Събота на Великата седмица. Слизането на Иисуса Христа в ада
Великая Суббота
Виж датата през настоящата година
По-долу:
Виж също:
На други езици:
Църковни песнопения
Тропар, глас 2
Благообразный Иосиф, с древа снем Пречистое тело Твое, плащаницею чистою обвив, и вонями во гробе нове покрыв положи.
Благообразният Йосиф, снел от дървото пречистото Твое тяло, с плащаница чиста го обви и с благовония, в гроб нов покрито го положи.
Тропар
Егда снизшел еси к смерти, Животе Безсмертный, тогда ад умертвил еси блистнием Божества. Егда же и умершия от преисподних воскресил еси, вся Силы небесныя взываху:
Жизнодавче Христе Боже наш, слава Тебе.
Когато Си слязъл при смъртта, Животе безсмъртни, тогава ада Си умъртвил с блясъка на Божеството, когато и умрелите от преизподнята Си възкресил, всички
небесни сили викаха:Жизнодавче, Христе Боже наш, слава Тебе.
Тропар
Мироносицам женам, при гробе представ Ангел вопияше: мира мертвым суть прилична, Христос же истления явися чуждь.
На мироносиците жени, при гроба застанал ангелът викаше: Мирото за мъртвите е прилично, а Христос за изтлението яви се чужд.
Кондак, глас 4, подобен: Рукописаннаго
Заключилият бездната мъртъв се вижда и със смирна е плащаница обвил се, Безсмъртният в гроб се полага като смъртен, и жените дойдоха да го помажат с миро, като плачеха
горко и викаха: Тази събота е преблагословена. В нея Христос, заспал, ще възкръсне тридневен.
На Литургията, вместо Херувимската песен
Да молчит всякая плоть человеча, и да стоит со страхом и трепетом, и ничтоже земное в себе да помышляет. Царь бо царствующих и Господь господствующих приходит заклатися
и датися в снедь верным. Предходят же сему лицы Ангельстии со всяким началом и властью, многоочистии херувимы и шестокрылые серафимы, лица закрывающе и вопиюще песнь:
аллилуия.
Из хвалебни стихири 4, глас 2
Днесь содержит гроб Содержащаго дланию тварь, покрывает камень покрывшаго добродетелию небеса, спит Жизнь и ад трепещет, и Адам от уз разрешается. Слава Твоему
смотрению, им же совершив все упокоение вечное, даровал еси нам, Боже, всесвятое из мертвых Твое воскресение.
Днес гробът държи Този, Който в дланта Си държи творението. Камък покрива Господа, Който е покрил с добродетел небесата. Спи животът и адът трепери,
Адам се освобождава от оковите си. Слава на Твоя промисъл, чрез който си създал вечното упокоение, като си ни дарил, Боже, Твоето всесвето Възкресение от мъртвите.
Слава, глас 6
Днешний день тайно великий Моисей прообразоваше глаголя: и благослови Бог день седмый: сия бо есть благословенная суббота, сей есть упокоения день, в оньже почи
от всех дел Своих Единородный Сын Божий.
Великият Мойсей тайнствено предобрази днешния ден, като каза: „Благослови Бог седмия ден“.Защото това е благословената Събота,
това е Денят на упокоението,в който почина от всичките Си дела Единородният Син Божи.
Кратко описание на деня
На Велика събота Църквата възпоменава телесното погребение на Иисуса Христа и слизането Му в ада. По обичая на юдеите Йосиф и Никодим снели пречистото тяло
Господне от кръста, обвили ги в пелени с благовония и го положили в нов каменен гроб в Йосифовата градина, която се намирала недалче от Голгота. При погребението на Иисуса
присъствали Мария Магдалина, майка на Яков и Йосиф.
Първосвещениците и фарисеите знаели, че Иисус Христос е предрекъл възкресението Си. Не вярвайки на предсказаното, а и страхувайки се да не би Апостолите да откраднат Тялото на
Иисуса, измолили от Пилат военна стража. Поставили стражата до гроба, а самия гроб запечатали (Мат. 27:57-66; Иоан. 19:39-42).
