Опитният българин знае – позвъни ли се на вратата… Но да карам подред.
Седяхме с комшията в кухнята, пиехме мармаладовица, замезвахме с кисели краставички и домашни курабийки и обсъждахме хода на дигитализацията в селското стопанство. И на вратата се позвъни.
Комшията доля, аз само мръднах дясната си вежда. Отпихме, замезихме.
Пак се позвъни.
– На онези за водата не отворих онзи ден, надали са те – каза комшията.
Кимнах. Позамислихме се. На вратата пак се позвъни.
– Да не са онези, тримата? – казах аз.
– Тримата глупаци? – оживи се той.
– Другите – посочих с пръст тавана. – Дето се срещаха с медиите онзи ден. Забравили са нещо да съобщят, пък медиите разпилеят ли се, върви ги събирай, та се е наложило да обикалят от врата на врата.
Отпихме. На вратата пак се позвъни. Комшията каза:
– Аз мисля, че това са руснаците. От балкона на спалнята има чудесна гледка на изток. Сложат ли снайперист, могат да държат под контрол не само Крим, ами и цяла Украйна.
Кимнах, дъвчейки краставичка. На вратата се позвъни. И комшията лапна търкало краставичка.
– Нищо чудно да са американците – казах. – Тръгнали са към Крим и минавайки край блока, са решили да се отбият.
– Защо? – трепна той.
– Помниш ли миналата година какво каза за хамбургерите? – натъртих. – ЦРУ ги следи тези работи посредством програматора на пералнята.
– Аз може да не обичам хамбургери, но това не значи, че не обичам американците – каза комшията. И допълни искрено: – При това много.
Отпихме и замезихме. А на вратата пак се позвъни.
– Според мен са нашите моряци – каза комшията. – От военното учение.
Кимнах:
– Напълно възможно, ей го къде е северозападният бряг на Черно море. Искат да ни мобилизират ли? – предположих, но не много уверено.
– Та да им се пречкаме из краката? – веднага усетих безумието на предположението си, а комшията разясни вещо: – Фрегатата нали е от белгийска автоморга, сигурно не ще да запали и ни викат да я бутаме.
– Дали раздават гумени ботуши? – хрумна ми.
– Раздават, разбира се, но срещу подпис и лична карта. Ако ги одраскаш на някой рапан, плащаш в троен размер – предупреди ме той.
Отпихме. На вратата се позвъни.
– Може да са пенсионерите – споделих догадка. – Един осигурен вече издържа повече от един пенсионер, значи на нас с теб общо ни се падат към трима.
– Ама ние нали не се осигуряваме? – отбеляза моят човек.
– Точно, идват да ни търсят сметка за това.
Той понаду перки:
– Те да не ми се дуят много, защото са им вдигнали мерника! На шофьор, който блъсне пенсионер, му дават една пенсия премия и златен контролен талон. Човек от чистотата ми го каза!
Позамислихме се. Отпихме, после съответно – краставички. А на вратата пак се позвъни.
– Да не е българската култура?! – плесна се по челото комшията. – В това бездуховно време търси къде да се свре, милата!
Запазих неутралитет посредством мълчание. А на вратата вече не се звънеше. Чуваше се как някой чопли ключалката. Спогледахме се с комшията, ослушахме се – точно, някой опитваше да влезе не у дома си.
– Крадци – отбелязах.
– Дали са наркомани или по-едри риби?
– Сега ще разберем…
Стиснах чука за пържоли, а комшията парче винкел и отидохме да посрещнем хората както се полага.
Какво видяхме през шпионката…
