария със новия свят и направената съпоставка ражда загрижеността на българският писател за бъдещото развитие на неговата наскоро освободена родина. Въпреки, че са произнесени от американски гражданин тези думи карат Алеко по-нататък в пътуването си в Америка да не им вярва сляпо а да се вглежда внимателно и сам да търси своята истина за новия свят.
АНАЛИЗ
Описанието на Ниагара
Най-вълнуващият момент от посещението на Алеко в Америка е срещата му с великото творение на природата ниагарският водопад. Своето преклонение пред величието и красотата на Ниагара писателят изразява, чрез описване на собствените си преживявания и тези на останалите посетители като изтъква безсилието на словото пред красотата на природата. Това описание на водопада е едно от най-вълнуващите и поетични места не само в пътеписа “До Чикаго и назад” но и в световната литература.
Разказът за Ниагара започва с едно възторжено и изпълнено с копнеж възклицание: “Ниагара!” веднага след него следва сърдечното пожелание на автора всеки да изпита такива блажени чувства, каквито изпитва той при наближа-ването на водопада “блажени” – така Алеко определя чувствата и преживяванията предизвикани от това съприкосновение с величието и красотата на природата. Авторът уж спокойно разказва незначителните подробности около пътуването към водопадите, но зад това това привидно спокойствие се усеща неговото вълнение. Психологическото си състояние в този момент Алеко определя като “нервозно вълнение и нетърпелива жажда”. За да изрази трепетното очакване и нарастващото желание да види по-скоро Ниагара авторът забавя разказа вярно разкрива емоционалното състояние на бързащия човек който е толкова нетърпе-лив, че всяка подробност по пътя се запечатва в съзнанието му. За да изясни напиращите силни чувства Алеко искрено споделя, че не е любил но може би така се чувства влюбения при среща с любимата си или момъкът който отива под венчило и почва нов живот. Авторът търси сравнение с чувствата, които изпитва човек в съдбоносни моменти от своя живот защото и за него срещата с Ниагара е такъв съдбоносен момент. Предстои да се сбъдне една детска мечта. За да разкрие обхваналото го “нервозно вълнение” авторът използува и друг похват – създава хумористичното сравнение с поканата на св. Петър за рая. С присъщата си духовитост Алеко се отказва от рая за да види чудната игра на природата : “ Махни се с твоя рай, остави ме да видя Ниагара!”. Има нещо много чистосърдечно в тези признания на Алеко за преживяванията му. Откровено авторът споделя благородната си завист към щастливците, които вече са изживели радостта от мечтаната среща и се връщат. Те се връщат “тържествено, плавно като че под такт на музика”. Освен своите лични преживявания Алеко описва и преживяванията на другите туристи. Сред тях погледа се спира на една осемдесет годишна бабичка, която едва пристъпва поддържана от внуците си, но която е осъществила последното желание на своя живот и сега може спокойно да се прости с него.
Алеко Константинов описва ниагарския водопад постепенно. Описанието редува слухови и зрителни картини, а те правят осезаемо близкото присъствие на водопада. Най-напред се чува глухото бумтене на падащата грамада вода, която непрекъснато се усилва. Межди дърветата заблестяват “запенените къдрици” на водата “буйно устремена” към пропастта. После очите възприемат като ” грива от разбита млечна пяна” водния прах. За един кратък миг се мярва отсрещният канадски бряг живописно осеян с вили и хотели.
За миг всичко се загубва, чува се само ”подземното бумтене“. Отново се открива канадският бряг зад пропастта. Пред очите на посетителя се вижда дъното на този бряг и ето водата “мътнозелена, изиграла си вече ролята, уморена ,но още запенена, отива лениво на почивка към водопада”. Метафорите “блещукат”, “Буйно устремена”, сравнението ” грива от разбита млечна пяна”, епитетите, олицетворенията “уморена”, “отива лениво на почивка” доизграждат образната представа на читателя и той очаква появата на Ниагара. Тази прекрасна предварителна картина служи за нагласа към възприемане вълшебството на природата. Напрежението у туристите расте. Тътенът на водата заглушава човешките гласове а това означава, че всеки момент вече ще се появи вълшебната гледка. Така читателя е поставен съвсем непринудено пред това чудо на природата: “Няколко стълби надолу, една каменна полукръгла ограда и Ниагарският водопад! Ето го!”
