В ада корумпираните вечно протягат ръце – и те остават празни завинаги.
Вдигна „слънчогледа“ катаджията и аз веднага вдясно. С ленивата походка на хищник, дебнещ охранено ранно пенсиониране, той доближи страничното стъкло. Смъкнах го.
– Полицай Коджарамбов – представи се, както си му е редът.
– Много ми е приятно – казах от немай-къде.
Той поклати фуражката си:
– А не трябва да ви е приятно. Напротив, трябва да ви е срам, гражданино водач!
Помъчих се да се засрамя, мълчаливо. Той продължи по канона на изконната традиция:
– Какво ще се правим сега, а?
Отговорих стереотипно:
– Не може ли да направим нещо?
Той небрежно провря ръката си над смъкнатото стъкло:
– Хора сме, все нещо ще измислим…
Ясно, ще се плаща. Извадих портфейла си, а от него – любимата си двайсетолевка. Тръгнах да я пъхам в ръката му, той се дръпна като опарен:
– Чакай бе, човек!
Зачаках. Катаджията се почеса по особен начин по ухото. Усетих движение зад гърба си. Погледнах в огледалото за обратно виждане – от патрулката слязоха двама униформени и разкършвайки схванати крайници, ни приближиха. Застанаха зад гърба на своя колега и разпънаха доста добре направен транспарант с надпис „Не“ на корупцията сред органите!“, който ни закри от три страни, та се почувствах като в иглу.
– Какво става?! – осмелих се да попитам.
– Отвсякъде дебнат опасности – въздъхна той. – Онзи ден един колега го заснели как работи, та стана за резил. Не можем да позволим органите да ставаме за резил, нали?
Съгласих се, пък пак му подадох двайсетолевката:
– Заповядайте да се почерпите…
– Шът! – прекъсна ме той. – Кой знае кой ни подслушва точно сега!
Замръзнах. От патрулката слезе още един катаджия, вдигна на рамо преносима музикална уредба с огромни високоговорители и застана наблизо. Зазвуча увертюрата на най-популярната песен в най-новата българска история. Понечих да подам банкнотата, но пак бях спрян. Едва когато най-популярният глас в най-новата българска история запя могъщо „Ако под юргана лоша буба лази, нашата полиция ни пази…“ униформеният пак пъхна ръката си през прозореца и пое банкнотата като партия столетница вината си.
За конспирация се наложи да изслушаме песента докрай. За да се подмажа, отмервах такта с главата си, а пътните полицаи с транспаранта се поклащаха в удивителен синхрон. Когато на финала херолдът изпя „Хора, подарете цвете, хора, запомнете ни добре“, понечих да изтичам до близкия цветарски магазин, но моят човек ме спря:
– Няма нужда. На мъж цветя, нали… И без това ни наричат всякакви.
Съгласих се, че не бива да подхранваме мълвата.
– И да се запомняме няма нужда, нали? – продължи той.
Потвърдих, че това най-малко ни трябва. Той ми отдаде чест и пъстрата групичка тръгна към патрулката. Изведнъж се сетих, подадох глава през прозореца и подвикнах:
– Господин полицай!
Той спря и ме погледна.
– Господин полицай, аз съм с колан, колата ми е технически изправна, карах със съобразена скорост – за какво щяхте да ме санкционирате?
– Как за какво?! – удиви се той. – Предлагаш подкуп на длъжностно лице, малко ли е!
Признах, че никак не е малко, ами даже е много. И се разделихме по живо, по здраво.
