Касичка за надежда

2
Добави коментар
chuime
chuime

Или как човешкото сърце само създава притчи за добро и зло

Не знам откъде да започна да ви разказвам тази история. Дали да не ви попитам директно колко според вас струва човешкият живот. Не, не казвайте, че е безценен, кажете ми в пари колко струва човешкият живот.

Или пък не – мога да тръгна да ви разказвам тази история като образец за жертвоготовност, като пример за това как човек може да даде собствения си живот, за да спаси живота на съвършено непознат.

Или пък мога да ви разкажа за това как доброто и злото у хората винаги вървят ръка за ръка и сякаш постоянно си казват едно на друго – ти гониш.

Мога да започна историята и с разказа за млад мъж, който след неравна битка с институциите просто решава да действа на собствена глава, безразсъдно, но воден от морала и сърцето си.

Единственото, в което съм сигурен, е, че трябва да ви разкажа тази история. А вие трябва да я прочетете – но не с очите си, а със сърцето. Защото именно то е основният мотивационен двигател на нашите герои.

На петнайсетина минути пеша, на юг от централния плаж на Синеморец – Бутамята, се намира един от най-хубавите диви плажове по Южното ни Черноморие – Липите. Освен че е красив, див и сравнително ненаселен, Липите е и неохраняем. Причината е проста – той е бил предлаган на концесия няколко години поред, но заради това, че се намира в природен парк и около него няма право да се строи, никой не проявява интерес да го стопанисва.

Което автоматично води до това, че няма и кой да плаща на спасител да охранява плажа. Което от своя страна води до няколко смъртни случая от удавяне на плажуващи на Липите… но стига с причинно-следствените връзки, те нямат значение за нашата история.

20 юли 2012 г. Денят е Илинден, онзи загадъчен ден, в който според народното поверие морето винаги взима жертви. Петър Тодоров и Христо Стефанов от София – на 50 г. и 48 г., заедно с децата и семействата си, са разпънали хавлии на Липите. И двамата са добри плувци и тъкмо заради това спазват народното поверие и не влизат във водата на тази дата. Но точно този 20 юли 2012 г. и двамата правят изключение, най-важното изключение, което може би някога са правили. Петър и Христо виждат как две малки дечица – на 9 г. и 11 г., започват да се давят в морето. Без да кажат и дума, двамата мъже се втурват във водата да помагат. Достигат бързо и ловко до давещите се малчугани. Успокояват ги, хващат ги здраво и започват да водят тежка битка с коварните течения – битка с цената на човешки животи. И успяват да я спечелят. Петър и Христо избутват момченцето и момиченцето до плиткото, където други хора поемат децата. Но това им коства толкова усилия, че вече за самите тях е трудно да се измъкнат от невидимите здрави ръце на зловещия подводен противник. Тихо, но настоятелно, коварният враг ги задърпва навътре и надолу, силно, безпощадно и за съжаление фатално.

29 август 2014 г. Две години и един месец по-късно наближавам към Липите. Съзирам плажа отвисоко и разбирам, че всичко, което съм слушал за него, е истина. Заливчето е красиво и кокетно, вълните се удрят в скалите и ги заливат с бяла морска пяна. Пясъкът блести като самороден къс злато, а горичката досами него предлага прохлада от горещите слънчеви лъчи. Точно над самия плаж, където пътечката слиза остро надолу, за да те заведе до дивото райско местенце, се вижда силуетът на плоча – единственото нещо, създадено от човек, което погледът може да съзре на хоризонта. Това е паметна плоча, издигната в памет и чест на подвига на Петър и Христо. Описва какво се е случило на 20 юли 2012 г. и завършва с послание – „Помним”. Точно както статуята на Исус Христос над Рио де Жанейро, така и плочата на Христо и Петър трябва да пази живите и да им напомня, че хората все още не сме безвъзвратно изхабени като вид, щом има човек или двама, готови да пожертват живота си, за да спасят чужд.

Лятото на 2013 г. Северният плаж на Синеморец, този, разположен на устието на река Велека, набира все по-голяма популярност сред туристите. Използван преди години почти изцяло от местните, в последно време плажът на Велека се превръща в предпочитана дестинация от много летовници. Това налага отдаването му на концесия, което пък води от своя страна до платени чадъри, две заведения и изграждане на спасителни пунктове. Спасителят Светослав Стоянов от Стара Загора за втора поредна година отива да работи през лятото на Велека. Той има опит – последните години е прекарал на опасния северен плаж на Приморско, където му се налага да спасява по два-три живота на седмица, а ако морето е бурно – по толкова и на ден. През последните две години много често се разхожда след работно време по плажовете около Синеморец, включително и до Липите. „Колкото пъти минавах покрай паметната плоча над Липите, нещо ме срязваше в сърцето. Мислех си – охраняваме и Велека, и Бутамята, а тук – на 15 минути от нашите постове, се давят хора. Не мисля, че това е редно, трябва да се опитам да променя нещата”.

