Поетът от Велико Търново Янислав Янков от десетилетия е забравил първородното си име Йордан. В житие-битието си е бил бояджия, докер, асфалтаджия, работник в завод. След висшето става редактор на многотиражки. Гонят го оттам, защото по подобие на Пеньо Пенев наблъсква вестниците със стихове. Стига до драматург на театъра в Кърджали, главен редактор е на алманах „Зорница“ в Габрово. Става шеф на Дом на културата.
Като журналист изкарва хляба си честно, но си изкарва и бой от неизвестни недоброжелатели. В демократичните години на прехода от журналист става невъоръжен пазач на детски градини и училища. На нощно дежурство в училището в Дебелец любопитно наблюдава разходката на крадци, които могат да строшат не само лирата на поета, но и главата му… Издал е към двайсетина книги с лирична поезия. Има много награди, най-ценните са от националната „Южна пролет“, наградата „Пеньо Пенев“, наградата на името на Владимир Башев. Отличен е специално и от Френската литературна академия.
За Янислав Янков с пълна сила важи твърдението, че ако не е събирал с обувките си прахта от провинциалните сокаци, местожителството му на „жълтите павета“ е могло да изстреля името му в Топ 30 или 40 на родната поезия. Стилът му на творене съдържа римите на изненадата, нежната лирика се преплита с тънка ирония и висококаратов хумор. Нерядко с тъга.
„Смеха си аз изядох, и шапката дори. Раздяла ми се пада, на теб – море с пари. От бялата ти рокля остана само шум, човек с какво се стопля – с тъга или с куршум? Засече пистолетът – с алиби съм обут. Навярно вече светя, но само че от студ. След любовта си кратка останах да горя – един човек без шапка и птица без пера. Един човек небръснат и птица без очи – в небето да се блъска, във песен да мълчи…“
Първото си стихотворение написах още в прогимназията,
беше посветено на зимата, спомня си Янислав. Показах го на моята учителка Роза Попова, бивша приятелка на Димчо Дебелянов. Един ден ми казва, че ще ни посети известният писател Ангел Каралийчев, да съм му прочел това стихотворение. Даде ми лист да го напиша и да го дам на писателя. Да дебна край дирекцията, където ще го черпят със сладка от вишни и зелени доматчета. Срещата приключи, Каралийчев го притеглиха в дирекцията на софра, а аз се заложих на пусия отвън. По едно време големият писател изприпка през вратата и хукна по коридора. Аз се препречвам и почвам, както ми е казала Роза Попова: „Господин“, защото не обичал „другарю“, та, господин Каралийчев, му казвам, а той пита: „Какво има бе, момче?“. Написал съм едно стихотворение, искам да го видите! Той ме прекъсва: остави стихотворението, ами кажи къде е клозетът! Аз пак: господин писател, написал съм стихотворение. Гостенинът отново пита къде е клозетът,
аз мънкам и Каралийчев се ядосва: Бе, вие нужник имате ли тука?
Заведох го до клозета. С едната ръка ме държеше, с другата се обслужи и вече в коридора ми вика: кажи сега какво искаш, може ли за едно стихотворение да се напикая? Взе ми листа със стихотворението и си замина. Така завърши първата ми среща в живота с истински писател, в клозета. Кумирите ми се срутиха, аз мислех, че писателите не посещават такива „заведения“…
Спрях да пиша. В седми клас обявиха училищен поетичен конкурс. Един съученик, Косьо, иде при мен: написал съм две стихотворения, виж ги. Не стават, казвам. А той ми се ежи: като много знаеш, напиши по-хубави. Написах аз две стихотворения, той ги взе, пратил ги от свое име и спечели конкурса. Въобще не му пука, че ме е ограбил. След години тоя Косьо ми задигна и едно динамо за колело.
Втората ми среща с писател беше у дома. Баща ми доведе някакъв, викаха му дядо Васил. Показах му творбите си, изографисани и в красива папка. Оня взе червен молив и изподраска всичко! Ега ти писателите, повече мислех да не ги виждам! Да, ама като гимназист във Велико Търново посещавах литературен клуб, там и Антон Дончев, и Димитър Мантов, Димитър Начев… Нас пренебрежително ни наричаха „слушатели“. Веднъж за „Славейковите дни“ в Трявна се полагаха командировъчни за четирима, но нашите светила се писаха много заети. Качиха на влака моя милост и една ученичка, Станислава ли, Славяна ли – не помня.
Тя даде идеята да скрием под една трънка на гарата в Трявна фуражката и баретата, да не си личи, че не сме дорасли
Трябва да е било 1956-а или 1957-а. В Трявна видяхме Пеньо Пенев, много ни впечатли със стихотворенията и рецитирането. Дочухме, че гостите са поканени в ресторант „Москва“ и хоп, набързо се курдисахме със Станислава насред банкета. Иде келнер и пита какви сме. Отговарям смело, че сме гости-писатели. „Кви писатели сте вие бе, пишлемета, я марш оттук!“. Насред тупурдията влизат истинските светила, сред тях Никола Фурнаджиев, Мария Грубешлиева и други. И виждат как келнерът ни държи за ушите! Тогава се появи Пеньо с буйната си грива, отпрати разбеснелия се келнер и ни отведе на крайна маса: сядайте тук, това е мястото за нас! Седнахме и Пеньо ме пита какво пиша. Стихове, казвам, а той иска да чуе нещо. Ама не ги помня, опитвам се да се измъкна. Е, поне два-три стиха кажи!