Църквата прославя Велика събота като „най-благословения седми ден“. Защото това е денят, когато Словото Божие лежи в гроба като мъртъв Човек, но в същото време спасява света и
отваря гробовете.
Положен вече в гроба, Духът на Иисуса е в ада, за да разкъса оковите му и да отвори отново за нас райските двери. Това ще се случи на другия ден. В Неделята, наречена с
най-краткото име – Великден.
Страстната седмица е най-дългата седмица в годината, наситена с много тъга и покъртителни изживявания. Защото страст означава страдание. А страданията Христови са прелюдия към
вечния живот.
Слизането на Иисуса Христа в ада
Състоянието, в което се намирал Иисус Христос след Своята смърт до възкресението Си, ни разкрива следната църковна песен:
(Христе), Ти беше в гроба с тялото Си, в ада – с душата Си, в рая – с разбойника, и на престола – с Отца и Духа,
изпълвайки всичко като неописуем.
Като пояснение на тази пасхална песен могат да служат думите на св. апостол Петър:
„Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, Праведник за неправедните, бидейки умъртвен по
плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница“ (1Петр.
3:18-19).
Тук „тъмница“ означава царството на мъртвите – ада. „Ад“, образно казано, е място, лишено от светлина. В християнството под
„ад“ се разбира особеното състояние на грешните души, лишени от общение с Бога, т.е. лишени от светлина и блаженство.
Иисус Христос слязъл в ада, за да проповядва и там победата над смъртта и дявола и да изведе оттам за царството небесно
душите, които с вяра очаквали Неговото идване.
Православен катехизис, Синодално издателство, София 1991
Pravoslavieto.com
Христос е в гроба. Заедно с Него учениците погребват своята надежда и вяра, но не и любов. За тях смъртта на Учителя е неочаквана, независимо от всички Негови предупреждения. До
последния миг те не искат да се разделят с предишните си мечти. „Ние си мислехме, че Той е Този, който ще избави Израиля…“. Ала Той не само не създаде вечното Царство, но и
погина като престъпник от ръцете на палачите. Щом Той беше безсилен, то това означава, че няма справедливост в този свят и че те самите жестоко са се лъгали. В това принудително
бездействие още по-силно се усеща ужасът от случилото се. „Ние си мислехме, че това е Той…“. Как само се надпреварваха да си поделят местата около трона Му!…
Вместо царска корона – трънен венец, вместо престол – позорен кръст.
Евангелистите премълчават за това какво са преживели и премислили учениците в тази пасхална събота. Но именно тяхното мълчание е по-красноречиво от всякакви думи. Апостолите
„останали безмълвни“. Страшно безмълвие, безмълвие на отчаянието. А жените? Те чакат да свърши съботният ден, за да изпълнят последния дълг на любовта: да помажат с благовония
тялото на Умрелия…
Спуска се нощ. Дреме стражата пред запечатания гроб. Изведнъж подземен удар разтърсва хълма. С грохот се откъртва скалата. Силна светлина, подобна на мълния поваля стражата на
земята.
Гробът е празен.
Стражите се разбягват в ужас. Пребиваващият в смъртта Христос остава непобедим. Изпивайки до дъно чашата на синовете човешки, Той се възнася над Иерусалим и Пилат, над Каиафа и
пазителите на Закона, над страданието и самата смърт.
Литургията на Великата Събота преди се е извършвала по залез слънце и затова започва с вечернята. Четат се 15 паремии. Това са тези пророчества за Христа, за които Той сам е
говорил на учениците си (Лк. 24:27).
Преди четенето на Евангелието се пее прокименът „Възкресни, Господи…“. В това време свещениците се обличат в бели ризи и звучат евангелските слова за явилия се на гроба
светоносен ангел.
