Представете си алтернативна вселена, в която хората имат едноцифрен IQ. Някъде там се развива действието на “Терминатор Г” – филм, който е толкова умствено изветрял, че ако някога хвърлите DVD-то му в контейнер за смет, никой няма да го разпознае сред останалите боклуци. Забравете всичко, което знаете за поредицата, понеже няма да Ви е нужно. Всъщност, по-добре изобщо не си правете труда да свързвате филмите на Камерън с този, защото може и да получите мозъчен кръвоизлив. Приемете просто, че новият „Терминатор” всъщност е старият „Терминатор”, само че няма нищо общо с него, тъй като събитията се случват в нова реалност, обаче по същото време. Ако звучи объркващо, значи съм го описал правилно. А ако Ви звучи тъпо, значи съм го описал перфектно. „Терминатор Г” е агонизиращо преживяване, сравнимо с това да наблюдавате как някой Ваш близък бива изключен от животоподдържащите системи, а пиукащата машина отброява последните му сърдечни сигнали. Горе-долу така се чувствах и аз, докато го гледах – сякаш някой бавно умъртвява част от детството ми.
Цялата чистота и ефективност на Т1 и Т2 е отишла на майната си, заменена от ненужно комплицирани сюжетни завъртулки и персонажи, които ти се иска да удушиш с голи ръце. Едно време имахме семпла, но работеща концепция – робот се връща във времето, за да убие някого. Сега имаме натруфена история за няколко робота, върнати във времето; плюс добър робот-дядо; плюс син, който се връща във времето, за да убие майка си, докато в същото време роботът-дядо, заедно с биологичния баща и майката отиват напред във времето. Главозамайващо, не мислите ли? Убеден съм, че Джеймс Камерън вече съжалява, че през 1984 година е продал правата на франчайза за $1, макар че ако трябва да се оценява на базата на „Терминатор Г”, цената можеше и да е по-ниска. Тъжно е как почти митологичната фигура на Терминатора е обезкостена пред очите на възмутените си фенове, а още по-тъжно е, когато икони като Шварценегер погребват името си в подобна клоака, само за да спечелят пари за нафтата на танка си.
„Терминатор Г” има доста конфузна времева линия, включваща сума ти парадокси, които убиват всеки опит за логическо гледане. Един от многото проблеми е парадоксът на дядото, в случая – парадоксът на родителите. Хипотезата гласи, че никой не може да се върне във времето, за да убие дядо си, тъй като по този начин ще бъде заличен от съществуване. Аз лично не виждам защо някой трябва да убива дядо си /освен ако името на дядото започва с „А” и завършва на „Хитлер”/, но след като учените са преценили, значи трябва да се съобразяваме. Мисълта ми е, че вариация на този парадокс е употребена и в „Терминатор Г”, но авторите ловко бягат от отговорност, като ситуират действието в алтернативна времева линия, различна от тази на бъдещето. Така вместо 1984 от „Терминатор”, получаваме нова 1984, където всичко е променено и събитията от „Денят на страшния съд” и „Бунтът на машините” не само, че изобщо не са се случвали, но и никога няма да се случат. Не звучи особено логично, но този франчайз изначало се корени на bootstrap paradox, така че логичните обяснения винаги ще са обречени на истеричен смях.
Няма да задълбавам в гнилата ябълка, наречена „сюжет”, но с две думи ще спомена, че тук Сара Конър вече не е изнежената какичка, имаща нужда от смел рицар-оплодител, а бойна мадама, подготвена за екшън. Въпреки че е пратен да я охранява, точно Кайл Рийс е този, който трябва да обикаля като муха без глава и да търси обяснения за случващото се, а не обратното. А освен динамичното дуо, в групата е включено и трето колело – дърт Т-800, пристигнал през 1973, за да служи като сурогатен татко на Сара Конър. /защо и от кого – никой не знае/ Бащинската му загриженост е покъртително смешна – на машината са вменени почти родителски емоции, което превръща образа на Терминатор от безпощаден киборг в мекушав дядка. Самият Терминатор е безвъзвратно състарен – косата му е побелява, кожата му се сбръчква, ръцете му треперят и… какво остава? Предполагам, че и простата ще започне да го алармира, кой знае? С други думи, от безпощаден киборг Т-800 е превърнат в любвеобилен старец, който е силно загрижен дали приемната му щерка се е чифтосала с Кайл Рийс и постоянно се интересува от половата им активност. Самата Сара е наясно, че Кайл трябва да я осемени, но изрично подчертава, че това не е достатъчно – двамата трябва да се влюбят. /?!/ Брей, откъде-накъде? Да не би влюбените яйцеклетки да са по-продуктивни, или просто Сара иска да изживее женските си фантазии за секс-с-любов, секс-с-непознат и секс-без-презерватив наведнъж? Каквато и да е причината, никой не си прави труда да отбележи, че в алтернативната времева линия на „Терминатор Г”, шансът точно сперматозоидът Джон Конър да бъде отново заченат, е практически и физиологически нищожен.
