Ако някога сте се чудили дали западните страни имат някакъв дългосрочен и логически непротиворечив план за Близкия изток, то събитията от последните месеци и най-вече от последните дни показват ясно, че в главите на атлантическите политици има всичко друго, но не и планиране и най-вече логика.
Разбира се, може да сте чели вече конспирологическите теории за това, че основните силови играчи в Близкия изток – САЩ, Великобритания и Франция, имали особено хитър план за региона, който трябвало да бъде вкаран в състояние на т.нар. „управляем хаос“, защото това щяло да им носи някакви дивиденти, без обаче разбираемо да се обяснява какви именно ползи могат да извлекат тези западни държави. Едно обаче е сигурно – със своите действия от 2003 г. насам в региона САЩ и Великобритания, а в последните три-четири години и Франция, постигнаха състояние на хаос, в който не може да има и няма нищо управляемо. Нещо повече – със своите действия САЩ и сателитните им държави от Арабския свят и Европа създадоха чудовище, което сега се опитват да унищожат.
Обявената преди дни от президента на САЩ Барак Обама стратегия за борба с терористичната организация „Ислямска държава“ (ИД) включва както въздушни удари по силите на ислямистите на териториите на Ирак и Сирия, така и създаването на коалиция от арабски държави от региона, които да воюват на земята вместо американците и техните партньори от Европа. Едновременно с това Обама анонсира изпращането на поредните няколкостотин американски войници в Ирак, като общата им численост вече надхвърля 1000 души. Символично количество, но също толкова символично е и това, че американските войници се завръщат в Ирак по заповед на президента, който превърна в лайтмотив на първата си предизборна кампания краят на войната в арабската държава. Това завъртане на колелото може да бъде описано само като пълно идеологическо фиаско на САЩ в Близкия изток. А заедно с американците катастрофираха и най-големите привърженици на силовото решаване на проблемите в региона – Великобритания и Франция.
Дотук се стигна, след като по напълно идеологически причини, които нямаха нищо общо с действителността, САЩ и техните сателити решиха, че е техен месиански дълг да унищожат няколко светски режима в Близкия изток – в Ирак, Либия, Сирия, Египет, всички те ключови за региона държави. В списъка, разбира се, е и Иран, но ислямската република се оказа прекалено костелив орех за западните зъбки. Износът на „демокрация“ се оказа най-важният експортен продукт на САЩ за последните десетина година. При това, както показва практиката, привнасянето на демокрацията с помоща на щикове в региони, които ментално са далече от тази западна политическа система, води само до камари трупове, разрушения и страдания. Демократизаторите обаче не могат да признаят този самоочевиден факт, защото това би означавало да разрушат идеологическите основания за фактическата агресия, която извършват. Предупрежденията, че унищожаването на светските режими, които едновременно са и диктаторски по своя характер, може да докара на власт много по-опасни сили, които да запълнят образувалия се властови вакуум, останаха глас в пустиня. Като резултат от десетилетните усилия сега имаме фактически унищожена иракска държава, унищожена либийска държава, полуунищожена от гражданската война сирийска държава и Египет, който балансира на ръба на острието. Има обаче една любопитна тенденция. Всеки следващ ход се удава на демократизаторите все по-трудно и по-трудно. Съдете сами. Режимът на Саддам Хюсеин беше унищожен за два месеца. Този на Муамар Кадафи се държа почти 9 месеца под западните бомби и подкрепяните от САЩ и Европа въстаници. Гражданската война в Сирия продължава вече три години и краят й не се вижда, режимът на Башар Асад се държи, в т.ч. и заради очевидната подкрепа на съществена част от населението. Опитът за смяна на режима на Хосни Мубарак с „умерени ислямисти“ в Египет завърши с военен преврат и фактически нещата се завърнаха по старому.
Когато гражданската война в Сирия още се разпалваше, картината, която се поднасяше на западния зрител, бе черно-бяла: лошият Асад и добрите бунтовници. Но работата е там, че войната в Сирия еволюира, тя премина през няколко етапа, преди да се стигне до сегашното положение. Когато Обама казва, че Асад тероризира своя народ, той имаше много повече основания през 2011 г., когато всичко започваше, но през 2014 г. картината е съвършено различна. Сега картината се усложни, каквато впрочем винаги си е била – има лош Асад, лоши бунтовници като тези от „Джебхат ан Нусра“, добри бунтовници, а вече и чиста проба главорези като тези от ИД, или нещо като известния уестърн „Добрият, лошият и злият“.
