В психологията и психоанализата често се говори за травмата в детството. Още по-често тя е сочена като основна причина за всякакви проблеми в зрелостта. Но откакто учих тези неща, а и откакто завърших преди години своята лична терапия, повече мисля върху един по-различен план на същия въпрос.
Всъщност, всеки път щом срещна мъж, който не само не е джентълмен, но е груб, пренебрежителен и агресивен с жени, така, чисто първосигнално и спонтанно, с напълно непознати хора, се шокирам. Знам много добре, че има такива мъже, даже че у нас твърде много мъже са такива – но все пак се шокирам. Най-много от всичко ме шокират мъже на възрастта на баща ми, утвърдени в професията си, успели, често и с пари, които обаче също се държат по този начин. В ежедневието си ги срещам от години, а напоследък – и в интернет и пак не мога да спра да се учудвам. Наясно съм, че много често самите им свалки са такива – да дойде и да ти каже, че си тъпа, че си грозна дори, за да започнеш да се бориш за неговото внимание и одобрение – но пак се изненадвам, като видя това поведение. Обяснението е просто – расла съм в такава среда, че моята представа за мъж няма нищо общо с подобни екземпляри. За мен мъжът е джентълмен, при нужда покровител и дори спасител, винаги може да се разчита на думата му, той е способен да се справи с всичко или поне да се опита да се справи с всичко.
Затова и на млади години често се шокирах, когато се окажеше, че красивото момче, с което излизам, не може да се справи с нищо, че на думата му не може да се разчита и че се налага, например, да го влача на гръб към финиша, ако искам да стане победител. И не само това, а от мен се очаква и да го обслужвам, да се грижа за него като майка и в същото време да съм послушна. Разбира се, никога не съм имала намерение да приема всичко това за нормално и да се примиря, защото също така съм възпитана и в онзи дух на свобода, който не ме задължава да бъда придружавана от мъж на всяка цена, който ми позволява, ако се наложи, да прекарам спокойно живота си сама, без това да се счита за провал, срам или по друг начин да говори лошо за мен и моите качества като жена. И въпреки това, след толкова години сред хора, половината от тях мъже, аз не можах да се науча да не се учудвам и да не очаквам несъзнателно, че щом някой е мъж, то той трябва да отговаря на моята представа за мъж, която очеизвадно се основава на впечатленията ми от някакви изключения. Същото наблюдавам и при мои приятелки и познати с подобни представи – те също всеки път са шокирани, независимо дали са били в любовни и лични отношения с разочарованието или просто са се сбутали с него на някоя врата.
Всичко това е един изключително елементарен пример за това в каква степен нашите преживявания, нашите модели и представи, формирани в детството, могат да представляват проблем, дори ако са били положителни. Независимо от плоскостта на живота, до която се отнасят, те работят по един и същи начин. Затова, когато аз или мой близък за пореден път се окажем разочаровани от даден човек или от хората като цяло, когато се почувстваме предадени заради собствените си неоправдани очаквания, всеки път си казвам едно и също нещо – когато се будя сутрин, очаквам светът да е като мен. Ако очаквам този свят да е добър и мирен, то най-вероятно е, защото самата аз съм такава. За да не се разочаровам, трябва да стана друга и тогава, като се будя сутрин, ще очаквам светът да бъде толкова лош и опасен, колкото съм самата аз. Не искам да живея така, затова съм готова да платя цената на разочарованията, на несбъднатите оптимистични очаквания.
И вероятно ще ви се стори, че това няма никаква връзка с атентата срещу „Шарли Ебдо“, но аз съвсем нарочно давам пример, който наглед наистина няма нищо общо с него. Напълно умишлено искам да изложа тезата си с пример, който не е в полето на религии, етноси, дори държави, защото чета за реакциите на хората по света, съпоставям ги с тези на хората в България и ми става много мъчно. Не за друго, а защото виждам до каква степен за хората тук свободата, толерантността, включително и свободата на словото са толкова непонятни, нелогични и неочаквани, колкото са балканските мачовци за мен. Да виним карикатуристите за сполетялата ги съдба е като да виним жена, пребита от мъжа си, защото го е провокирала, като не му е била послушна. Да казваме, че свободата и толерантността отглеждат терористи и ги правят възможни, е все едно да кажем, че моето разбиране, че мъжете са джентълмени, позволява на някои от тях да се държат с мен като селски бекове. И да виним мюсюлманството за тероризма е като да виним пола на мъжете за това, че някои мъже са кретени.
Неведнъж в интернет са ми казвали, че съм лицемерка, че не съм толерантна, защото трия постове и прекратявам незабавно общуването с хора, които не са достатъчно добре възпитани, които са фашисти, расисти и войнствено настроени. Според същите тези, според мен, тотално сбъркани представи за свобода и толерантност толерантният човек е малоумник, който харесва и допуска всичко, който приканва всички идиоти на земята да го ползват като боксова круша. Затова и тази концепция така просто обяснява случилото се във Франция като логичен резултат от подканянето към глупава толерантност спрямо другите и прекомерната свобода.