Тримата другари трябва да унищожат Скайнет, като едновременно с това се крият от още по-страшния Нов Терминатор, представляващ заразена с вируси версия на самия Джон Конър. И докато групичката бяга от място на място и от година в година /във филма всички си имат удобно скътани машини на времето/, зрителите започват да се чешат нервно по скалповете, чудейки се какви халюциногени са консумирали сценаристите. Накрая всичко приключва щастливо, разбира се – Скайнет е сломен, Т-800 бива „ъпгрейднат”, младите се влюбват, а фактът, че синът им бива разпердушинен на съставните си молекули, минава някак незабелязано, може би защото Любовта е сляпа. Естествено, имаме си и лош Т-1000 с дръпнати очи. В двойката беше бял, в тройката беше жена, а сега е азиатец. Предполагам, че в следващата серия ще е индианец от племето команчи, а в по-следващата – домашен любимец. Шегата настрана, но това би било интересен туист – имайки предвид, че кучетата усещат Терминаторите, Скайнет трябваше отдавна да се сети да направи куче-терминатор, за да преодолява животинските им защити.
Режисурата на „Терминатор Г” е дадена на Алан Тейлър и това щеше да е чудесно, ако ставаше дума за девета серия от сериал на HBO, само че г-н Тeйлър вече доказа, че блокбъстърите не му се удават. Просто вижте “Тор 2” или по-добре – никога не го гледайте, по дяволите! Тейлър не е за високобюджетни продукции, ала не защото е слаб режисьор, а защото не е визуален режисьор. Той не може да придаде онова чувство на повсеместно отчаяние и безнадеждност, което струеше от мрачното бъдеще на Камерън. Дори само онази сцена от първия „Терминатор”, в която Рийс обикаля унищожената от терминатори база и вижда апатичните деца, наблюдаващи с празен поглед пламъка в счупения телевизор, бе достатъчно описателна за депресиращата действителност на омаломощеното човечество. Алън Тайлър не умее да работи с такива картини. Вместо това отделя стотина секунди за срещата на Кайл Рийс с Конър и изведнъж трябва да ни дреме за тяхната борба. Ами прощавайте, но не ми дреме! Изобщо не става ясно какво е „героичното” на Джон Конър, нито какви по-специални умения притежава, та се е самопровъзгласил за Капитан Пауър. Вехтата му мотивационна реч в началото бе по-изкуствена и от интелекта на Скайнет, а начинът му на мислене е като на типичен US simpleton – така например заявява /и то пред бъдещия си родител/, че първото нещо, което ще направи, след День Победы, е да пие бира. Хм, никога не съм вярвал, че Великият Водач на Опозицията е толкова първосигнален в битовите си нужди, та едва дочаква края на работния ден, за да се налочи с бира, но пък с това обезобразено лице и липсата на женски ласки, всеки би се обърнал към алкохола.
Отделно от това, „Терминатор Г” е безидеен и безжизнен – динамиката и каскадите ги има, но в тях липсва искрата на иновативността. Екшънът не се отличава с нещо запомнящо се и разчита на клиширани сценки на подскачащи автобуси и безумни хеликоптерни гонки. Специалните ефекти са ОК за времето си, но имайки предвид, че „времето” е 1984 година, мисля че сами може да прецените какво имам предвид. Просто обърнете внимание на ръкопашната схватка между сенилния Т-800 и голия CGI-Арнолд, която можеше да се превърне в една от най-добрите сцени на „Терминатор Г” /всички сме мечтали да видим нещо такова в мокрите си сънища… нали?/, но презентацията не е просто смехотворна, ами направо престъпно небрежна. От една страна, хореографията наподобява пиянски кютек между мутри, а от друга – компютърният Арнолд е такава графична гротеска, че прави Хълк от 2001 да изглежда като учебник по фотореализъм. Не мога да повярвам, че хваля МакДжи, но даже „Терминатор: Спасение” показа по-правдоподобна версия на дигитално подмладен Шварценегер, а онова беше бозичка отпреди 6 години.
