/КРОСС/Изминаха 6 месеца от събитията на Майдана в Киев, започнали с призив „Олигарсите – вън от властта!“, днес същите олигарси си извоюваха още територия. А най-големите сред тях получиха и по-голяма политическа власт.
Пътищата в Източна Украйна се контролират от техни паравоенни бригади. А армията с тежки оръдия често служи за параван на тези действия. Около градовете на тази част на страната се появиха десетки частни отряди с държавно финансиране. Едни славяни започнаха да стрелят срещу други славяни. И така стигаме до градчето, носещи името Славянск, разказва Елена Йончева в документалния си филм „Украйна. Пътят към Славянск“, излъчен по ТВ7.
Тези изстрели са ги очаквали най-малко в Одеса. От времето на градоначалника Дюк де Ришельо, който създава тук най-голямото търговско пристанище в Руската империя. Градът приютява представители на над сто етнически групи, за които националистическата риторика е непозната. Тук се говори предимно за търговия, туризъм и хубаво вино.
И така до 2 май 2014 година.
В сградата на профсъюзите все още броят загиналите. Те са 48 души само по официалната статистика. Още 50 се водят за безследно изчезнали.
„Засега открихме 44 загинали, но имаме информация, че са 116. Водят се безследно изчезнали. Има и 16 души, които не са идентифицирани, изгорени са до неузнаваемост“.
Кой е виновен за това?
„Нашите власти.“
Киевските власти или властите в Одеса?
„И едните, и другите.“
„Тук никой нищо подобно не е очаквал. Никой не го е очаквал“.
Всички те са активисти на движението за федерализация на страната, наречено Куликово поле. Техният палатков лагер е бил разположен на площада, непосредствено срещу сградата на профсъюзите. Новоназначеният губернатор на Одеска област не веднъж е казвал, както и десните екстремисти, не веднъж са казвали, че лагерът трябва да бъде премахнат, а движението за федерализация – задушено.
На 2 май Куликово поле е подпалено. Разрушено. А подгонените активисти се скриват в тази сграда.
И до днес няма независимо разследване кой допусна смъртта на десетки жители на Одеса. Къде са виновните, овъглили телата и почернили душите на хиляди. И защо полицията се превърна просто в наблюдател на най-голямата трагедия в града след Втората световна война.
„Когато проукраинските сили започнаха да пристигат, хората от палатковия лагер нямаха избор, те разбираха, че щяха да бъдат избити, затова влязоха в сградата и се барикадираха вътре. Проукраинските сили обкръжиха сградата, десните екстремисти, и започнаха да хвърлят коктейли „Молотов““, разказва очевидец. „След това разбиха вратата и нахълтаха вътре“.
„Вътре в сградата имаше вой. Чуваха се изстрели“.
„След това дойде полицията. Тя обкръжи сградата, но проукраинските сили, които все още бяха вътре, не ги изгониха. Полицията просто стоеше и наблюдаваше. Десният сектор изби всички.“
Тълпата, която обкръжи сградата, хвърляше коктейли „Молотов“ и когато пожарът се усилваше, те издаваха възторжени възгласи. Не знам – ликуваха или просто се подкрепяха един друг“, разказва друг.
Всичко започва със сблъсък на 2 май между пристигналите в града хиляди футболни фенове, десни екстремисти, активисти за федерализацията. И двете страни дават жертви, след което палатковият лагер Куликово поле е нападнат и изгорен.
Част от откритите изгорели тела на привържениците от Куликово поле са открити с огнестрелни рани.
Активист от Майдана стреля по тези, които се опитват да се спасят от горящата сграда.
След като стана това на Майдана, Украйна я няма вече, казва украинка. Виновна е властта. те допуснаха това да се случи. Да, нашата власт го допусна, но няма да направят разследване. Вижте какво казва властта в Киев – че те сам са се подпалили. Нали разбирате, казва младата жена.
Истината за трагедията е опасна. Международно разследване няма, защото Киев не е поискало помощ, казват от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.
На 2 май полицията получава заповед да не се меси. Никой не дава обяснение защо.
Решение за разрушаване на палатковия лагер Куликово поле е взето отдавна. Лагерът трябва да бъде премахнат до 9 май. Въпросът е само как.