„Защо просто не наемат други художници, които да рисуват, както им харесва, а са решили да убиват тези? Защо просто не четат това списание? Защо не застрелят себе си, ако наистина не издържат в този свят? Защо мозъците им са колкото лешник, както е било с динозаврите, нали са хора?” – ме разпитваше седемгодишният ми син след атентатите в „Шарли Ебдо“. И с тези въпроси поне за момент секна дългите тиради и обяснителни социологически схеми, които си бях начертала по случая.
Единственият начин да не се шокираме от злото в света е да бъдем част от него и да сме възпитани в него. А ние тук в България сме действително възпитани в него. Ние сме възпитани в постоянна войнственост кога към видим, кога към невидим враг и всяко зло приемаме като просто продължение на тази война. Дали ще бъдат турците, гнусните богаташи преди 9-ти септември, дали комунистите, дали циганите, бежанците, мюсюлманите или марсианците, но ние, българите, постоянно смятаме някого за враг. И не само това, цялото ни съществуване, цялата ни идентичност постепенно стават възможни само в опозицията на този враг. Затова малцина тук могат да си представят, че един човек в един свободен свят може да се гъбарка с пророка Мохамед, Исус и папата, без това да бъде част от друго извън неговия хумор и без да това да е съзнателно започната от него война с някакъв враг. Ако можехме да си представим друго, то ние отдавна щяхме да имаме своето „Шарли Ебдо“ и то да се гаври с хан Аспарух, турското робство, Левски, Ботев, „Под игото“, „Време разделно“ и всичко останало, което имаме за свято. Но ние нямаме такова списание и не само, че го нямаме – ние не можем да го имаме. Не сме на този етап. Ние сме на етапа, на който свободата все още не е нещо, което сме достигнали, а и което търсим да достигнем. Ние дори не сме я формулирали, за да започнем да се опитваме да я практикуваме. Затова и представата ни за свобода е някъде около правото ни на диващина; затова непрекъснато се говори за нуждата от наказания, за нуждата от почти военен ред и контрол, за да бъде поддържан този ред. Отговорността, с която върви свободата, на нас ни е непозната – отговорността да спазваш правилата, да не пречиш на останалите, да не ги застрашаваш, както и да не застрашаваш тяхната свобода. И най-вече, отговорността да се отнасяш с уважение към всички останали хора. Не да ги харесваш, не да си съгласен с тях или да ги одобряваш, но да не накърняваш достойнството им, когато ги срещнеш и да пазиш и техните права като свои собствени.
Постоянно се говори за първите седем години и клишето е вярно. За жалост първите седем години на повечето от нас са били прекарани в затвора на тоталитаризма. И пак за жалост това е направило и нас непригодни за свободния свят и неговите принципи. И колкото и да се кичим с лозунга „Je suis Charlie“, ние сме жители на съвършено различен свят от този на Шарли. Светът на Шарли е свят на щастливото детство, детството на свободата във всеки един смисъл. Това не е свобода на теория, а са всички дребни неща, с които разполагат хората в един свободен свят. Нашето детство не е било щастливо и ние сме толкова повредени, че дори не си даваме сметка за това, за да можем да го преодолеем. Колкото и да сме тичали свободно на двора, да сме се връщали за филия лютеница и да си спомняме с умиление за всичко това, ние не сме расли в свободен свят. Докато сме си яли лютеницата, са ни връзвали пионерска връзка, родителите ни са слушали официозни новини и Чужбина е била като Марс, само че по-далечна, а по отношение на капиталистическия свят – и страшна. Вместо да учим истината за света, вместо да пътуваме и да го виждаме с очите си, ние сме заучавали лозунгите на Партията и нейната гледна точка към това кой е врагът. И така нататък и така нататък. Докато пак се върнем на „Мита за пещерата“ на Платон или хубаво синтезираната му версия от редакторката тук Юлиана Копринкова: „Когато не си виждал какво е нещата да са наред, ти просто не можеш да разбереш какво не е наред”.
Затова и не очаквам овации след този текст. Дори не очаквам да има много желаещи да прочетат всичките му 4 дълги страници. И макар да не мисля, че държа монопола върху някаква истина, а още по-малко – мисията да просвещавам другите с нея, просто не мога да не пиша за тези неща. Не за да се гърчея, не за да се дистанцирам и издигна над народа, от който произхождам, а защото знам, че може да бъде иначе. Защото за мен положението, в което се намираме, не е нормално и защото вярвам, че може да се промени към по-добро. Защото свободният свят съществува и ние можем да бъдем част от него, стига да поискаме. Защото човек става свободен в момента, в който осъзнае, че винаги е бил такъв.
Редактор на текста- Юлиана Копринкова
Четете още от Бояна Ламбер TУК
