Откакто почти насилствено събра Силвена и брат си, Марина се вглъби в себе си. Мразеше онова гнусно усещане, което я беше обхванало в дните след киното. Мразеше се толкова много тогава. Мразеше се заради това, че третираше приятелката си като парче месо подхвърлено да привлече интереса на кучето. Мразеше, се че така хлъзна брат си към позата на пудел за показване. Най-вече обаче мразеше оная – Кучката, която откри в себе си.
Сякаш тя не се беше възправяла отново след онзи ден и Марина почти беше свикнала с мисълта, че е било някаква моментна слабост (или суперсила) на собственото й съзнание. Усещането беше гадно и противоречеше на цялото й същество. В опит да не мисли за Кучката или за брат си и Силвена, тя натовари и без това сгъстената си програма. Беше се включила в групата по организация на абитуриентския бал и постоянно хвърчеше къде на балет, къде на рисуване, къде на нещо свързано с бала. Мислеше да се запише и на китара – беше й мечта още от детските години. Въпреки цялата си ангажираност изпитваше болезнено чувство за неудовлетвореност. Изпитваше почти физическа потребност да бъде полезна на хората. Всъщност изпитваше потребност да изкупи вината, която я глождеше отвътре. Вината за скритата си любов към Андрей, за начина по който ги подхлъзна и двамата със Силвена и може би най-вече заради начина, по който се отнесе с Оля. След онзи ден, момичето беше изчезнало. Просто я нямаше вече трета седмица. Марина се тревожеше много, мислеше да звънне в полицията, но една от съседките й каза, че Оля е предупредила, че ще отсъства дълго и я помолила да й полива цветята. Защо не беше помолила нея? Изпитваше жестока болка, когато си задаваше този въпрос.
– … а през пролетта дърветата отново образуват листорасти …
Бурният кикот, който предизвика последното изречение на госпожата по Биология я откъсна от мислите й. Явно беше пропуснала нещо изключително интересно, защото вече целият клас се заливаше от смях. Госпожата едва успя да въдвори ред.
красиво момиче в бяла рокля
След часа Марина делово се понесе към книжарницата – беше обещала да провери дали могат да отпечатат покани и на каква цена. Откри, че успява да не мисли за друго, като изгради деня си като поредица от малки задачи. Свършваш едното, идва ред на второто, после третото и така нататък. Страшното идваше вечер, когато вече нямаше какво да прави. Ако не беше търчала цял ден до пълно изтощение вечер просто не можеше да заспи. Първите дни плачеше с часове. След това посвикна с мрачните мисли и вече почти не плачеше, но все още не можеше да ги накара да я оставят на мира досреднощ. Някой я блъсна в гърба докато се отдалечаваше по коридора. Беше онзи дребният – Неделчев. Дори не се извини. Марина не обръщаше особено внимание на грубостите в училище – в края на краищата да се движиш като добитък по коридорите беше нещо като в реда на традицията.
Причината Неделчев да сбута неволно едно от най-красивите момичета в училището без изобщо да го забележи беше, факта че беше твърде зает да се перчи пред Галинка. Галя беше симпатично, скромно момиче, което когато нямаше какво да каже просто се усмихваше свенливо. За съжаление навлеци като Неделчев тълкуваха тази усмивка като окуражаващ знак да продължат с ухажването. Точно в момента той бурно жестикулираше и оживено разказваше някаква невероятно героична история. Марина вяло се заслуша тъй като Галя и Неделчев се движеха точно пред нея. Младежът с патос разказваше, как на него никой не може да му държи сметка как си планира времето най-малкото пък
– … оня листораст Цапрев. – патетичният тон на Неделчев огласяваше коридора и вероятно щеше да разказва още дълго ако ходейки назад не беше се блъснал именно в учителя по физическо – Цапрев.
Цапрев беше дребен. Не повече от метър и шестдесет. За сметка на това обаче беше почти толкова широк. Бивш и многообещаващ щангист, на когото не знам кой във Федерацията толкова му завидял, че съсипал успешната му кариера. Всички ученици бяха чували части от тази история и изпитваха тиха омраза към Федерацията по вдигане на тежести и почти всички членове на висшето й ръководство, главно защото навремето не бяха дали път на Цапрев към професионалната кариера и не ги бяха лишили от неговото присъствие в училище. Физкултурникът беше известен с подчертано селяшкия си манталитет и грубо отношение към учениците, които дръзваха да споделят, че математиката, българският или не дай Боже някой по-второстепенен предмет са от по-голямо значение за тях от физическото. Цапрев си имаше няколко „любимци“ в училището, чието присъствие в часовете си органически ненавиждаше. Челно място в списъка на любимците му заемаше Неделчев. Сега Цапрев го гледаше с кръвнишкия поглед на бик на корида.
– Кой е листораст бе?
Целият ентусиазъм и патос на Неделчев тотално се беше изпарил. За негово огромно съжаление беше твърде близо до физкултурника за да си помисли да избяга, а и вече стената се беше опряла в гърба му след като плахо отстъпи назад под напористия поглед на учителя.
