Земляците наричаха Йордан Радичков – Данчо Попа

4
Добави коментар
Karadjov
Karadjov

На 21 януари се навършиха 11 г. от кончината на Йордан Радичков. Големият писател работи като кореспондент и редактор във в. „Народна младеж“, редактор във в. „Вечерни новини“, в Българската кинематография, редактор и член на редакционната колегия на в. „Литературен фронт“. От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Република България. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През следващите години издава многобройни сборници с уникални разкази, в които човекът на настоящето е главно действащо лице. Същевременно написва романи, сценарии за игрални филми, драматургични творби. Сред пиесите му особена популярност придобиха „Суматоха“, „Януари“, „Лазарица“ и „Опит за летене“ (1979). Тези пиеси са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.

С Йордан Радичков се познавам от много години. С него ме запознаха през 1952 г. Иван Давидков и Анастас Стоянов – и двамата известни поети от бившето село Живовци, Монтанско. Впечатли ме тогава неговият бистър ум и бързата му реакция, а леката му шега и тънка усмивка те приобщават непринудено към него и без да искаш, ставаш негов слушател или събеседник.

Навярно читателите на вестника са чели много материали за живота и творчеството на Радичков от други, писали за него. За него има много какво да се пише и разказва. Но все още малко е писано и се знае за неговия живот на младини на село. Затова се обърнах към Илия Ценов – един от малцината негови съратници и приятели от селото му, да сподели някои спомени за него за времето, когато е живял в родното си село. Той беше любезен да ни разкаже своите спомени.

– Йордан Радичков е роден на 24 октомври 1929 г. в бившето село Калиманица, Монтанско, в бедно семейство, живеещо в малка едноетажна къща в долния край на селото.

Баща му Димитър почина, когато Данчо беше на 12-13 г. Поради липса на средства за образование майка му Младенка го изпраща в Черепишкия манастир да учи в семинарията. Затова

всяко лято през ваканцията Данчо пасеше кравите на дядо Коста Миловски, за да припечелва някой лев за учебната година

След 9 септември 1944 г. Данчо напусна духовната семинария и постъпи в гимназия в Берковица.

След завършване на средното си образование той започна работа на ръчна сонда за геоложки проучвания за търсене на злато в равнинната част от двете страни на река Златица край селото ни. В резултат от работата със сондата той се разболя тежко и боледува дълго време.

До разболяването си Данчо се изявяваше като добър художник, играеше добре футбол като ляво крило на отбора ни и беше инициатор и организатор на всички културни и други масови прояви на село. Няма утро или вечеринка, в които Данчо да не е взел активно и решаващо участие. Имахме представления и в съседните села.

Веднъж преди вечеринката в село Бистрилица всички участващи в пиесата се почерпили повече, гостували на любезните си приятели от селото вечерта. И закъснели за спектакъла…

За да не се провали представлението, Данчо с помощта на каруцаря, който ги докарал с каруцата, свалят едно колело от нея, за да го използват на сцената. С това колело от каруцата, движейки го по сцената,

в продължение на два часа той занимава публиката – „разговаря” с колелото, одушевява го и фактически по същество написва в движение нова пиеса

с интересно съдържание, което представя сам като артист чудесно на сцената.

Неговата любов от малък към театъра и творческата му дарба ни дариха с много добри пиеси, които и днес успешно се играят в нашите театри и се гледат с голям интерес от зрителите. Някои от тях се играят и в чужбина.

Характерен за неговите произведения е стремежът чрез алегория и пародия да разкрие нови черти в образа на съвременния човек, да разшири тематичния кръг и стилов репертоар на съвременната българска литература.

Много пъти сме питали Данчо, като по-близък духовно с църквата, дали има Господ. Той все ни отговаряше така: Има ли, няма ли, трудно ще мога да ви отговоря. Знам само това, че

трябва да работим и живеем така, че все едно го има, останалото е работа на Бога!

На периодичните сбирки на нашите съселяни никой не пропускаше случай да каже спомен за Данчо. Всеки си спомняше с умиление за него, все едно и той присъстваше на срещите заедно с нас и иска да ни каже нещо или да ни развесели, както само той знае и може. За нас той си остава като едно светило, което времето никога няма да може да угаси. Данчо беше човек с голямо сърце и благородна душа, с голям божи дар за художествено слово, истински самобитен наш писател, с който България може само да се гордее.

Такъв беше нашият обичан и уважаван съселянин Йордан Радичков, известен още в нашия роден край на неговите земляци и приятели и като Данчо Попа!

Васил АНДРЕЕВ, София