29 август 2014 г. Точно в сянката под голямата паметна плоча на Христо и Петър, останала скрита досега от погледа ми, съзирам по-малка табела, забита в земята. Отново човешко дело, мисля си, и зачитам лаконичния текст: „Да опазим живите! Оторизиран спасител”, следват име, телефон и стрелка под изречението „Дарения за спасителя”. Изминавам още няколко крачки по пътя към пясъка и точно на входа на плажа цялата картина се разкрива пред очите ми – не, не става дума за идилията „слънце, море, пясък и т.н.”. Става дума за тази, на пръв поглед, необяснима последователност от паметна плоча и табела. Разяснението идва от една странна инсталация, съдържаща нова табела – този път по-голяма, собственоръчно сглобена касичка и удостоверение за спасител, издадено от БЧК. „Нека не се налага вече да помним. Оторизиран спасител на свои разноски ще рискува живота си за вас. Помогнете ми, за да ви помогна и аз…”.

Не ми трябват повече от пет секунди, за да фиксирам човека, написал двете табели. Застанал до водата, обърнат с лице към морето и с плавници в ръка, Светослав Стоянов върши работата, за която се е самоназначил. Изчаквам около 20 минути, преди да се доближа до него и да го заговоря – не защото проявявам крайна предпазливост, а защото той постоянно разговаря с плажуващите. Да, типичен спасител, ще си помислите, вместо да си гледа работата, се заиграва с млади и хубави момичета. Може и това да прави, не знам, надали нещо човешко му е чуждо, но през тези двайсетина минути той разговаряше с двама бащи, като им обясняваше къде течението е най-опасно и как не трябва да пускат децата си сами сред вълните. И нито веднъж погледът му не се отклони от водата и от хората, които чакаха да „яхнат” високите вълни.

Идва и моят ред, представям се и бързо разбирам защо Светльо и неговото прерязвано от спасителска мъка сърце са на Липите. „Още преди този сезон опитах през направление „Охрана на неохраняеми плажове” да издействам пост за Липите, но заради наводненията в БЧК излишни пари няма. Не се отчаях и реших да предложа услугите си на общината в Царево – оттам харесаха идеята, но също нямаха средства. Започнах да се отчайвам, когато научих, че на 1 юли, на Джулай морнинг, двама човека са се удавили тук. И тогава си казах – заминавам на собствени разноски, пък да видя докога мога да издържа”, казва ми Светльо. Така постепенно наклонявам разговора към касичката му – дали хората, заради които той идва всяка сутрин преди 10 часа и остава до след 18 часа, оценяват усилията му и пускат пари в нея. Тъмно облаче покрива иначе усмихнатите му очи и той смотолевя едно кратко „Ами, ако успея аз да я взема…”. В този момент го прекъсвам. „Не мога да повярвам, че ти крадат касичката, кажи ми, че не съм разбрал” – думите ми са повече молба, отколкото въпрос. „Случва се, доста често всъщност, преди няколко дни дори я откраднаха под носа ми, бяха на два-три метра от мен. А пък тази сутрин са ми откраднали и спасителния буй. Но иначе да – оставят хората, достатъчно и за квартира, и за храна”. Следващите думи на Светльо минават покрай ушите ми, не е нито възпитано, нито професионално, но една мисъл не ми дава мира. Какво създание трябва да си, за да изминеш съвсем съзнателно 15 минути, за да откраднеш касичка с дарения, предназначени за човек, решил на собствена глава да спасява човешки живот… Но това е далеч по-успокоителната ми мисъл, следващата е по-тревожна – ами ако касичката се краде от хора, които ходят именно на плаж на Липите? Но все пак това е някак си логично, дори необходимо, защото как иначе бихме могли да се трогнем от доброто, ако наблизо не дебне злото, което да ни отвращава. Не споделям тези свои мисли със Светльо, защото знам, че него това не го интересува. Касичката е поставена съвсем в началото на плажа, той през цялото време е с гръб към нея, на повече от 20 метра, и постоянно гледа към морето – ако касичката му е била приоритет пред хората, щеше да е обратното…

Неусетно сме си говорили вече около половин час и е време да се разделяме, защото мен ме очаква още път. Но не мога да си тръгна, преди да му задам най-важния въпрос – спасил ли е човешки живот тази година. „Да. Един. Спасих един човешки живот”. В този момент и двамата се усмихваме и всеки потъва в своя свят и в своите размисли. Заглеждам се в лицето на Светльо и виждам щастие в най-чистия му вид. Прекрасен момент да си стиснем ръцете.

Стягам си багажа от Липите, за да тръгна още по на юг. Съвсем машинално събирам нещата си в раницата, защото съм се замислил, че съм имал едно от най-пълноценните ми и неочаквани запознанства от много време насам. На излизане се спирам пред касичката на Светльо и оставям своята лепта. В момента, в който пускам парите, осъзнавам две неща – точно в този миг и аз участвам в спасяването на един човешки живот и, кълна се, това са най-добре похарчените пари по време на цялото ми пътуване.

Изправям се на последното възвишение на скалите над плажа, за да си взема довиждане с Липите. Докато го съзерцавам в целия му блясък, си спомням още една реплика на Светльо – „Виж, виж само колко е красиво това място”. Така е, красиво е Светльо, защото освен към природната красота, тук е прибавена и човешката красота – твоята, на Христо и на Петър.