Път към падението: Димитър Томов

Път към падението: Димитър Томов

Седмината забавиха ход като по команда. В настъпващото утро слънцето се измъкваше от бистрия, останал в ниското хоризонт. Оранже­вото кълбо изплува от белтъка на слегнала­та върху равнината мъгла, сякаш невидимата ръка на природата, вършейки своя неотменен ритуал, счупваше бавно и тържествено гигант­ско яйце: жълтата му сърцевина - засиляваше все по-ярко и по-нависоко над черупките от белия воровик, застинали по върховете на то­зи стар Балкан.

     Пътниците спряха съвсем. Гората свърш­ваше зад гърба им, а лицата им порозовяха от плисналата зора. Не бяха бръснати и хлът­налите им бузи създаваха впечатлението, че жилавите косъмчета растат не навън, а на­вътре. Умората и безсънието от последните седмици разсичаха челата и скулите, вдълбаваха по страните им като незараснали рани. Единствено очите издаваха трескава непримиримост.     Макар че бяха застанали на място, никой не си позволи да приседне. Подгонен от упо­ритата виделина, мракът отстъпваше все по-бързо, последните...
Прочети цялата публикация

Коментари

Tози сайт използва "Бисквитки". Научи повече Приемам

Моля, запознайте се с нашите Общи условия и Политика за поверителност