„Мътница“
През 1974 г. Ахмед Доган, по това време все още с името Ахмед Ахмедов, отбива военната си служба в поделение на строителни войски в Шуменския квартал „Мътница“. „Другарите му във взвода го уважават и му имат доверие, тъй като в много отношения той им помага“, пише за него през месец юли някой си Стайков, лейтенант от Държавна сигурност /Сведенията за досието на Доган са от: Т. Биков, „Досието на Ахмед Доган“, С., 2009 г./. Офицерът предлага на своя началник да вербува младия мъж. В края на месец август Ахмед Доган вече е вербуван. „Подписа без никакво колебание“, докладва на началника си лейтенант Стайков.
Органите на ДС очакват от своя агент да им донася за противодържавни действия сред войниците в поделението, които са предимно от турски произход. Доган е посъветван да се сприятелява с разработваните лица. Харизматичен, услужлив и покровителствен, Доган се сближава лесно. Доносите валят. В тях обаче не може да се открие нито едно конкретно сведение за реално готвена или извършена противодържавна дейност. Всичко, което Доган издава, са желания. Съкровените желания на своите приятели.
Едно от тези желания се повтаря често – младите мъже искат да се преселят в Турция. Води ги обаче не омраза към България; чували са от свои близки, че животът в Турция е по-добър и там могат да се надяват на по-сносно бъдеще. Съответно, в техните думи и действия няма никаква заплаха за реда; за тях Турция е представа от приказките, красив блян, който осмисля празното и безсмислено време в казармата. Мъжете, които Доган описва в своите доноси, не са диверсанти, а простодушни мечтатели.
Срещу тези доноси оперативните работници помагат на Доган да получи образование и да живее по-добре – дават му пари, намират му жилище, уреждат му работа. Те обаче правят и друго за младия мъж – утвърждават личността му. Израснал без баща в селска среда, която не му дава много възможности да прояви ума си, Доган навярно вижда в органите на ДС семейството, което се грижи за неговото израстване. Затова и доносите, които пише в казармата, като че ли не му тежат; за него те са жестове на семейна дисциплина.
От „философ разузнавач“ до „професионален революционер“
През 1976 г. Ахмед Доган става студент по българска филология в Шуменския университет. През следващата година, след ходатайство на службите, той се премества в Софийския университет, където записва специалността, за която от по-рано мечтае – философия. През 1981 г. Доган става докторант на БАН, в секцията по диалектически материализъм, и пише по въпроса за симетрията.
Междувременно органите на ДС разработват план след план за неговото бъдеще. Едни служители го виждат първо студент в ислямския институт на Иран и после духовен водач на мюсюлманите в България; други го виждат оженен за туркиня в Турция или Германия и под прикритието на брачната връзка изведен в една от тези страни като шпионин; трети го виждат във Франция или САЩ като специализант по философия, който краде научни тайни за страната си. Изглежда, че в ДС не знаят какво да правят със своя агент.
Самият Доган обаче знае. Неговото единствено желание е да стане – по собствените му думи – „философ разузнавач“. Знае и къде би искал да се подвизава – в Оксфорд или Харвард. Самочувствието на Доган нараства, около него се събират почитатели. ДС, подразбира се, наостря уши. Това, което оперативните работници чуват в квартирата на Доган, прилича на бълнуване. Доган се зарича пред приятелите си, че ще преобърне цялата марксическа философия, че ще лети със специален самолет от София за Москва и Токио, за да изнася лекции, че ще получава хиляди долари за своите думи и пр.
През 1984 г. започва т.нар. възродителен процес и мечтата на Доган за блестяща кариера на Запад безславно пропада. В този момент органите на ДС преценяват агента си като безперспективен и спират да се отнасят към него със специално внимание. Тъкмо когато Ахмед Доган започва да става известен в научните среди – през 1983 г. той публикува в сп. „Философска мисъл“ просторна статия по темата за симетрията – официалните власти го преименуват. Той, който при всеки удобен случай изтъква, че се е издигнал над собствената си среда, е третиран като обикновените турци в България. Новото му име е Меди Доганов.
Било защото се чувства забравен, било защото е разочарован, в средата на 80-те години Доган постепенно се отдалечава от влиянието на ДС. По думите на един от наблюдаващите го офицери, агентът се затваря в себе си и често изпада в депресии. „Съзнанието обаче, както и природата, никак не търпят вакуума“, пише Доган през 1980 г. в донос за колебанията на свой приятел. Той всъщност коментира особеностите на собствения си характер. Съвсем скоро след началото на „възродителния процес“ в самосъзнанието на Доган настъпва промяна. Мястото, опразнено от образа на философа разузнавач, ще бъде заето от образа на „професионалния революционер“ (фразата е от споменатия донос за приятеля, който се колебае какъв да стане.)
Доган среща в родния си край неколцина души, готови да протестират срещу смяната на имената. Отново приказките са повече от плановете и действията. И все пак съмишлениците действат – започват да печатат и разпространяват позиви. Много по-способен да изкаже и защити мнението си, освен това със самочувствието на опитен в потайните работи, Доган става лидер на групата. Тя избира да се нарече с помпозното име „Турско националноосвободително движение в България“ (ТНОДБ).
Само след няколко месеца службите за сигурност улавят следите на ТНОДБ. Доган е арестуван и осъден на десет години затвор. От неговите показания става ясно, че желанието му да сътрудничи на властта е много по-голямо от желанието му да я разруши – „професионалният революционер“ без да се колебае признава всичко и предава всички.