Ама те са детски, кривя насам-натам, но стъкмявам един куплет. Пеньо кима с глава и пита какво ще пия. Не пия! Пеньо пак приятелски предлага да запаля цигара. Клатя отрицателно глава и Пеньо казва: че ти като не пиеш и не пушиш, какъв поет ще станеш, бе?
Докривя ми и решавам да му натрия носа. Налях ракия в една водна чаша и само чакам Пеньо да ме погледне. Щом погледна към мен, вдигнах чашата и на един дъх! Завъртяха ми се чивиите, очите ми изхвърчаха като на жаба. Пеньо ме подхвана: ти какво пи бе, нали не пиеше?
Смъкнах се под масата, изкараха ме навън и някой май се скара на Пеньо, дето ме е оставил да се насмуча като казак…
Цял ден ме разкарваха из града. Пеньо сякаш се чувстваше малко виновен. Но другите пиеха и за умрелите. Ганчо Керечев искаше да докаже колко много обича Пеньо и поиска да скочи в градския басейн, където нямаше и капка вода. Вързаха го, за да бъде мирен. Алкохолната енергия разгорещяваше писателите и те си спретнаха бой във фоайето на хотела. В данданията някой строши голямо огледало. Иде управителят и пита кой е виновен. Софийските гяволи посочиха мен и Станислава. Пеньо ни защити, събраха пари и платиха огледалото. Ама взеха пари и от нас… А пък управителят ни записа имената.
Качихме се на влака без пари. И там ни хванаха и записаха имената. В Търново ни намалиха поведенията. А за забравената фуражка под трънката баща ми ми тегли един бой и ме накара да пренеса тон кюмюр на комшиите, та да спечеля пари за нова шапка.
Втората ми среща с Пеньо Пенев беше малко преди да се самоубие. На вратата на къщата ни във Велико Търново се почука. Гледам – Пеньо. Присви очи и пита: бе, аз тебе откъде те познавам? Бързо се разбрахме откъде… Пеньо търсеше една моя братовчедка, Жени, била му позната или приятелка, но му свила химикалките и дошъл да си ги иска. Тогава беше страшно модерно да имаш химикалка, а Пеньо цял живот бе дращил само с молив. Жени я нямаше, Пеньо реши да я почака с мен и това стана в… близката кръчма „Млада гвардия“. Пеньо вика: ти ракия не трябва да пиеш, ще те черпя една лимонада. Добре, ама младогвардеецът в мен си поиска аероконяк, едно такова питие с мирис на карамел. Един, че после втори и докато Пеньо рецитираше в кръчмата, мен пак ме изведоха на чист въздух в централната градинка до паметника „Майка България“.
Там дойде баща ми и набързо взе едни непопулярни мерки да ме откаже от пиенето и поезията…
Без да иска, ми застраши репутацията след години и Мирон Иванов. Бях главен на алманаха „Зорница“ в Габрово, правеха конференция на научно-технически теми и един критик – Георги Пенчев – свърза техника и поезия в едно. Влизаме с Мирон Иванов в залата, там Георги Пенчев държи слово. Мирон се провикна: Пенчев, зарежи това, ами чуй Янислав какво ще ти изрецитира! И ме накара да кажа едно мое бунтарско стихотворение. После Пенчев ме накисна, направиха ми предупреждение за уволнение и ми удържаха една заплата.
Аз съм Йордан Янков, но пишех в „Пулс“, а там се подвизаваше друг Йордан Янков от Сливен, по-старо „куче“ от мен. Иде веднъж вкъщи: слушай, тая работа така няма да стане, някой път може да ми откраднеш хонорара. Ще си смениш името! Запънах се като магаре на мост – нека той си сменя името, не се знае кой е по-голям поет от двама ни. Ама той ме застреля, че предстои да излезе негова книга, а моите книги ги няма никакви. Е, поканих цялата редакция на „Пулс“ във Велико Търново да ме кръщава с новото име Янислав и пихме старо вино!
Ето така си говорихме с моя приятел и поетична дружка Янислав Янков, това и записах. Голям поет, вечно с вратовръзки, фишута, лъснати обувки „ком ил фо“. Ама и голяма „попивателна“, сякаш да послуша Пеньо Пенев как се става поет. Веднъж го карах с колата до София на среща с поетични светила, той дойде обратно при мен с лека „упойка“, а във Велико Търново на другия ден прерови колата ми да си търси шапката.
Каква шапка бе, приятелю, ами нали ти сам пишеш: „Смеха си аз изядох, и шапката дори…“
Борислав КОСТОВ