На 2 май в Одеса пристига Андрей Парубий, бившият лидер на палатковия лагер на Майдана, днес секретар н Съвета за национална сигурност на страната. Той се среща с активистите от Евромайдана, раздава бронирани жилетки. До него е и Виталий Битко, който стреляше по сградата на профсъюзите на 2 май. Той е един от координаторите на атаката.
Марк Грициенко от отряда за самоотбрана казва за палатковия лагер, че е „язва на тялото на града и тя трябва да бъде премахната“, а случилото се в Профсъюзния дом определя като „голяма беда и трагедия“.
„Когато говорим за това кой е виновен, трябва да знаем кой е организаторът на целия този процес.
След като избухна пожарът на централното стълбище, той мигновено се разпространи и хората започнаха да загиват. Ето това се случи.“
Те са се самозапалили?
„Да, това е беда!“
…
Всичко започва в края на ноември 2013 година в Киев, когато на Площада на независимостта се събират хиляди. Призивите за проевропейско бъдеще на страната скоро са заменени с по-конкретни. Хората скандират „Вън олигарсите от властта!“, „Край на корупцията“.
След седмица обаче на същия този площад се появяват и първите паравоенни групировки, наречени отряди за самоотбрана. Техният лидер е Степан Бандера, а лозунгът, с който маршируват по централните улици на Киев е „Украйна на украинците“ и „Смърт на врага“.
Кой обаче е врагът?
Всеки, който не е етнически украинец, считат повечето от тях.
В Украйна, където живеят повече от десетки националности, това събужда тревога.
Месец януари 2014 година вече са изградени барикади до парламента и сградата на президентството. Цялата тази битка завършва на 21 февруари, когато неизвестни снайперисти убиват десетки. И до днес няма независимо разследване – кои са поръчителите или поне кои са извършителите.
На 21 февруари президентът е свален. Споразумението между власт и опозиция е провалено, а сградата на парламента е плътно обкръжена от отрядите за самоотбрана на Майдана и от десния сектор.
На въпрос кой е командир на отряда, Ясутер Друглев отговаря: „Украинският народ“ и назовава името на Степан Бандера.
Според друг, действията на отряда ще продължат дотогава, докато Украйна започне да се управлява от украинци – не от руснаци или някой друг, а именно украинци. Нацията ни трябва да съхрани своя ген, убеден е той. Както кучето си има порода, така и хората трябва да си имат своя родна, обяснява той. Трябва да бъдем чистокръвни, да не допускаме други примеси. В Украйна трябва да живеят украинци, това е, завършва той.
Източна и Западна Украйна се покланят на различни герои. Едните – на Степан Бандера. Но на Изток Степан Бандера е предател и фашистки коллаборационист и тук 9 май остава една от най-важните дати в историята.
„Фашистите живи изгориха хората. Повече от сто души бяха убити. И властта мълчи“.
Вие не разбирате ли, че в Украйна живеят различни хора, които мислят различно, които се покланят на различни герои“.
„Събитията от 2 май е добре и дълго планирана акция по задушаване на свободата на мисълта. 125 са убитите.“
„Питате защо смятаме,у че има фашизъм. Например ето: Разпространява се един призив – „Който не скача е руснак“. Този лозунг плавно се превръща в нещо съвсем друго, превръща се в стадно чувство. Но чуйте и следващия лозунг – „Московчани на бесилото“. Разбирате ли за какво става дума? Разделението вече върви по национален признак.“
…
Източна Украйна
Част от железопътните гари са затворени, попаднали в зоната на битките.
В Югоизточна Украйна се води не само гражданска война. Тук медийната битка е най-силна и често истината остава скрита зад потока от думи, зад които всеки вижда своята правда.
Кои са патриотично настроените паравоенни групировки? Патриоти ли са бойците от Десния сектор? И как се наричат тези, които стоят от другата част на барикадата – сепаратисти или федералисти? Кои са хората от Изтока – терористи или опълченци? Хунта или демократично правителство управлява в Киев?
Западна и Източна Украйна имат различен отговор на тези въпроси.
На 120 км от Донецк, на брега на Азовско море се намира град Мариупол. След събитията в Одеса това е втората голяма трагедия за хората в Източна Украйна.
На влизане в града пътят е блокиран.
Бронираните машини са изоставени, но до тях чакат коктейлите „Молотов“.
Вторият достъп до града е също блокиран. От кого – от местните жители? Нима местните жители поддържат терористите? Но кои са тези терористи?
