Едно зло никога не идва само. Ела зло, че без тебе по – зло. Когато сме най – зле, така да сме! Всяко зло – за добро. И т.н.
Едва ли има друг народ с толкова много лафове за злото в живота. И едва ли има други освен българите, които да искат не на тях да им е добре, а на Вуте да му е зле!?…
В националния футбол тези поговорки са и начин на съществуване. Максимата, че тук по – зле не може, е валидна за това поколение вече цяло десетилетие. И ако днешните звезди не искат да носят етикета „The Lost generation“ – „Изгубеното поколение“ и хората да ги запомнят само с клубните им трансфери, а не с големи мачове с екипа на България, сега е моментът. Последен и единствен. За да заслужат поне 20% от сравненията с онова „златно“ поколение. Което също е преминало през своята Голгота.
Сега предпоставките ги има.
Проблеми и напрежение – дал Бог. Нервите са опънати до край, мрачните физиономии на играчи и ръководство се лутат насам – натам из София и околностите й.
Те не бяха каръщини и балъщини, то не беше чудо.
Мъри го газиха трактори, стадиона – Мадона, Г. Петков – далечни топки, Живко Миланов – коленни връзки.
За лидерите – да не говорим.
Бедният Бербатов го разнищиха феновете в Англия, Рио Фърдинанд – в съблекалнята, модните стилисти – в класациите, финансовите експерти – в листа на трансферните провали. За капак медиите и у нас, и на Острова не спират да му броят есемесите. На тая манекенка, на оная държанка, на мутренска половинка, на някоя с половинка акъл и т.н. А той – нормално, разсърди се на българските журналисти. И ги заплаши със съд.
Разбирам го, чака дете, трудно му е в Ман Юнайтед, цяла година не е вкарвал за националния…
Стресът не подмина и другата ярка личност в състава – Мартин Петров. Тежки контузии, операция, суперконкуренция в Сити и провален трансфер в Тотнъм. Лоши резултати на медицинския тест в Лондон, лоши перспективи за титулярно място в Манчестър.
Другият Петров – Стилиян, отдавна не говори с представителите на родната му четвърта власт. Обиди се на жълтата преса и ни сложи всички в един кюп. Там по едно време беше и самият Стоичков. Сега Стенли бързо се възстанови от травма в рамото, но бавно си връща играта от най-добрите му дни с бяло – зелено – червения екип.
Божинов, и той като представителния ни отбор в ролята на панаирджийска мечка. Лече, Фиорентина, Юве, Ман Сити, Парма… Царско село, Панчарево, Герена, В. Левски…
Дали пък не дойде моментът смазания треньор, изнервеният капитан, разочарованото торпедо и разконцентрираният плейбой да избухнат в събота. И да направят така, че теренът пак да се превърне в картофена нива, но този път не от Мадона, а от зверско мачкане на съперника от Черна гора. Мачкане с игра, игра с душа, победа с красиви голове, голове с продължение и в сряда в Торино!
Защото няма кога, ако не сега. И няма кои, ако не тези играчи и този треньор. Иначе този отбор остава в миманса. И това е последният му шанс да излезе от там. И да отлепи етикета „The Lost generation“!
