Цената и лъчът надежда
Излязох да си купя хляб. Времето все още е меко и реших да се поразходя из малките улички в квартала. Пътьом се заглеждах по витрините на разнообразните магазинчета и ателиета за услуги. Някои от нтях са стари, някои са съвсем нови и непознати, някои са фалирали и стоят празни вече месеци наред заради безумно високия наем, който искат собствениците на помещенията. Никой не ги наема, но явно притежателите на няколко квадратни метра площ предпочитат помещенията да стоят неизползвани вече доста дълго време, вместо да намалят малко наема. В тази криза това ми се струва неизгодно решение, но – хора разни.
Подминавам поредното пустеещо и някак тъжно изглеждащо помещение, когато виждам пункт на вторични суровини за изкупуване на хартия. На тротоара чакат двама-трима клошари с препълнени от сгънати кашони колички. Чакат мълчаливо пред входа. Отвътре излиза ядосана възрастна жена, която носи – пълен с книги – кашон. Развиква се по клошарите, разбутва ги грубо и тръсва кашона на тротоара пред пункта. Забавям ход и се чудя дали да спра и да разгледам книгите. Жената пак излиза, а след нея и един мъж. Този път и двамата носят кашони. Слагат ги до първия. Пак направо върху мръсния тротоар. Отново влизат вътре. Явно ще изнесат още книги. Вече съм спряла и започвам да разглеждам книгите една по една. Някои са в ужасно състояние, други в прилично, някои са запазени, а няколко са съвсем нови.
Докато се ровя из книгите,
кашоните вече са станали седем, а мен ме е завладял търсаческият дух. Откривам доста ценни книги. Например: десетте тома на Балзак, „Монахинята“ на Д.Дидро, „Американска трагедия“ на Т.Драйзер, „След нас и потоп“ на Й.Томан, „Лятото преди мрака“ на нобелистката Д.Лесинг, „Под игото“, луксозно томче със стиховете на Д.Дебелянов и още няколко книги от поредиците „Избрани романи“, „Световна класика“, от издателствата „Народна култура“, „Наука и изкуство“, „Х.Г.Данов“. Някои от книгите са с посвещения – за рожден или имен ден. На една от книгите пише: „ Мила мамо! ЧРД! Обичаме те много! Твои деца – Е. И А. Ноември ,1990 г.“. Явно майката я няма вече, а обичните й и обичащи я деца разпродават библиотеката й. Защото е от стари книги и им пречи. На друга книга има пожелания от бивши стари съученици, на трета от приятели, на четвърта от съпруг… Чиито деца разпродават родителските библиотеки. Бих могла да ги разбера, ако са принудени от някаква важна причина – за осигуряване на средства за лечение, за обучение или някаква крайна нужда за оцеляване. Но, едва ли е заради това. Не може да се съберат по този начин нужните средства, поне в пунктовете за хартия.
Първо, книгите се разпродават и изкупуват на парче, а не цялата библиотека от няколко хиляди тома, а пък, освен ценители, пунктът едва ли би изкупил такова количество. Освен това, този, който наследи такава голяма библиотека, е израснал сред книги и има траен вкус към книгите, както и има необходимост от тях, така че едва ли би ги продал. И третата причина, която ме кара да мисля, че тези книги не са се озовали тук заради спешна и важна нужда от пари за собствниците им е, че книгите са безумно евтини.
Всяка книга, от тези на тротоара, струва петдесет стотинки. Петдесет!
Има и други книги вътре, които са по два лева – те са почти напълно запазени. Влязох да разгледам и тях. Същата история. Пълното издание на Стендал. Книги от „Златната колекция“ на вестник „Труд“. Много историческа и биографична литература, фантастика, учебници по медицина, физика, математика, речници – и то не остарели! Книги с антикварна стойност, книги от тридесетте и четиредесетте години на миналия век, книги със стария ни правопис– някои от тях ценни.
Видях и кашон, пълен с писма и пощенски картички. Не можах да погледна в него. Струваше ми се кощунство да чета чужди мисли и слова, предназначени само за един конкретен човек. Търкалящи се сега осиротели в мръсен склад. Възрастен човек подбираше от тях, зачиташе се в някои, прибираше ги в торбичката си, други пускаше обратно в кашона и те се разпиляваха с плясък като писък. Търсеше следи от отминали времена и в тях младостта си, събираше материал за собствена книга или имаше антикварен магазин? Не знам. Стана ми много тъжно. За стареца. За писмата и картичките. За книгите. Изгонени от дома си. Продадени. За хората, които продават книгите си, паметта си и спомените си. За петдесет стотинки.
Имаше и светъл лъч. Лъч на надежда. За това, че потопът може и да се размине. Заедно с мен и един мъж на около петдесет, книгите имаха и друг почитател. Млад мъж на около 25-30 години. Който видимо, а отвреме на време и гласно, се ядосваше – когато някой от нас попаднеше на заглавие, което явно интересуваше младия човек. Тръгна си усмихнат, прегърнал пред гърдите си плик с петнадесетина книги.
