Ангел Сотиров Гочев – Чушката е известен борец от миналото в свободния стил. Роден е на 16 октомври 1943 г. в с. Равна гора, Бургаско. Първите му изяви в спорта са на 11-12-годишна възраст, когато започва да се бори „на алая” (на народните борби). Когато е едва на 16 години и половина, Райко Петров го взема в националния отбор. Като състезател носи екипа на „Черноморец” – Бургас. Бори се в категория до 78 кг. Балкански шампион в Любляна, два пъти взема златни медали на международни турнири в Будапеща и в Югославия, на Европейското първенство в София става четвърти, а на Олимпиадата в Мексико – шести, при положение че бие трима с туш, други трима – по точки и с един постига равен резултат. Ангел Гочев е бил 7 г. треньор на „Черноморец” – Бургас, а 9 г. – на тима в Сливен, както и на националните отбори по свободна борба – младежи и мъже. В момента той е пенсионер, президент е на созополския Спортен клуб „Никола Станчев”, който му е кум.
– Бил си помощник-треньор на националния отбор по свободна борба, и то в едни особено тежки в политическо отношение години. Какво си спомняш за този период?
– След края на състезателната си дейност започнах като треньор в Бургас, а после и в Сливен и дълги години работих с деца. Като треньор в Бургас аз 8 години ставах шампион на България. И тогава взеха да ме викат за помощник-треньор на националния отбор. А който ме вземе за помощник в националния отбор, става първи или втори в света! Янчо Патриков ме взе за помощник и младежкият ни отбор стана първи на световното първенство по борба за младежи в САЩ през 1985 г. После Янчо ме взе за помощник-треньор и на мъжкия национален отбор и пак се представихме много добре на световното. А ситуацията преди световното първенство за младежи в Америка беше много сложна.
Беше през 1985 г., когато сменяха имената на турците в България
Тогава партията и правителството взе решение състезателите с турски произход да спрат да се борят и махнаха 4 титуляри в националния отбор, а те бяха много добре подготвени и бяха готови за световни шампиони. В този тежък момент аз бях сам с момчетата на лагер в Берковица, а през това време старши треньорът Янчо Патриков и помощникът му Еньо Вълчев 10-15 дни обикалят кабинетите на „големите” хора – ту при Пенчо Кубадински, ту при разни генерали… Молят ги да пуснат турчетата да се борят на световното. Отчаян, че нищо не става, Янчо идва и ми вика: „Закарай ги ти в Америка, ама кой ще вземеш, като нямаме отбор?”.
„Добре бе, Янчо, ще ги закарам, но не се притеснявай – имаме си отбор!”, му отговарям аз. Но той е съсипан напълно и само промърморва: „Какво имаме, като ги няма четири от основните ни състезатели! На кого да разчитам, като този се бори за първи път, онзи нищо не може, а третият никъде не е играл…” Тогава обаче нашите младежи предизвикаха истински фурор – на световното в Колорадо Спрингс ние имахме цели 4 шампиони! Със златото се окичиха Рахмат Сукра, Стоян Ненчев, Иван Цонов и Мариан Недков, а Страхил Димчев спечели малкия финал.
– За този истински фурор, който националният ни младежки отбор е предизвикал, на вас като треньори колко ви платиха?
– Заради златните медали тогава на Янчо Патриков като треньор даваха 13 хиляди лева, на Еню Вълчев като втори треньор – 9 хиляди, а на мен като трети треньор – 7 хиляди.
Но Патриката ни събра и ми вика: „Чушка, ти вземаш 13 хиляди, защото ти подготви момчетата”, и ми подаде своя плик
После се обърна към Еню Вълчев и му каза: „А ние с тебе събираме останалите пари (7000 плюс 9000) и си разделяме по 8000 лв.
– Кой от твоите ученици те разочарова?
– Митко Павлов от Бургас. Беше много добър борец – надвиваше Валентин Райчев, който стана олимпийски шампион, а в момента е треньор на националния отбор. Митко Павлов обаче замина да следва в Съветския съюз и преустанови със спорта. Другият беше Георги Агафонов, сега известен бизнесмен. Те двамата с Митко Павлов много учеха, но бяха и много добри борци. Родителите на Агафонов имаха проблеми помежду си и той започна да работи нощна смяна като докер на пристанището, защото му трябваха пари, а беше и председател на Учкома (Ученическия комитет, б.а.). И се принуди да спре с борбата. Аз очаквах много и от двамата, но те се развиха в други области. И не е случайно, че там те постигнаха резултати.
