Тих бял Дунав се вълнува,
весело шуми
и „Радецки“ гордо плува
над златни вълни.
Но кога се там съзирава
козлодуйски бряг,
в парахода рог изсвирва,
развя се байряк.
Млади български юнаци
явяват се там,
на чела им левски знаци,
в очите им плам.
Горд отпреде им застана
младият им вожд –
па си дума капитану,
с гол в ръката нож:
– Аз съм български войвода,
момци ми са тез;
ний летиме за свобода,
кръв да лейме днес.
Ний летиме на България
помощ да дадем
и от тежка тирания
да я отървем.
Парахода остави ни
и по начин благ,
та дружината да мине
на родния бряг.
Капитана – немец същи –
отказа – тогаз
Ботев люто се намръщи,
вика с буен глас:
– Туй го искам, не се моля:
всички сте във плен.
Тук се гледа мойта воля,
аз съм капитан!
Чуй, там днеска мре народа
в бой с ужасен враг!
Карай бързо парахода
на българский бряг!
И гласа му става страшен
при тия слова,
немец бледен и уплашен,
приклони глава.
Бърже парахода плува
към желаний край,
Дунавът се по-вълнува,
весело играй.
Много време се измина,
как не бе носил
храбра българска дружена –
товар за него мил.
А дружината запява
песен зарад бой
и байряка се развява
гордо с лева свой.
Параходът веч наваля
на милия бряг,
Ботев шапката си сваля,
че говори пак:
– Хайде, братя, излезнете,
тука ще се спрем
и земята целунете,
дето ще да мрем!
И от радост упоени,
пред левския стяг,
всички падат на колени
на светия бряг.
– Братя! – вика им войвода
със гръмовен глас –
Скоро радостно народа
ще посрещне нас!
Скоро с гръм ще поздравиме
Стара планина,
кървав бой ще заловиме
с турски племена!
Ний във битка не сме вещи,
малко сме на брой,
но сърца ни са горещи,
жадни сме за бой!
Скоро турчин ще изпита
грозната ни мощ:
правдата е нам защита,
левът ни е вожд!
И по цяла околия
глас екна съгрян:
„Да живее България,
смърт на злий тиран!“