„Какво се случи ли? В града ни изпратиха танкове, БТР започна стрелба. Не знаехме какво да правим. Тук ние нямаме оръжие. Наричат ни бандити, сепаратисти. Ние не сме бандити. Ние сме на своята си земя. Ние сме мирни жители. Искаме нашите деца да не се страхуват, когато излизат на улицата… Ние се уморихме от всичко. Повярвайте.“
9 май за Мариупол е също празник. Празничното шествие се превръща в демонстрация срещу властта. властта изпраща танкове, за да сложи край на това неподчинение.
Хората се опитват да спрат тези танкове. Има десетки ранени и убити.
Местната полиция отказва да стреля срещу хората по улиците. За което малко по-късно е наказана – разстреляна от националната гвардия. Тя се състои от някогашните отряди за самоотбрана от времето на събитията на Майдана, от Десния сектор, от паравоенните отряди на новоназначения губернатор.
„Вие там в Европа не показвате истината“ – казва жена от града.
„Ние не искаме да бъдем с Украйна. Донбас е нашата родина. Нас искат да ни поставят на колене пред Бандеровците“ – казва път един от отряда.
Кметството в Мариупол няколко пъти преминава в различни ръце – на тези, назначени от Киев, или на местната самообявила се власт.
Кметството изгоря.
Версията на Киев за обстреляното полицейско управление напълно се различава от това, което казват местните жители. Полицията, казва те – е нападната от терористите.
Няма официална информация колко от полицаите са загинали. Входът на сградата обаче е обсипан с цветя – благодарност от хората в Мариупол.
Журналистите от двете местни телевизии отказват да застанат пред камерата. Казват, че се страхуват.
И от болницата казват: „Не ни снимайте. И гласа. По-добре недейте“.
Донецк. Сградата на районната администрация.
За Киев тя е окупирана. За по-голямата част от местните хора – освободена.
Тук казват, че не искат правителство, което не признава да има начело губернатор. Но едно е очевидно – администрацията не работи, готви се за отбрана. Но въоръжени бойни отряди не се виждат.
Референдумът за независимост всички тук разбират, че има само символично значение, макар и да не споделят гласно това.
Пътят към Славянск.
Преминаваме през няколко барикади – на украинската армия, на националната гвардия. Разпознават се по знамената. Други нямат никакви отличителни знаци. На входа на Славянск за барикада служи грамада от гуми. Посреща ни надпис, който трябва да напомня за мналото на този 110-хиляден град. Старото название Тор-крепост, което е спирало нашествието на татарските орди. Бившето градско управление за национална сигурност е превърнато в координационен военен пункт.
Хората казват:
„Медиите само лъжат“.
„Защото имаме шистов газ. Затова е тази война. Продадоха ни на САЩ за пари. Тези пари са в нечии джобове. На тях не им трябват нито хората тук, нито сградите. Трябва им този газ. А ние с това не сме съгласни“.
След като преди две години Киев подписва договор за разработка на шистов газ в района на Донбас, в Славянск започва силно обществено недоволство. Плакати срещу разработката на шистов газ се виждат на много места в града.
Искат да превърнат нашата земя в бунище, казва Вячеслав Пономарьов, народен кмет на град Славянск. – разбира се, че производството на шистов газ би унищожило нашата вода, нашата природа. Ние спряхме разработката. Няма да има тук никакви съоръжения. Имаме достатъчно сили, за да се противопоставим на противника. А противникът се би да влиза в града. „Пристигнаха мои приятели, има доброволци от целия бивш Съветски съюз. Те откликнаха на моя зов за помощ и знаят какво да правят. Засега печелим всяка една битка. Единственият ни проблем беше, че нямахме достатъчно оръжие, но отидохме в местната служба за национална сигурност и от там взехме каквото ни е необходимо. Имаме около 2500 души. но в опълчението пристигат постоянно нови хора. Също така изпращаме и в други градове на Донецка област.“
„Народът въстана. А те казват, че това са бойци. Една лъжа и нищо друго“.
„Господ ще ни помогне. Ние на Господа се уповаваме. Господ да ни помогне. Божията майка да ни помогне. Затова е този кръстов поход. Защото оръжието – това е Сатаната.“
Copyright © CROSS Agency Ltd.
При използване на съдържание от Информационна агенция „КРОСС“
позоваването е задължително.
