Писмо до Любимата

Писмо до Любимата

Никога не
съм бягал от теб и никога не съм те предавал. 3 Март 2007 г.                                

Здравей, скъпа! Здравей и
честито!Не съм
много по нежностите и може би затова не съм ти писал отдавна. Все нямам време.
Пълня страниците с многословни разкази за други, по-маловажни неща – празни
приказки за някакви си баскетболисти, милионери и разглезени звезди. Но днес е
третият ден от третия месец – твоят ден, твоят празник. Ако и сега не седна да
ти драсна някой ред, сигурно с право ще ми се разсърдиш и повече няма да ме
погледнеш в очите.

Знаеш ли, мила, наскоро пак си
мислех за теб и докато се чудех как си, се запитах как е възможно нашата връзка
да продължи толкова дълго. Да бъде все така силна след толкова години? Да устои
на времето и да пренебрегне разстоянието? По принцип взаимоотношенията са
сложно нещо. Хората казват, че искрата угасва, когато влюбените живеят
разделени, че трябва непрекъсната комуникация и постоянен контакт. Не им вярвай
– аз все още съм по-влюбен от осмокласник в стажантката по физкултура.

Онзи ден
се натъкнах на стар албум и докато прелиствах страниците, попаднах на пожълтяла
снимка. На нея в цялото си черно-бяло величие бяхме само аз и ти. Просто ние
двамата – снимани преди толкова много години от незнаен фотограф някъде в
прекрасните Родопи. Не знам защо, но дълго и мълчаливо останах на тази страница
от албума, мислите ми отплуваха към теб. Явно годините са се търкаляли, без да
ги усетя – ако не знаех, че голобрадото момче на снимката съм аз, нямаше никога
да се позная. Сякаш виждах напълно различен човек, недокоснат от грижи и
отговорности. Човек, с когото някой трябва да ме запознае отново. Но ти!!! Ти,
от друга страна, както винаги изглеждаше прелестно.

Взрях се
в снимката и прости ми, но не можех да не се възхитя на неповторимите ти меки
форми, на прелъстителната ти свежест и ослепителна женственост. Как го правиш?
Как успяваш да останеш вечно млада, жизнена и красива? Сякаш, колкото повече
остаряваш, толкова по-хубава ставаш Имам чувството, че ако ще и на 1300 години
да си, пак ще си неотразима. Започвам да разбирам защо толкова много са те
желаели през годините, защо са се опитвали да те отнемат насила, да откраднат с
подлост, кръв и жестокост лицето ти и да го запазят само за себе си. Наивници!
Нима не знаят, че нито 5, нито 500 години в тъмницата могат да те превърнат в
робиня, да задържат оковите върху краката ти.

Вярно е,
че си страдала, че са те тъпкали и изтезавали, но винаги си черпела сила от
болката и си се изправяла още по-здрава и още по-силна след всяко покушение.
Отдавна се каня да те питам, но не е нужно да ми отговаряш: Как така наистина
си хем стара, хем млада? Хем малка, хем безкрайна? Хем нежна и уязвима, хем
непристъпна и непобедена? Не знам как го постигаш, но не познавам друга такава
вълшебница.

Ох, за малко
да забравя. Имаш много поздрави от Луис и Боби, сигурно ги помниш, те са
двамата американци, които доведох миналата година, за да се запознаете отблизо.
Няма да повярваш, но днес и те празнуват. Оказа се, че и те, горките, са
безнадеждно влюбени в теб и твърдят, че днешният ден е и техен празник. Луис
дори е научил няколко думи на български, за да можете да си говорите. Акцентът
му е като на заекваща чайка, но все пак произнася успешно думите „ракия”,
„майката”, „шопска” и „Родино”. Когато доведох тези
твои ухажори, тръгнахме да те търсим навсякъде. Качихме се високо в Рила,
където в дълбокото синьо на езерата се бяха скрили очите ти. После, водени от
древните ти тайни, слязохме в Родопите. Някъде там чухме гласа ти в тъжния плач
на гайдите. Ходихме навсякъде – на север и на юг, на запад и на изток, и те
откривахме малко по малко, парче по парче. Златните ти къдрици – в Добруджа.
Червената ти гъста кръв – в Мелник. Душата ти – в Търново. Но най-важното
откритие, моментът на прозрението настъпи в онзи слънчев, топъл ден, в който
най-после се добрахме до онова свято място, наречено връх Шипка, и се вгледахме
в теб, красавице, отвисоко. Около нас шепнеха толкова призраци, толкова много
неумиращи сенки редяха героичните си спомени. Помня как омекнаха коленете ми,
как гледката отне силите ми.

Всеки твой син и всяка дъщеря трябва поне веднъж да минат нагоре по пътеката
между гробовете на загиналите, да застанат на това свещено място и да те видят
в цялата ти прелест. Някои неща могат да бъдат видени само от много, много
високо. Погледнахме на юг и видяхме лицето ти – свежо, копринено и червено, с
кожа, ухаеща на рози. Погледнахме на север и застинахме, омаяни от зеленото
безбрежие на формите ти. После оставихме очите си бавно да се взрат в добрата
Стара планина, в изящната извивка на гръбнака ти. Аз винаги съм те разбирал и
обичал, но в този момент дори двамата чужденци усетиха магията ти и без да
кажат много, оставиха сетивата си да те поемат и да запомнят образа ти завинаги.
Ето, че пак започнах да се обяснявам в любов, а ти навярно имаш своите
съмнения.