Вместо Херувимската песен на литургията се пее:
Да мълчи всяка плът човешка и стои със страх и трепет и нищо земно да не мисли: Защото Царят на царуващите и Господ на господстващите иде да се заколи и даде за храна на
вярващите.
И пред Него вървят ангелските ликове с всяко начало и власт – многооките херувими и шестокрилите серафими, които закриват лица и пеят песента: Алилуя, алилуя, алилуя!
прот. Александър Мен
Богослужението на Велика събота
На Велика събота обикновено се служи утреня (като всяка утреня, и тя е привечер на предния ден, Велики петък). Храмът се осветява и се
провъзгласява вестта за жените мироносици, дошли на гроба. Свещеникът, носещ Евангелието и
Плащаницaта, заедно с народа със запалени свещи обикалят около храма. Тази тържествена процесия свидетелства, че
цялата вселена е очистена, избавена и възстановена от влизането на „живота на света“ в смъртта.
Службата на Велика събота принадлежи вече към Пасхалната неделя.
Вечернята на
Велика събота се служи заедно с Литургията на св. Василий Велики. Свещенослужителите сменят тъмните си великопостни одежди с бели пасхални. Сменя се и завесата на Царските
двери, покровите на престола, жертвеника, аналоите и т.н. Тези промени и преобличания символизират триумфа на Христос над греха, дявола и смъртта.
На края на Литургията се благославя хляба и виното, а в много храмове се освещават козунаците, житото и яйцата.
В дванадесет часа се извършва полунощница, на която се пее канонът на Велика Събота. На края на полунощницата свещенослужителите мълчаливо пренасят Плащаницата
от средата на храма в олтара през Царските врата, и я полагат на Светия престол, където остава до празника Възнесение Господне, в памет на четиридесетдневното пребиваване на Иисуса
Христа на земята след Неговото възкресение от мъртвите.
Богослуженията на Велика събота са най-високата точка в православната литургическа традиция. Те не представляват драматическо разиграване на историческите събития на смъртта и
погребението на Христос и не са ритуално изобразяване на евангелски сцени. Тези богослужения са най-дълбокото духовно и литургично проникновение във вечния смисъл на Христовите
спасителни действия.
Превод Pravoslavieto.com по кн. „В исследовании Православной веры“, кн. 3, гл. 28
Светите отци за Христовото слизане в ада
„Христос… като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница, и които някога се не покориха, когато Божието дълготърпение ги очакваше, в дните на Ноя, при
строенето на ковчега“ (1Петр. 3:18-20).
„Затова именно и на мъртвите беше благовестено, за да бъдат съдени по плът като човеци, а да живеят по Бога духом“ (1Петр. 4:6).
Посмъртната среща на старозаветните праведници с Бога, която ни е разкрил апостолът, е осъзната по различен начин от богословите на Православния Изток и Латинския Запад.
На римокатолическото богословие е присъщо т.н. „ограничено“ тълкуване на тези апостолски думи. Католиците вярват, че Спасителят е слязъл в ада, за да изведе оттам Своите избрани
– старозаветните праведници, упоменати в Библията, а също и за да изобличи нечестивите, т.е. онези, които не са вярвали в Него през земния си живот. След „еднократното“ Христово
влизане в ада, споменът за него се заличил сред обитателите му веднага след Христовото „излизане“ от него. На практика католиците вярват, че Иисус само е „наранил“ ада,
освобождавайки от властта му една малка част от неговите (адови) заложници, без да разруши ада в собствен смисъл на думата.
Това „ограничено“ тълкуване на Христовото слизане в ада успяло да се промъкне през XVII-XVIII векове в т.н. символични книги на Православната Църква. Но то намира своето
частично потвърждение единствено в творенията на двама от по-късните Западни Отци – Блажени Августин и
св. папа Григорий Велики Двоеслов. Техните предшественици, както и Източните (византийски) Отци не споделяли подобна
гледна точка. (Подробно този въпрос е разглеждан от Виенския епископ Иларион Алфеев в изследването
„Христос – Победитель Ада“, бел. ред.).