– Ти си се борил и си работил като треньор по времето, когато Райко Петров е бил решаващият фактор за българската борба. Какво ти е мнението за него, защото за Петров се носеха съвсем противоречиви коментари?
– За мен Райко Петров е най-големият мозък в цялата борба в света! Колко трудове е написал само ако знаеш… И той е бил трудовак като мен, защото баща му е бил джамбазин (търговец на добитък, б.а.). Впрочем навремето аз ожених Райко Петров за жена му – германката. През 1969 г. бях на лагер в хотел „Европа” в Слънчев бряг. И там се запознах с 3 момичета от Германия. Вечерта имаше забава в един ресторант и аз викам на Райко Петров (той беше ерген тогава): „Хайде с мен”, и там го запознах с тези момичета. Той си хареса едната и се ожениха. Германката се оказа много добра жена. Ако знаеш Германия колко пъти предлагаше на Райко Петров да отиде там и да работи за техния национален отбор, но той винаги им казваше: „Не!”. И с жена си останаха да си живеят в България.
– С Боян Радев сте имали различни общи преживелици. Разкажи някоя от тях.
– В Румъния, когато Боян се бори с незараснала рана и тя се отвори, ме извика: „Чушка, хайде с мен! Ще търсим един художник”. И аз тръгнах с него да гледам. Намерихме румънеца – той правеше някаква изложба и нашата преводачка му каза: „Боян иска да купи ваша картина”. Той го погледна и попита какво работи. „Борец е”, му отговори преводачката. „Кажи му да се маха от тука, борец ще ми оценява картините!”, ядоса се румънският художник и ни изгони. Боян го потърси и втори път, но оня пак го изгони. След години в София имало международна изложба, в която участвал с три картини и румънският художник. Там неговите три платна спечелили първа, втора и трета награда. Боян го поканил, за да му покаже той пък какво има. Румънецът се извинил, че няма време, но обещал да му отдели 15-20 минути. Боян се засмял и казал на преводачката: „Кажи му, че той като дойде вкъщи, няма да му стигнат и 24 часа!”. Отиват в дома на Боян и румънецът като вижда творби на Мърквичка, на Златю Бояджиев… ахва. И наистина не му стигнало едно денонощие, за да разгледа колекцията на Боян. Накрая му се извинил и му подарил своите три картини, с които участвал в изложбата. А Боян му върнал жеста, като му казал: „Аз пък ти подарявам това!”, и извадил едно платно на много стар румънски художник. Оттогава двамата са много добри приятели.
– Ходил си и при Ванга. Какви ти са впечатленията от нея, позна ли ти?
– Бяхме на лагер в Петрич. Мъжът на Ванга беше нещо като домакин на базата и ни снабдяваше с овче мляко. С треньора Янчо Патриков и помощника му Тодор Гълъбов решихме да отидем при Ванга. Платихме таксата към съвета и зачакахме на опашката, а там имаше поне 30-40 човека. Ванга излезе и ни викна: „Я вие там, елате!”. Хвана Янчо Патриков и му се скара: „Ти защо идваш? Я си заминавай! От деца няма да се отървеш!“. Тогава той се притесняваше дали ще има деца. И не след дълго Ванга позна – едно след друго му се родиха две деца. Обърна се към мен и ми вика: „Ами ти защо идваш тука, бе? От един баща – едни деца! Ти затова си дошъл, заминавай си!”. Обърна се към треньора Тодор Гълъбов (а той се притесняваше за световното първенство в Америка) и му каза: „Виждам четири…, четири…, четири…. Не, не, там ще има един с дръпнати очи и един черен и ще стане белята, но ще имаш три медала!”. А Гълъбов, притеснен, викна: „Е..х му майката!”. Тогава България да има на световно или на европейско първенство само три медала, треньора веднага го махат! А там той получи общо девет медала, от тях четири златни! Но три часа след награждаването започнаха да оспорват, за да направят американеца първи. И взеха единия ни златен медал, а нашият човек стана втори.
– С коя от известните фигури на прехода си поддържал контакти?
– С Илия Павлов бяхме близки. От 1996 г. допреди 3-4 години работех с Гриша Ганчев – пазил съм му Захарния завод в Камено, карали сме захар от тук за Полски Тръмбеш, за Девня, Русе… С Камен Лозанов от Плевен – беше световен шампион на 100 кг класически стил, много се имахме.
– Какви спомени остави у теб Илия Павлов?
– За Илия не мога да кажа нищо лошо – той също като Гриша Ганчев кажеше ли, че нещо ще стане, значи ще стане… Само дума да не кажеше! Дори и да е съжалявал, че е казал нещо, връщане назад няма!
Марина ШИВАРОВА, Бургас
