Актьорът Иван Евстатиев: Стефан Гецов ме запрати с шут в публиката, забравих Анастасов насред мегдана, Висоцки пя за дъщеря ми

1
Добави коментар
boleyn
boleyn

Иван Евстатиев е роден в Горна Оряховица. През 1972 г. завършва ВИТИЗ със Сарафовска стипендия. Ученик е на големите Желчо Мандаджиев и Крикор Азарян. Играе на сцените във Велико Търново и Русе.

В продължение на 11 години е директор на Драматично-музикалния театър „К. Кисимов“ – Велико Търново.

– Преди време прочетох, че си изиграл всички любовни роли?
– Така написа журналистката, но сам знаеш, че това е невъзможно. Иначе истината е, че режисьорите винаги ме натоварваха с приятното задължение на любовник по сценарий. Но дойде един малокалибрен директор, който ми затвори пътя към сцената и ми отне любовта на зрителите.

– Един вид: изпратил те е в публиката…
– О, не, не могат да ме „режисират“ новоизлюпени администратори, които са се повивали в пелени, когато на мен са ръкопляскали и са ми подарявали цветя. Но по повод на репликата се сещам за една истинска случка с мен и народния артист Стефан Гецов. Играем на търновска сцена „Големанов“, Гецов в главната роля, аз съм синът. Дни наред пълни салони. Отиваме в Свищов за дневно и вечерно в продължение на два дни. На дневното излизам разгащен,

Стефан Гецов ми вика: „Ела бе, синковец“ и ми забива такъв як шамар, че от очите ми хвъркат звезди!

След спектакъла кротко го моля: „Другарю Гецов, много силно ме удряте, може ли по-леко…“ А той гордо: „Аз играя по системата на Станиславски, пълно съпреживяване на актьора с героя!“. На вечерното представление му готвя изненада. Той замахва да ме цапардоса, но аз се навеждам. От голямата инерция Стефан Гецов се завърта на 360 градуса и пада на коляно. Публиката се залива от смях, но големият актьор се овладява. И идва спектакълът на другия ден. В сублимния момент пак се навеждам, но Стефан Гецов ми забива шут в задника и ме събаря от сцената. И пред всички ми казва: „Аз нали те предупредих, че играя по системата на Станиславски!“.

– За толкова дълъг артистичен стаж сигурно имаш незабравими спомени и с други столични светила?
– Разбира се, миговете с тях не се забравят. Калоянчев имаше гастрол при нас в „Сако от велур“. Играеше ролята си едновременно и в Сатирата в София. Идва готов, нашият директор Стефан Самсиев ми казва: „Ванко, въведи го набързо в ролята и мизансцена“, а Калата ни уверява: „Няма проблеми, аз съм готов!“. Проблемите не бяха у него, а у нас – много ни разсмиваше с късо сако и къси крачоли. Той явно се кефеше, но по едно време вече спряхме да се смеем, свикнахме с вида му. И той се дразнеше. Излиза веднъж на сцената, аз съм с гръб към него, а той не подава реплика. Мълчи. Обръщам се към него и виждам да ми прави знак с ръка надолу, демек погледни, де… И ми намига. Поглеждам надолу.

Калата си защипал крачола с велосипедна щипка и ми шепне: „Как те изненадвам, а?“

Смях напушва и мен, и колегите зад „джобовете“ и декорите.

Веднъж обаче го „прекарах“. Калата не даваше интервюта, но аз го поканих у дома на гости, а там заложих в засада няколко журналисти. Влиза Калата, вижда засадата и ми вика: „Бе, Иване, ти ми разгони фамилията!“. И даде интервюто, къде ще ходи…

– Никола Анастасов катастрофира тежко след спектакъл на търновския театър, как стана това?
– Кольо Анастасов игра на гастрол първо в „Римска баня“. Аз съм Иван Антонов, той играе спасителя. Идва преди представлението, набързо го въвеждам, но не му казвам, че правя в определена сценка йогистки упражнения, надувам „перки“, въртя бицепси и трицепси. И идва сценката, аз почвам физическите маймунджилъци, а Кольо ме гледа с отворена уста, после избухва в смях. След представлението вика: „Абе, ти що не ми каза, че така ще си гъчкаш физиката?“.