В творенията си Източните Отци не разглеждат темата за Христовото слизане в ада като някаква „самостоятелна“ част на християнското вероучение. Още от първите векове тази тема се
развива в по-широк сотирологичен контекст, а именно в контекста на Христовата победа над греха и смъртта, както и възстановяването на човешкото естество. Като унищожил с
Възкресението Си смъртта – това „оръдие“ на дявола, – и като възсъздал човешката природа в първоначалнато й нетление, Христос върнал на човечеството загубения при грехопадението
дар на божествен живот.
Всички човеци без изключение получили възможността да се приобщят към този дар, както живите, така и починалите. Живите – приемайки Христовото Евангелие на земята чрез
апостолите и техните приемници, а мъртвите – в ада, непосредствено от Самия Христос.
В два ранни християнски писменни източника (Пастирът на Ерм и у
Климент Александрийски) се споменава, че в ада са проповядвали и Христовите ученици. Заслужава внимание една
мисъл на Климент Александрийски за спасението:
„…Вярвам, че това ще извърши Спасителят, защото Неговото дело е да спаси. Той го и извършил, привличайки с проповедта Си за спасение всеки, който иска да повярва в Него,
където и да се намира“.
Тази последна фраза се явява ключова за разбиране кого именно Христос е извел от ада: „всеки, който иска да повярва в Него, където и да се намира“.
Бог, Който желае всички да се спасят и достигнат до познание на истината (1Тим. 2:4), сторил всичко възможно за спасението на
човечеството. Плодовете на извършената от Него Изкупителна Жертва имат общочовешки характер. Те се разпростират обективно над цялото човечество като цяло и над всеки човек отделно.
Човешкото естество е вече освободено и единствено условие за спасението на човека се явява неговото собствено желание. Както е отбелязал
преподобни Максим Изповедник, след като Христос умря и възкръсна, спасението ни зависи само от нашето съизволение.
Христос разрушил ада и смъртта, обезсилил дявола, възсъединил човешкото естество с Бога и го въвел в недрата на Пресветата Троица, без при това да ограничи човешката свобода. След Неговото слизане в ада портите адови са затворени, но само
отвътре, от самите му обитатели. Казано с други думи, човешката свобода или свободна воля е онзи „камък“, който и Бог не може да повдигне, защото след Христовото слизане
в ада в него са останали и остават само онези, които самоволно не са пожелали да излязат от него.
Пръв св. Климент Александрийски изразява тази мисъл, но по-късно тя се среща и в творенията на други Отци, както и в богослужебните текстове на Православната Църква. В своята
книга „Седем слова за живота в Христа“ св. Николай Кавасила (XIV в.) също разсъждава над това, кого Христос е извел от
ада.
Причина за пребиваването на грешниците (включително и самият дявол) в ада е именно тяхното свободно „не искам“. В това убедено вярвали също
св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики,
преп. Максим Изповедник, преп. Иоан Дамаскин
преп. Исаак Сириец и други. Св. Ириней Лионски например казва:
„Христос се явил не само заради онези, които повярвали в Него…, но и за всички хора въобще, които… желали да видят Христа и да чуят Неговия глас“.
Че целта на Христовото слизане в ада била да изведе не само иудейските праведници, но и всички праведници от всички народности, e oбщоцърковно учение.
Преживяването на неразкаялите се души, които не желаят срещата с Бога, Евангелието нарича „геена огнена“. Не случайно свети Исаак Сириец казва, че „измъчваните в геената огнена
биват поразявани от бича на Божествената любов!“
И така, за разлика от римокатолиците Православната Църква не разглежда слизането на Христа в ада като „частен фрагмент“ в историята на Божието домостроителство. Църквата не
приема, че то е „еднократно“ действие, но и не учи, че Христос слиза в ада многократно. Най-точно би било да се каже, че от момента на Своето слизане в ада, Христос пребивава
в него със Своето спасително действие, със Своята спасителна енергия неизменно.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