На бойното поле картината е следната – правителствената армия фактически е загубила контрол върху северната част на страната. Провинциите Рака, Дейр-Зор и частично Хасака и Алепо се намират под контрола на ИД. При това ислямистите завзеха тези територии не от войските на Асад, а разгромиха и склониха на своя страна „добрите бунтовници“ от Свободната сирийска армия. След което осъществиха нападението върху Ирак, което накара САЩ да се намесят. Важно е да се отбележи, че много често различни воюващи с правителствената армия групировки в Сирия просто сменят знамето си с черния флаг на ИД и така ислямистите получават контрол върху различни населени места и територии. По този начин примитивната теза за „добри“ и „лоши“ бунтовници, която се поднася на публиката в САЩ и Европа, се оказва грубо оборена от реалността. Често групировки, които Западът смята за умерени и „свои“, получават оръжия, след което по силата на различни обстоятелства вдигат черния флаг на джихада. И тогава се получава това, на което ставаме свидетели в момента – Западът започва война с тези, които довчера е подкрепял срещу правителството в Дамаск.
На пръв поглед това е шизофренно поведение. Логиката изисква Западът да започне разговори с правителството на Башар Асад и със светски настроените опозиционери за съвместни действия срещу ИД. Тиловите райони на тази групировка, която се опитва да създаде квазидържава, се намират именно в Северна Сирия и със съвместните усилия на правителството и умерени, светски опозиционни сили те могат да бъдат унищожени. Така ще се отслаби сериозно и натискът върху Ирак. Но подобен подход, най-правилният, който освен всичко може да доведе и до край на гражданската война, означава САЩ да признаят своя провал в досегашната си политика спрямо Сирия. Провал както стратегически, така и идеологически.
Белият дом едва ли ще допусне публично да понесе подобно унижение. Още повече в момента, когато са обтегнати отношенията с Русия. Именно тази страна най-много говореше през последните години какви опасности крият двойните стандарти на Запада в Близкия изток, именно Кремъл бе този, който предупреждаваше, че главорези като тези от ИД, а не светски бунтовници, ще запълнят вакума, оставен след оттеглянето на сирийската армия от един или друг район. Западната преса обаче вече прави този извод и по страниците на вестниците може да се срещнат заглавия от рода на: „Нима Путин беше прав?“
„Иронията на момента е трагична“, писа по този повод във в. „Вашингтон Пост“ журналистът Ишан Тхарор. „Обаче за някои наблюдатели това не беше неочаквано. Много хора бяха против упоритостта, с която администрацията на Обама искаше Асад да се оттегли, поради страха от това какви сили може да запълнят образувалия се вакум“, казва още Тхарор и посочва, че един от тези критици на американската политика е бил руският президент.
Сега САЩ и сателитите им се опитват да се представят като спасители на Близкия изток от ИД. Ще има хора, които ще им повярват, макар двуличността на тяхната политика в региона да е повече от самоочевидна. Не бива да се изключва, че едновременно с ударите срещу ИД САЩ ще се опитат да унищожат и режима на Башар Асад. Не е трудно да се организира някоя провокация, която да доведе до пренасочване на въздушните удари и върху правителствената армия и така уж умерените опозиционни групировки да получат военен превес. Този вариант обаче е рисков. Разпространението на ИД в Сирия в момента е сдържано от правителствените сили. Ислямистите лесно получават контрол само в тези райони, които се намират под властта на опозицията, която изглежда идеологически е по-близо до тях, отколкото до западните ценности, както си въобразяват някои интелектуалци в Европа. Ако централната власт рухне в резултат на тази авантюра, най-вероятният изход е ислямистите да вземат властта.
Все пак има надежда, че в главите на западните политици е дошла простата мисъл, че запазването на властта на Асад е по-малката злина от превръщането на Сирия и част от Ирак в терористична държава, ръководена от натурални главорези. Докато Барак Обама излагаше своята стратегия за борба с ИД, в Дамаск пристигна на посещение специалният представител на ООН за Сирия Стефан де Мистура. Публично той заяви, че „светът трябва да се изправи срещу терористичните групи в Сирия и извън нея“. Същевременно Де Мистура добави, че решаването на проблема в опустошената от войната близкоизточна страна изисква политическо решение. Според някои анализатори посещението и изявленията на Де Мистура точно в този момент означават, че макар американците да не могат открито да влязат в съглашателство с Асад, те използват трети страни, за да започнат диалог с официалните сирийски власти.
Репутацията на западните държави понесе сериозен удар в региона в резултат на безумната им политика. Това се признава вече открито. Лекомислието, с което подхождат към проблемите на региона, е плашещо. Ето един пример. Руският външен министър Сергей Лавров тези дни в интервю пред ИТАР-ТАСС разказа следната случка. Французите преди години доставяха оръжие на либийските опозиционери, които после отидоха и почти превзеха Мали, преди да се намеси френската армия. Попитах френския колега дали това поведение не му се струва странно, разказва Лавров. Французинът се разсмял и казал: „C’est la vie“.