На Кольо два пъти съм правил гафове извън сцената. Отиваме в Лясковец, аз пътувам с моята кола. Директорът Самсиев ме помоли след представлението да взема с колата Анастасов и да го откарам у тях: „Докарай го по-бързо, Данчето (съпругата) вече е нагласила ракията и салатата!“. Ясно, шефе, казвам аз, после съобщавам и на „пътника“ Анастасов, че ще го взема с колата. И… забравям! Отцепвам за Търново, влизам вкъщи и жена ми пита: „А къде отиде Кольо?“. Хващам се за главата, вдигам телефона на директора: „Шефе, забравих Анастасов в Лясковец!“. Спокойно, казва Самсиев, той вече е тук на масата. Значи виси Кольо на площада в Лясковец, колегите го канят да тръгне с автобуса, но той си знае, че Ванко ще го вземе… Добре че минал декоровозът със сценичните работници, та го доставили до апартамента на директора Самсиев.

Втория път се срещаме на „Раковска“ в София. Кани ме на другия ден на гости. Записвам адреса на листче. Тръгвам на гости, ама тук листче, там листче – няма го! След време разбрах, че съм разочаровал Кольо и съпругата му Мария, които са били направили специална подготовка за мен… Е, сега след трийсетина години казвам: „Кольо, извинявай, ако сега ме поканиш, ще дойда, вече вземам „Гинко Билоба!”.

– Ти си един от корифеите по стаж, професионализъм и директорство във великотърновския театър, отвори малко хумористичния сейф там…
– Като го отворя, ще ти свърши писалката. Е, добре. Играем в Стражица „Коварство и любов“. Зима, студ, покривът над нас пропуска снежинки. Красивата Таня Александрова, бог да я прости, е в ролята на Луиза. Надига чашата с отрова да отпие, но водата замръзнала. Лед! Опитва втори път, трети, клати чашата, но не става. Хората почват да шушукат, отиваме на смях. И Танчето какво прави – бръкна с пръст, проби леда и надигна чашата.

Известният колоритен актьор

Васко Банов беше във Велико Търново „образ невъзможен“, в добрия смисъл

Живееха с колеги в блок, отдолу под тях обитаваше адвокат. Веднъж решават да му секвестират суджуците, окачени на балкона. С въженце за пране, мисля, се прехвърлят вечерта на чуждата територия и вземат суджуците. На утрото, вече трезви, съзнават, че милицията веднага ще заподозре тях за кражбата: гладни актьори, луди глави. Решават да си признаят греха пред адвоката.
Оня обаче вика: „Паднахте ли ми в ръчичките? Не само суджуците, ами ми липсват чифт спортни кецове и две бурканчета кисело мляко”. И плащат рекета като попове…

– Чувал съм, че имаш спомен от гостуването на „Таганка“ и Владимир Висоцки в Търново?
– О, и то какъв спомен! На 18 септември 1975 г. гледам спектакъла им, после обаче закарвам жена ми да ражда в болницата. Връщам се в бара на театъра. На първата маса седнали Висоцки, Нина Шацкая и още няколко. Вземам две бутилки водка: Заповядайте, друзя, за чудесния ви спектакъл и за детето ми, което ще се появи всеки момент. Питат ме какво ще бъде. Разбира се, момче, чуруликам аз гордо. Ще го кръстя Александър. Те пишат на един лист: Буд здаров, Александър! Само Шацкая помисли и писа „Александър/Александра“. И позна за дъщерята.

Аз, Томаица Петева, Стоян Серданов и Стефан Димитриев взехме Висоцки от барчето и отидохме в служебния ни апартамент, където живеехме с жена ми и Стефан Димитриев. В стаята на Стефан Висоцки седна на леглото му, сложи бутилка коняк до краката си, запали цигара и дръпна струните на китарата. Стефчо май го записа на ролков магнетофон, но дали още пази записите при себе си в София, не знам…

Борислав КОСТОВ