„Времето върви различно за различните хора“
Скъпи приятели от Розали, завръщам се след прекъсване от няколко години. Да, писала съм и преди – за нещастна любов, неизживяни мечти, несбъднати копнежи. Сега пиша отново, като че ли единственото, което може да ме накара да напиша истинска история, е или щастието на някой друг, или собственото ми нещастие.
В момента стоя с чаша червено вино пред компютъра, отнесено от прекадената трапеза, и се убеждавам, че на Коледа трябва да съм щастлива. За целта пускам отново и отново „Warwick Avenue” на Duffy, музиката звучи от свалените ми слушалки, така че долавям и кулинарното предаване, което върви по телевизията, пиша коледни пожелания във фейсбук и се опитвам да вляза в една от стотиците приказни снимки, шернати в социалната мрежа. Зная, че са лъжа, родена от фотошоп и старателна подготовка, а моето сладко-кисело разочарование с вкус на мерло, е абсолютно спон танно и истинско. Не, идеята ми не е да давя мъката – тя за разлика от мен може да плува, просто вдигам лек тост за по-добро бъдеще. Бъдеще, в което силата на характера ще огъва мекото като швейцарско сирене нещастие и няма да има пропуснати моменти, зеещи като добре оформени дупки на триъгълното парче.
Да си призная – не съм напълно нещастна и слава Богу, иначе нямаше да ми е до сравнения, взети назаем от коледната трапеза. Да, не е до пари, пак слава Богу, защото тъкмо чувам по новините, че най-богатият човек притежавал … не чух точно, май 37 милиарда долара. Дали щях да съм щастлива с толкова пари – едва ли, пак шях да мисля, че всичко е изкуствено.
Но защо всъщност съм нещастна! Лична причина, много лична. След 27 Коледи е време да си я призная, но само пред себе си и пред вас, на които имам доверие. Уязвимостта и слабостта не са секси, затова по-добре да пишем, отколкото да демонстрираме. Но какво да правя като не съм и добра актриса, а пряма, рязка, мила, лоша, добра, сладка, деспотична …. аз! Пропуснах много моменти досега с много хора, които можеха да ме направят щастлива. Знаех, че някъде там има път към тях, но не знаех как да го намеря. Затова от време на време отчаянието ме посещаваше, а привсеки изгрев надеждата го гонеше.
Всяка Коледа си мисля каква ще е следващата, а когато настъпи благодаря за две неща – че най-важният човек е до мен, че съм имала препитание, но се сещам и за ужасните трудности. Зная, че можеше да е и по – лошо, затова няма да се оплаквам повече, но ще се моля нещата да се наредят по-добре и аз и семейството ми да пропускаме дупките.
Понякога мисля, че съм пътешественик във времето и това, което се случва на другите, като че ли по график при мен все закъснява. Дори първите бели коси се появиха преди първата голяма любов, която да е достойна за разказване на внуците. Сещам се за Шекспир, който е казал, че „Времето върви различно за различните хора“ и се чудя може ли да съм толкова различна.