– Кво е тва листораст бе?
Мускулите на бившия щангист сякаш видимо изпъкнаха и той ужасно много заприлича на прототип на Минотавъра. Як, озверял и вероятно почти толкова умен. Марина се сепна. Другите ученици с удоволствие се наслаждаваха на безплатното забавление от безопасно разстояние.
– Господин Цапрев – Марина се опита да привлече вниманието на учителя – Господин Цапрев – доста по-настоятелно повтори тя. Най-после привлече вниманието му – той вече я гледаше ядно, въпреки че погледът му малко поомекна.
– Господин Цапрев, току що учихме за листорастите по биология. Сигурна съм, че Неделчев е имал предвид нещо свързано с урока…
Неделчев се хвана като удавник за спасителна сламка и започна да плещи извинения и откровени глупости. Цапрев изгледа Марина продължително и вече овладял първоначалния пристъп на гняв бавно се отдалечи. Марина хукна към автобуса, за да не изтърве поне балета.
Тъкмо слезе пред школата и телефонът й упорито зазвъня. Силвена. Беше забравила, че днес щяха да ходят трите с Никол за резервацията на хотела. Явно поканите оставаха за друг ден.
– Да, Вени… както се разбрахме – в пет ме взимаш от школата и отиваме… айде че закъснявам!
Балетът винаги й действаше успокояващо. Момичетата бяха от различни училища и за Марина беше наистина отпускащо да се откъсне от обичайната си среда. С групата бяха достатъчно близки за да прекарват страхотно и дори да излизат заедно, и все пак не толкова близки, че да си споделят лични неща.
Точно в пет, пред школата я чакаше бялото Мини на Силвена… и брат й. Андрей стоеше до отворената врата и я чакаше да се вмъкне на задната седалка при Никол.
– Здрасти, сис – ведро я поздрави той. „Боже, какъв щастлив глупак!“ – Кучката открехна вратата на килерчето, където се беше свряла и надникна от тъмния си ъгъл, но този път истинската Марина – Сестрата блъсна вратата пред носа й и я затвори някъде дълбоко в съзнанието си. Андрей. От седмици правеше всичко възможно да го извади от ума си, а сега щяха да ходят заедно до Албена. Всъщност трябваше да се досети – Силвена не би пропуснала да покаже плячката си пред управителката на хотела.
Смъкна раницата си и се пъхна в Минито. Дупето и залепна за кожената седалка – беше с оная бяла рокличка, която при бухването на седалката беше се вдигнала нагоре. След няколко неуспешни опита да подпъхне плата под тялото си, тя се примири и притихна. Брат й спусна седалката, седна отпред и потеглиха. Силвена както обикновено дънеше P!nk и Минито се тресеше в ритъма на Stupid Girls. Марина винаги беше имала подозренията, че Силвена кара доста отпреди да има книжка. Начина, по който провираше Минито през варненския трафик не можеше да бъде резултат от четирите месеца опит натрупан след като навърши осемнадесет. Двете с Никол отзад се подмятаха докато Минито бясно изкачваше пътя към Каменар „Хем бързо, хем по-спокойно“ беше обяснила избора си на маршрут Силвена.
снимки на красиви момичета до басейна
Когато най-после се добраха до пропуска на Албена двете момичета отзад с усилие потискаха позивите си за гадене. Добре, че „Ралица“ беше в първата отбивка. Минути по-късно бяха в горичката пред хотела. Силвена беше в стихията си – почти иззе функциите на управителката на хотела и успя в рамките на половин час да получи офертата, да я обсъди сама със себе си, да я разнищи и когато вече всички бяха убедени, че бал ако изобщо има то със сигурност няма да е тук тя прегърна идеята и заяви, че ако някой не е съгласен с това предложение ще се разправя лично с нея.
Минути по-късно Минито с напористо ръмжене се изкачваше в горна зона на курорта, защото Силвена беше обещала да им покаже къде е прекарвала почивката си като дете. Днешният хотел „Лазур“ вече не приемаше гости поради голямата си отдалеченост от плажа. Навремето бил някаква почивна станция. Дядо й бил някаква голяма клечка и водел семейството си всяко лято там въпреки, че нямали нищо общо с предприятието чиято собственост била станцията. Баща й беше продължил традицията във времената, когато все още не можеха да си позволят да почиват в чужбина. След като бизнесът му беше потръгнал Албенският „Лазур“ беше останал само хубав спомен от ранните детски години на момичето. Преди обаче да стигнат хотела Силвена се шмугна към малко паркингче, изгаси Минито и дръпна ръчната.
– Вени, ама това е Магнолия, а не Лазур? – малко объркано установи Марина.
– Ей, колко си наблюдателна. Магнолия е, ама няма никой… а има басейн.
– Бе малко е студено за басейн – колебливо се обади Никол. – а и едва ли е пълен.
– Уф, че сте ама – искам само Андрей да ни направи няколко снимки край басейна, какво толкова!