В ролята на Сара Конър е още една актриса от „Игра на Тронове” – говоря за Емилия Кларк, ако не сте я познали с дрехи. /другата беше Лена Хеди в „Terminator: The Sarah Connor Chronicles”/ Единственото добро нещо при Емилия е, че донякъде прилича на младата Линда Хамилтън, преди жизнерадостният коктейл от алкохол + наркотици да я превърне в съсухрен скелет. Кларк никога няма да успее да пресъздаде образа на Сара Конър от „Терминатор 2”, колкото и да се прави на мъжкарана с тия големи очи, сочни устни и пухкави бузки. Интеракциите й с останалата част от каста са по-скоро неловки, а моментите, в които трябва да се афишира като силна героиня, са обезличени от занижената й каризма. Партньорът й Джей Кортни е идентичен като излъчване. Физическата част му приляга, а австралийският акцент е успешно притъпен, но лицевите му реакции на стреснат от живота кокер шпаньол, минават границата на търпението. По-интересното е, че преди две години Кортни игра сина на Джон Маклейн, а сега играе бащата на Джон Конър. Следвайки тази логика, до какъв извод можем да стигнем за следващия му филм? Точно така – че и той ще е адски тъп! В ролята на порасналия Джон Конър пък е Джейсън Кларк, но не се залъгвайте от фамилиите и факта, че играят майка и син – Джейсън и Емилия нямат роднинска връзка, специално проверих. Джейсън е от онези актьори с лесно разпознаваеми лица, но бързо забравящи се участия, затова е добре, че в „Зората на планетата на маймуните” беше обграден от маймуни, та поне някой да го забележи. В малка роля е и Мат Смит, който зрителите без личен живот най-вероятно познават от сериала „Д-р Ху”, а останалите познават като „К`ъв е тоя?!” Тук-там се вясва и ЖК Симънс, но неговата кариера е обезопасена със 100 точки щит от Оскара за “Whiplash”, така че простодушната му поява минава метър.
Същото обаче не може да се каже за Губернатора. Шварценегер явно си е поставил за цел да прекара последните години от живота си, уринирайки върху екранното си наследство, а спорадичните му опити да се прави на драматичен актьор /”Маги”/ са посредствени и неубедителни. Не знам колко пъти се е удрял с дъмбел по главата и дали актьорските му решения напоследък не са плод на комоцио, но Шварценегер има спешна нужда да се консултира с ЕГН-то си. Най-жалкото е, че в „Терминатор Г”, Арнолд е загубил излъчването на класически Терминатор /а щом самият Арнолд не може да мине за Терминатор, значи нещата сериозно са овапцани/ и упорито разчита на автоиронията, за да оправдае възрастта си. „I’m old but I’m not obsolete!“, горделиво декламира той, повтаряйки го три-четири пъти като механичен папагал, та и хората без сиво вещество да проумеят, че Шварценегер говори за себе си. /а също си противоречи, понеже в „Терминатор 3” сам призна, че е obsolete модел/
Най-страшните минути на „Терминатор Г” са първите десет, понеже точно тогава осъзнавате ужасяващата действителност, че Ви очакват още сто минути от същата тази помия. Смешното е как филмът представя антиутопично бъдеще, където терминаторите властват над шепа оцелели размирници, които обаче съвсем не са тормозени от глад и жажда, имайки предвид жизнения им външен вид. Явно въпреки мизерията и разрухата, сървайвърите получават ежедневните си дози качествени протеини и въглехидрати, защото изглеждат като току-що излезли от селския фитнес. Човек би помислил, че във време на непрестанни терминаторски гонения, хората са развили само бедрата си, но гледайки Кайл Рийс става ясно, че те всъщност имат достатъчно свободно време да тренират всички мускулни групи, включително и тези, които по принцип не са им нужни, като например долната част на гърдите. Как да не съчувстваме на такива изстрадали душички?
Забавно намигване е използването на архивни кадри от „Терминатор”, както и възстановката на някои от сцените в оригинала. /особено рекламата на NIKE/ Референциите към старите серии са очевидни, но по-скоро дразнят, защото неволно ни припомнят, че „Терминатор Г” е просто безформена сянка на нещо много по-добро, което вече сме гледали. За музиката се е погрижило протежето на Ханс Цимър и ако това не е достатъчна критика, не знам какво е. Изключвайки класическата тема на Брад Фийдъл, всичко останало звучи като filler music. В добавка мрачната атмосфера е приятно олекотена, рейтингът е PG-13, а художествената стойност е нулева. Даже „Бунтът на машините” на ампутирания от талант Джонатан Мостоу бе по-зрелищен от третокласния „Терминатор Г”, а в сравнение с него „Спасение” на лекенцето МакДжи си е направо визуално блаженство. Обективно погледнато, това е първият „Терминатор”, който категорично поставя ударението на последното си трибуквие и бих предпочел да прекарам два часа в чувал за трупове, отколкото да гледам продълженията му.
2.7/10
Take Our Poll Like this:
Like Зареждане…
Related