Сигурно ще ме попиташ за изневярата – за 1990 година и за жената с короната и
факела. Как така, ще кажеш, си позволявам да те лаская и в същото време да бъда
с друга? Знаеш ли – сигурно си права. Единственото ми извинение е, че никога не
съм бягал от теб. Никога не съм те предавал. Просто така се е стекъл животът
ми. Съдба и обстоятелства. Чувам, че имало още поне един милион като мен.
Разхвърляни из цял свят твои обожатели. Може и да сме флиртували по малко, но
ако погледнеш в сърцата ни, ще видиш, че те винаги ще бъдат само твои. Няма
изневяра. Няма лъжа. Всеки един от нас те носи със себе си; има те от Южна
Африка та чак до Камчатка – стотици хиляди малки парченца от теб, разхвърляни
по планетата. Интересно как възприемаш тази странна ситуация? Дали ни усещаш от
толкова далеч в себе си така, както ние теб?

Чувам, че на 1 януари (2007) си се преместила в ново жилище. Някъде в Европа.
Това означава ли, че като дойда да те видя това лято, няма да те намеря на
старото място? Странно, аз пък съм си мислил, че ти винаги си живяла в Европа.
Дълго преди да се нанесат повечето съквартиранти. Нищо, важното е, че и те
най-после са разбрали значението ти и нямат нищо против да делите жилището.
Дано да са добри съквартиранти и да стане по-лесно да се плащат наемът и
сметките. Но да се върнем към празника.
 

Време е
да честитя първо на теб, а след това и на толкова много други хора, които би
трябвало да празнуват на тази светла дата. Честито на всички твои чеда, които
те обичат и милеят за теб. Честито най-вече на тези, които ти останаха верни и
не те изоставиха в тежък момент. Прекланям се пред всички тях, защото се бориха
за теб и не изгубиха вяра тогава, когато бе по-лесно човек да си стегне куфара
и да се откаже от всичко. Знай, че те са хората, на които можеш да разчиташ
винаги, които те обичат безпрекословно.Честито на децата ти и на младите,
защото в техните бистри съзнания живее надеждата за твоето бъдеще и
просперитет. Честито и на хората, които те обичат отдалеч – знай, че те не са
те забравили. Някой ден много от тях ще те намерят отново. Честито и на тези,
които ти си отгледала, но които казват, че те мразят и вече не вярват
във връзката ви. Те също те обичат, макар и да не го осъзнават. Не мога да си
представя, че някой може да те мрази.

Според
мен тези хора те бъркат с друга. Може би с някоя неверница от рода на някаква
държавна институция, да кажем. Честито на войниците ти, които рискуват живота
си; на прелестните ти учители, които са ни формирали като хора; на
волейболистите, които тренират в мизерия; на красивата танцова двойка, която ни
научи да не се предаваме, на учените ти, които работят без пари, на силния ти
мъж в Япония и на умния ти мъж в Русе; честито на музикантите ти, които те
прославят навсякъде; честито на най-добрите родители на света и на верните
приятели; честито на Левски и на ЦСКА; честито на всички, всичко и всеки, който
е имал допир с теб. Без значение кой е и откъде е – дали е тук или там, беден или
богат, небесен или земен. Нека честитим и на
тези безбройни твои синове и дъщери, които са мечтали този ден да бъде
действителност и са дали живота си, за да го има. Знам, че и те празнуват
някъде, защото, както е казал един от тях, те не умират.Честито и на съседката
– тази в югоизточния апартамент, която те нарича комшу и която се беше нанесла
в твоя дом за цели 500 години. Днес е светъл ден и за нея, защото на тази дата
тя веднъж завинаги се отърва от собственото си мрачно минало и кърваво
наследство. Оковите, които се опита да сложи върху този рай, се впиваха в
собствените й глезени и я дърпаха неумолимо надолу. Празнувай, съседке – този
ден беше толкова необходим на  нас, колкото и на теб!

Днес, мила, е хубав ден. Щастлив за всички ни, защото твойта радост принадлежи на милиони хора по целия свят. Ето че за
кой ли път твоят празник пристига с пролетта и кокичетата, като обещание за
ново начало и невинна хубост. Какво чудесно съвпадение. Писмото ми върви към края си. Уж
не бях по нежностите, уж исках просто да ти честитя, а то взе, че се превърна в
дълго обяснение в любов. Въпреки това не успях да ти кажа точно какво мисля за
теб. Все пак това е спортен вестник, повечето читатели са мъже – няма как да се
размекна като табуретка. Затова има голяма вероятност да съм кодирал някое и
друго послание до теб в писмото си. Възможно е, да кажем, да съм го направил в различен цвят.

Вглеждам
се в твойта стара снимка от албума и
отново се прехласвам пред черно-бялата ти прелест. После с
усмивка си спомням, че тя е нищо, сравнена с цветния вариант. Ах, ти,
хубавице, кога ще спреш да ме изкушаваш от толкова далеч, да ме прелъстяваш и
викаш у дома нежно и настойчиво. Чертите ти ме гледат отвсякъде – от спомените,
от старите снимки, дори от някакво потайно място в бъдещето. Знам, че не само
аз мисля така. Познавам хиляди твои обожатели тук и знам, че макар и далеч,
всички сме луди по теб, обичаме те и повечето от нас нямат никакво намерение да те забравят. Истината е, че никога не
сме си тръгвали и животът ни е едно голямо, продължително завръщане. До скоро
виждане, Българийо!

Край.