Строителят на обществена симетрия
В началото на 90-те Ахмед Доган претърпява нова метаморфоза. След като излиза от затвора, той учредява заедно с предишните си другари от ТНОДБ партия с името „Движение за права и свободи“ (ДПС) и става неин лидер. Доган ще остане начело на ДПС до 19 януари 2013 г., пет пъти поред ще бъде избиран за депутат в Народното събрание, ще участва в съставянето на три правителства, през 2004 г. Георги Първанов ще го награди с орден „Стара планина“, първа степен, „за заслуги към етническия мир и демокрацията“. Без съмнение, през 90-те години „професионалният революционер“ ще се прероди успешно в професионален политик.
Но на какво се дължи този успех? И не остава ли в новата роля на политика нещо от предишните роли на агента, философа, разучаващ симетрията, и противника на реда? Като че ли остава, при това немалко. Първо, Доган, както и преди, умело улавя съкровените хорски желания. Така, през 90-те години той ясно разбира, че, от една страна, българските турци желаят да останат по родните си места, но заедно с това се боят от нови изблици на насилие и социална маргинализация, докато, от друга страна, властта се опасява от търсене на мъст за „възродителния процес“ и образуване на етнически анклави върху територията на страната.
Доган ще постъпи в тази ситуация по същия начин, по който е постъпил двадесет години по-рано в казармата: ще разпалва желанията и на двете страни. Пред българските турци той ще представя властта като опасна и враждебна и съответно себе си – като единствения защитник от нейните своеволия; пред властта, обратно, той винаги ще изтъква колко крехък е мирът между българи и турци и как той, милеещият едновременно за българското и турското, е единственият му гарант. Благодарение на този подход Доган ще наложи ДПС като монополист върху етническия вот и заедно с това като участник във всички управления след 90-та.
Второто, което политикът Доган почерпва от своето минало, е изкуството да се живее без голяма кауза. Определяйки се като либерал, Доган всъщност търси легитимно оправдание за това, че в обществения си живот може да бъде всякакъв. Тази нагласа ще му позволява както лесно да се свързва с всеки в политическия спектър – от десните сили, към които се включва в първите години след началото на прехода, през партията на бившия цар Симеон Сакскобурготски, с която е близък от 2000 до 2008 г., до бившите комунисти, с които управлява през 2004-2008 г. – така и без угризение да изоставя доскорошните си съюзници.
Ловък в преследването на обществените желания и способен да се плъзга като котка по ръбовете на политическата реалност, само за няколко години Доган ще се превърне от теоретик на симетрията в практик на обществения баланс. След 2004 г. обаче образът му на балансьор става все по-неумерен, прочутата му гъвкавост вече натежава и се изражда в самовлюбен цинизъм. При гостуване в шоуто на Слави Трифонов по БиТиВи през 2006 г. Доган ще каже: „Имаме си обръчи от фирми – те ни финансират, ние им помагаме“. Още по-вулгарно ще прозвучат през 2009 г. думите му при посещение в с. Кочан: „Аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на финансиране в държавата“.
Политикът Доган сякаш взема още и това от предишната си история: успехът го кара да се самозабравя. Репликите му в шоуто на Слави и в с. Кочан много напомнят за времената, в които се е отдал на фантазии за световна научна кариера. Ако тогава символ на нездравото му желание да се изявява пред публика е самолет, с който лети между София, Москва и Токио, за да изнася лекции, то сега, когато се подвизава върху политическата сцена, символ на желанието му за власт е… летяща чиния. „Ако мога, и летяща чиния ще си купя „, казва той през 2009 г. пред любимата си по това време журналистка Валерия Велева.
Уловеният ловец
През есента на 2009 г. партията на Бойко Борисов ГЕРБ печели с мнозинство парламентарните избори. ДПС трябва да остане в опозиция и Доган, който отново е избран за депутат, много рядко стъпва в парламента. Едни говорят, че властта все пак е останала в негови ръце, понеже именно той е издигнал Борисов, и че предпочита да дърпа конците на управлението скрито, от своя сарай в Бояна; други, на свой ред, говорят, че се е затворил за външния свят, че преосмисля цената на властта, че се е върнал към научните си занимания, че пише книга за своя кумир Левски. Така, след 2009 г. се създават успоредно два мита за Доган: митът, че е новият господар на задкулисието, и митът, че преживява катарзис.
Четири години по-късно – неясно дали защото иска да утвърди скритата си власт или защото иска да се освободи и от последните си ангажименти към властта – Доган се оттегля от председателството на ДПС. Точно тогава обаче, преди да направи стъпката към поредната своя метаморфоза, му се случва нещо, което сякаш го връща 40 години назад, към поделението в „Мътница“. На трибуната, на която той ще чете последния си доклад пред конгреса на ДПС, се качва непознат млад мъж, приближава се на метър-два от него, изважда пистолет и се опитва да стреля право в главата му.
Схватката между Ахмед Доган и Октай Енимехмедов не трае повече от десет секунди. Десет секунди – а всъщност почти 40 години. Запитан за мотивите, подтикнали го да нападне Доган, Енимехмедов ще обясни в съда, че някога бил привлечен от харизмата на политика, че виждал в него своя житейски образец, че го обичал и му се възхищавал, но впоследствие се чувствал предаден от него и го нападнал, за да му покаже, че не е недосегаем.
Плод на лудост ли е поведението на младия турчин? Но ако да, защо тогава в тази лудост просветва и съвсем здрава логика? Може би в пламналите очи на Енимехмедов Доган за миг е зърнал гнева на всички онези, чиито желания е уловил, поощрил и в крайна сметка – предал.
