“Не ти разбивам сърцето. Искам да го събера наново.”
Искаш моят отговор, нали? Чакаш го така, както аз чаках три месеца да разбереш, че нищо не разбираш всъщност. Сега го разбра. Почти година по-късно…
Но от тогава календарът много дни отброи. Часовникът още повече часове. Утрото всеки ден по-тъмно от нощта беше. Вечерта- осветена от очите ми, отчаяно търсещи съня …
Опитвах и опитвах. Да те забравя…
Промених се. Но само в огледалото…
Вътре в мен беше все същото. Събуждах се с мисълта, че искам да заспя.
Говорех така, сякаш всички мълчаха. Усмихвах се така, сякаш всички плачеха.
Обичах така, сякаш всички ме мразеха. Беше трудно. Беше почти невъзможно да те изтрия…Не само от телефона си…
И дойде Денят. Денят, в който ти си спомни. Спомни си, че те обичах, а бях сама. И Денят, в който пожелах да ти простя. Не забравих. Но простих. И те исках повече от всичко. И бях готова отново всичко да ти дам…
Но точно тогава…срещнах Него. Като на шега. Като на филм. Като в приказка…
Съдба или чиста случайност, не знам. Но едно разбрах. И ще ти отговоря.
“ Не можеш да събереш сърцето ми наново, защото някой отдавна го събра. Не можеш да поискаш това, което сам не си дал тогава. Не можеш да ми проправиш път назад… Защото следите са заличени… Аз съм далече. Вече е твърде голямо разстоянието. Не се опитвай да го преодолееш! Защото дори да изминеш тази пътека, пътят след това е почти безкраен. А ние не можем да живеем в безкрайността! Всичко има граница, праг, врата…Аз преминах всички граници и прескочих всички прагове заради теб…Сега затварям вратата към сърцето си, както ти затвори твоята тогава.”
Питам се как можем да се върнем в черното миналото, опитвайки се да го превърнем в светло бъдеще? Как изтриваме сълзите и поглеждаме с усмивка човека, причинил ни ги? Как забравяме цялата болка и отваряме сърцето си отново за някой, който веднъж вече е затворил своето за нас? Не се ли връщат непрекъснато демоните от миналото и не ни ли превръщат и нас в демони, търсещи възмездие? Защото ние прощаваме, но не забравяме…
Понякога цял един живот не стига, за да забравиш. Защото знаеш, че не си го заслужавал… Но как можехме да знаем какво и колко точно заслужаваме? Дали пък дори това, което имахме не ни беше много?
А вие колко заслужавате? И колко бихте прощавали? Втори шанс или “аз заслужавам повече”? Какъв би бил вашият избор? Можеш ли да залепиш счупената ваза и да я харесваш колкото преди? Можеш ли да избягаш от миналото завинаги?
Според мен единственото, което можем е да не нараняваме тези, които обичаме. Защото иначе или не ги обичаме или просто сме забравили как се обича…
< Предишна
Следваща >
