Реджеп Ердоган спечели всички кметски и парламентарни избори, на които се яви за 20 години. А на 10 август 2014 г. бе избран с 52% от гласовете на народа за държавен глава на първия в историята на съвременна Турция пряк вот за президент. Но след пировата победа на основаната от него проислямистка Партия на справедливостта и развитието (ПСР) на парламентарните избори на 7 юни т.г. Ердоган временно се прости със свръхмерака си – да превърне Турция в президентска република.
Преди два месеца турският президент се събуди с първия си изборен провал – 60% от избирателите подкрепиха парламентарната система, а не мечтата му – да стане най-могъщия самодържец на утопичната Нова Турция, лидер на териториите на някогашната Османска империя и неформален халиф на ислямския свят.
Това го принуди временно да замрази амбициите си, но не и да се откаже от тях. Блажени са онези, които вярват, че човекът, в чийто политически речник не съществува думата “загуба”, се е примирил. Чрез тактически маневри той продължава да диктува правителствената политика от бляскавия си дворец в Анкара. От чирака си – премиера Ахмет Давутоглу, Ердоган очаква не да формира коалиционно правителство, а да поведе страната към предсрочни избори през ноември. С надеждата ПСР да спечелят достатъчно, за да формират четвъртия си самостоятелен кабинет, който да продължи с неоосманистката му политика.
За постигането на тази цел Ердоган сега е обвиняван, че печели точки с поредната офанзива срещу кюрдите.
В началото на политическия си възход Ердоган бе сравняван по значимост и влияние с бащата на модерна Турция Мустафа Кемал Ататюрк. Но за разлика от него, “модерният султан” е твърдо убеден, че Турция трябва да скъса веднъж завинаги с традиционния републикански модел. За него парламентарният режим е “кола със задръстен резервоар, от който страната се задъхва”, а демокрацията – “трамвай, на който се качваме и слизаме на желаната от нас спирка”.
За критиците му Ердоган е човек с неутолима жажда за власт – откровен деспот, който зловещо отстранява всички противници по пътя си. Той безскрупулно се разправи с военните, протестиращите от истанбулския парк Гези, гюленистите, вътрешна опозиция и подчини всички демократични институции. Боготворящите го върли негови привърженици същевременно сравняват лидерските му качества с тези на пророка Мохамед.
През 1997 г., докато бе кмет на Истанбул, Ердоган бе осъден на 10 месеца затвор и 5 години изгнание от политиката. Причината е, че рецитира публично стих от ислямски поет: “Джамиите са нашите казарми, куполите – шлем, минаретата – щикове, а вярващите – нашият аскер.” И кемалистите го разтълкуваха като призив за джихад.
През 2002 г. обаче спечели убедително изборите със своята ПСР, през 2003 г. стана премиер и от тогава не пуска властта.
В последните години той се разправи безмилостно с най-опасните си “врагове” – независимите магистрати и генералитета, който бе могъщ пазител на светския характер на турската държава. Мегапроцесите “Ергенекон” и “Чук” пък се изродиха “в лов на светски вещици”, за което виновна се оказа “паралелната държава” на най-новия враг – ислямския духовник и доскорошен съюзник на Ердоган Фейтула Гюлен.
Дали пък всичко това не е ловка защита на интересите на народа, въпреки народа? Засега поне изглежда, че не е.
Лимонада и гевреци за книга
Реджеп Ердоган е роден на 26 февруари 1954 г. в черноморския град Ризе в бедно консервативно семейство. От 13-годишен живее в Истанбул, където завършва ислямско духовно училище. Продава лимонада и гевреци в своята махала в квартал Касъм паша и с първите спечелени пари си купува книга. Завършва задочно бизнес и икономика. Не владее западни езици. Заради политиката се разделя с най-голямата си страст футбола. Женен е за Емине Ердоган, с която имат 4 деца – двама синове и две дъщери, трима от които женени. Радва се и на внуци.
За него
КЕМАЛ КЪЛЪЧДАРОГЛУ, ЛИДЕР НА ОПОЗИЦИОННАТА НАРОДНОРЕПУБЛИКАНСКА ПАРТИЯ: Пристрастен е и вреди на турската демокрация
Президентът, съзнателно или не, се отказа от своята надпартийност. В стремежа си да критикува опозицията и да подкрепя собствената си партия преди изборите, той продължава да се държи като партиен лидер, а не като държавен глава. Така Ердоган всъщност вреди на Партията на справедливостта и развитието, но най-много страда турската демокрация.
ВЛАДИМИР ПУТИН, ПРЕЗИДЕНТ НА РУСИЯ: Мъж на място срещу европейските гъски
Предложих на турския президент първоначално да запазим в тайна споразумението за проекта за газопровод “Турски поток”. Защото несъмнено ще ядосаме много европейските гъски, които още утре ще долетят с крясъци в Анкара. Но Ердоган доказа, че е мъж на място, на когото може да се разчита. Той отсече твърдо, че ние не крадем от никого нищо, играем открито и затова няма нужда да се крием.
ДЖО БАЙДЪН, ВИЦЕПРЕЗИДЕНТ НА САЩ: Проблемен съюзник
Турците отдавна са наши много добри приятели и съюзници в НАТО. Аз лично имам чудесни взаимоотношения с Ердоган, на чиито лидерски качества винаги съм се възхищавал. Но понякога имаме проблеми. За съжаление той твърде късно призна, че сме били прави за джихадистите и действията му срещу опозицията и чак сега се опитва да запуши границата си със Сирия.
БАШАР АЛ АСАД, ПРЕЗИДЕНТ НА СИРИЯ: Пряко отговорен е за кризата в Сирия
С Ердоган някога бяхме близки приятели, но той подкрепя твърде фанатично идеологията на “Мюсюлманските братя”, които са гнездото на “Ал Каида” и “Ислямска държава”. Саудитска Арабия и Катар също подкрепят терористите, но те не минават през тяхна територия, а през Турция. Ердоган е прекият виновник за всичко, което се случва в Сирия.
Нихал Йозерган
„Труд“
