Хорхе Букай в България

11 June, 2014,

Posted in Дневникът на един дръндьо

Хорхе Букай е велик. Това е личността, от която черпя вдъхновение. Той е моето спасение и мой приятел с книгите си. Ако мога да посоча най-великият за мен човек – той ще е. Разбира се, прекланям се пред много личности, които са ме мотивирали за едно или друго нещо, но Букай за мен е номер 1.

Спомням си 2010 година, когато го видях за първи път. Беше в книжарница Хеликон на Витошка. Имаше една огромна извита опашка, на която не и се виждаше края. Не очаквах толкова много народ. Беше тук за да представи новата си книга. Честно казано в разговор между нас двамата и той не е очаквал толкова много хора и че е толкова популярен в България. Седях близо 2 часа за да го зърна за 2 минути и да обменя няколко изречения. Спомням си, че на всеки се подписваше, снимаше се и идваше следващия. Когато дойде моя ред, той ме погледна и ми каза: „Хей, как си приятел? От много време ли чакаш?“. Заговорихме се. С оглед на това, че имаше страшно много хора разменихме няколко изречения, след това ми написа персонално послание на книгата. Чувствах се супер привилигирован и специален, защото наистина почти на никой не оставяше послание.

След някоя и друга година пак дойде в България. Този път бяхме в аулата на архитектурният университет (не е точното му название това, но са бели кахъри). Изнесе лекция над час. Аулата беше фраш до горе. Имаше въпроси, дискусия. След това си представете стотици хора да се редят на опашки на автограф и снимка. Аз реших, че ще изчакам всички хора, за да мога спокойно да се докосна до него. Така и направих. Сигурно седях над 2 часа да чакам. Хорхе Букай се подписва на всички и се снима с всички. Твърде достъпен е до всеки и това отнема време. Накрая залата беше празна. Бяхме само аз и моя приятел, с който бях, той и екипа му. Бяхме останали сами. Говорихме дълго. Поне над 10 минути. Снимахме се. Отново ми написа персонално послание. Бях много щастлив.

Третият път, когато беше в България, го изпуснах много нелепо, за което не ми се говори.

Идваме до днес и четвъртият му път в България. Чувствах една приповдигнатост. Вече бяха минали няколко години. Бях се запознал изцяло с творчеството му. Много от нещата в книгите му са ми помагали, други са ме мотивирали. Чувствах го много по-близък и много по-открит. Някои от книгите му съм ги чел по няколко пъти. Наистина е велик човек!

Отново беше в аулата на университета. Залата разбира се беше пълна до горе. Бях обграден с толкова много хора и всъщност сам с мислите си – дали ще мога да го видя пак и да си поговорим? Аулата се цепеше по шевовете. Букай влезе със сина си (който също представяше книгата си) и всички станахме на крака с бурно ръкопляскане. За всички или почти всички, които се бяхме събрали на това място, този човек значеше много или поне нещо. Уважавахме го, копнеехме за него. Аз го чаках със свито сърце – човекът, от който се учех и който ме вдъхновява, влезе в залата. Не беше мръднал за тези години. Седнаха със сина си и започнаха своята беседа. Говореха за отношенията дете-родител и че ще издадат заедно книга по тази тема. Бяха научили много един от друг и бяха извървели Пътя. Разказаха много истории, но две от тях ме впечатлиха искрено много и с много съкращения и неточности ще се опитам да ги парафразирам.

Първата е за зависимостта на детето с успелия родител. Бащата бил много успял и много богат. Детето пък от своя страна искало да има своята индивидуалност и да не бъде „детето на господин Х“, а да постигне нещо сам. Това му се е насаждало явно като комплекс, въпреки че бащата по никакъв начин не искал да е така. Той обичал сина си и искал да му даде най-доброто, което заслужава. Затова когато навършил 18 години бащата подарил туристически бизнес на сина си на стойност 1 милион долара. Синът не искал да приеме нищо от баща си, защото искал сам да се оправя. Не искал и да чува за парите на татко си. Не били негови. Тогава баща му го викнал при себе си и му казал: „Сине, зависимостта е и на двама ни. Не го забравяй. Ако аз не бях твой баща и някой подари на друг 1 милион долара, дали ще се дърпа другия? Не, всеки би приел с охота парите или в случая бизнеса и би продължил напред. Обаче само защото аз съм твой баща ти не приемаш подаръка. Що за логика? Това е обратната зависимост.“

Другата история е за внучето на Хорхе Букай. Разказа я сина на Хорхе, защото става дума за неговият син. Имал проблеми с детето си. Той е на 5 години, но отказва да си мие зъбите. В случая да го наказват заради това не върви, заради лекцията, която ни изнесоха и е прекалено дълга да я обяснявам. Опитали да го сплашат, че ще му се развалят зъбите, но малкият казал, че това ще е след дълги години и няма да е сега. Бил напълно прав и доводът си го бивал. Опитали да го сплашат и че ще му паднат зъбите, ако не ги мие, но той отново имал довод – така или иначе зъбите му били млечни и щели да му паднат. Накрая сложили разграфен лист и отбелязвали със синьо хората от семейството, които си миели зъбите и с червено тези, които не ги миели. Накрая малкият тъй като бил само той с червено, а искал синьо, се принудил да си мие зъбите и му станал навик това. Ето едно хитро упражнение.

След лекцията отново една огромна тълпа с хора се нареди за автографи. Огромна тълпа, казвам ви. Реших, че ще следвам моята стратегия и ако трябва ще нощувам в залата, но ще изчакам всички… Бързо минаха – за час и половина. Отидох последен при него. Въобще не личеше, че е изморен. Казахме си някоя и друга дума със сина му. Добро момче и съм убеден, че книгата му си заслужава. Казах на Букай, че искам да ми напише нещо персонално. Той ми каза, че има по-добра идея – да си помисля за проблем в живота ми. Помислих си веднага. И отвори книгата на избрана от него страница. „Усмихни се, усмихвай се.“ Това гласеше съвета от книгата. Започна да ми говори за усмивката и обменихме няколко идеи по темата. След това реши да не ми пише послание. „Ето – каза той – ще ти нарисувам нещо. (нарисува себе си) Това съм аз. Сега ще нарисувам една огромна усмивка. Виждаш ли? Ето това ти препоръчвам. Усмихвай се постоянно, дори и да ти е трудно. Не го забравяй.“ Обменихме и други думи. Впрочем като се замисля доста си поговорихме. След това се снимахме и той се закачаше постоянно с мен с шеги. Определено ме караше да се усмихна и го правеше елегантно.

Тръгнах си презареден. Бях видял своя вдъхновител и мотиватор за пореден път и за пореден път обръщаше специално внимание на моята особа. Но вселената си знае своето – няма как, когато за мен той е велик човек, той да не усети моята топлина и това какво смятам за него. Вселената също му изпраща сигнали. Сигурен съм.

Хорхе, приятелю, ти си велик!