Силвена изскочи от Минито и махна на Андрей. Никол поседя тъпо в колата и след малко се усмихна конфузно, бутна седалката напред и се затича след другите. Марина остана сама. Няколко снимки. Какво толкова. Андрей. Това са просто няколко снимки, нищо особено. Бутна седалката и се измъкна от колата. Въздухът беше още доста свеж като за края на Април и Марина потръпна. Усещаше се аромат на море. Във Варна ароматът на море се примесваше с миризмите на града. Тук, в Албена, морето ухаеше с плътния си солен мирис. Марина хвърли поглед към хотела и тръгна нататък.
Край басейна Силвена и Никол позираха на Андрей. „Колко ли време ще изкарат?“ – ехидно промърмори Кучката. Сестрата тръшна вратата под носа й и се приближи към другите.
– Сис, ела да те снимам – и като видя колебанието в очите на сестра си, Андрей добави – Хайде, това ще са ти първите морски снимки за годината.
Без да чака покана завъртя смартфона и щракна една снимка. Марина не беше подготвена и реагира с леко завъртане към малката оградка.
– Аааа, моля ти се – имаш два модела вече!
– Айде бе, Рени. Няколко снимки какво толкова – лятото тук не можеш да останеш сама и за минута.
красиви момичета до басейна
Андрей се беше завъртял и щракаше Никол. Никол. С нейните пози „муцунка“. Нямаше снимка, на която да изглежда естествено – вечно нацупени устнички и леко разсърден, леко закачлив поглед.
– Чакай ще им вземем акъла сега – писна Силвена обзета от някаква гениална идея. – Все едно цял ден сме били на море.
И без да даде време за реакция на останалите хвърли ризата си на оградата и остана по сутиен и къси дънкови панталонки.
– Аре де! Андрей!
Застана в поза „припичаща се на слънце“ и зачака.
– Е, какво е това море с панталони, бе Вени – през смях я попита приятелят й.
Силвена го изгледа хитро.
– Гледа ти се дупенце, а? – изхлузи панталонките и застана пред басейна. Ако беше с бански щеше да е още по-реалистично, но и така вършеше работа за майтапа пред момичетата. Силвена беше обсебила фотосесията първо, защото си беше Силвена и второ, защото Никол не възнамеряваше да се съблича пред приятеля й. Зърната й щръкнаха от студа.
„Гледа му се дупенце, а!“ – Кучката пак беше се показала, но този път беше провряла крак от килерчето си и хищно надничаше. Добрата Сестра този път не успя да затръшне вратата. „Гледа му се дупенце, а!“ – Кучката вече беше излязла от скривалището си и беше започнала да набира мощ. Гледаше през очите на Марина, как брат й щрака поза след поза на полуголото момиче пред него. „Какво толкова, това са просто няколко снимки на красиви момичета до басейна“ – опита се да го защити Сестрата. Кучката не й обърна никакво внимание.
„Ами, да му покажем дупенце тогава!“ – захили се Кучката и заповяда на Марина да свали рокличката. Сестрата едва успя да облече подмятащата се риза на Силвена. „Та аз нямам сутиен“ – в паника се съпротивляваше тя. „Той не може да види гърдите ми! Той не трябва да види гърдите ми!“. Кучката и Сестрата се бореха за надмощие. Марина облече ризата на Силвена, върза я под гърдите си за да ги прикрие. Свали роклята си и се подпря на стълбичката на басейна.
– Андрей! Снимай Рина! – Силвена все още беше въодушевена от идеята за фотосесията и с радост приветства новия участник.
Андрей се завъртя и щракна сестра си. Сякаш някой заби кирка в стомаха му, завъртя я докато навие вътрешностите му и после рязко дръпна надолу. Сякаш всичко друго за миг изчезна. Тя беше поразителна. Дългата й черна коса се спускаше по раменете. Линията на шията й плавно преливаше в оформеното от вързаната ризка деколте. Надолу тялото й беше само с малки, бели бикини. Разумът в него изкрещя и Андрей просто щракна още една поза и се завъртя към Силвена. Сякаш нищо не се бе случило. Сякаш всичко се бе случило в тази част от секундата, в която очите му срещнаха погледа на Марина.
Сестрата все пак надделя. Изрита Кучката в ъгъла й и накара Марина да се махне от там и да се облече. Силвена веднага я последва – пролетният въздух вече беше накарал кожата й да настръхне.
Четвърт час по-късно Минито се носеше по обратния път към Варна. Уредбата пак дънеше P!nk. Този път обаче Силвена не припяваше. За пръв път се замисли какво иска от връзката си с Андрей. Дали го обичаше? Едва ли. Тя не смяташе, че все още е готова за чувства. А и не беше сигурна, че искаше нещо конкретно от тази връзка.
Чувства.
Всъщност точно това е думата, която пасваше най-точно на усещането от онзи миг, в който нещо се случи. Беше кратко като мълния, неопределено, неясно, почти недоловимо. Не можеше да определи какво, просто знаеше, че тя не беше вътре в него.
