Пак не вдига. Какво й става на Поля? Чухме се преди повече от два часа. От неспирното й кикотене в слушалката така и не разбрах ще ходим ли някъде днес или не. Щеше ми се тази вечер да излезем на някое тихо ресторантче. Да си поговорим. Да бъдем само двамата.
Откакто определихме деня на сватбата тя сякаш не беше същата. Сякаш я виждах все по-рядко и по-рядко. Естествено оставахме двамата вечер в апартамента, но дори тогава като че ли не получавах пълното й внимание. Вечно беше с приятелки, колежки и какви ли още не познати, които се материализираха от нищото в последните няколко седмици. Дали Поля се опитваше да прикрие страха си от брака? Може би просто това беше нейният начин да преодолее тази значима стъпка на съзряването. Аз самият се чувствах притеснен. Буквално треперех, когато казвахме на родителите ми. Не знам защо. Сякаш очаквах баща ми да тропне по масата и с тона, с който навремето не ми разрешаваше да отида на дискотека да ми забрани да се женя. Глупаво е знам, но аз съм си такъв – възпитан съм на уважение към възрастните.
Тя прави кунилингус
Спрях колата на единственото свободно място пред блока и се огледах дали има някакъв начин някой идиот да ме блокира. След като останах доволен заключих и тръгнах към входа. Позната червена Тойота привлече вниманието им. Няма начин! Вгледах се в седалките – Hello Kitty невинно смигаше от облегалките. Явно Поля пак е поканила гостенки у нас. Почувствах първите признаци на досада. Значи за това не вдига? Сигурно са се събрали и от кикотене и врясъци не чува телефона. И колата беше на оная – Мира. Поля сякаш беше обсебена от нея. Не им ли стигат осем часа на работа?
Явно днес нямаше да излизаме. За миг се замислих дали да не отида някъде и да ги оставя да се забавляват. И без това щях да тъпея на дивана и да се опитвам да чуя телевизора. Предния път беше като истински кокошарник. Не съм и предполагал, че момичетата говорят толкова много простотии и вулгаризми като се съберат заедно. Погледнах часовника си. Едва шест. Пропъдих ненужната идея да избягам от кокошарника по простата причина, че нито имах идея къде да отида нито с кого, и се понесох с бавни крачки към входа.
Изневерява ми с колежка – и ги хванах!
Заизкачвах стълбите с натрапчивата мисъл, че колкото повече време запилея навън, толкова по-малко глупости ще слушам вътре. Къде бяха всички тези социални взаимоотношения в последните четири години? На моменти мислех дори че ние сме някаква супер затворена двойка. Дори смятах, че бракът е просто формалност и почти нищо няма да промени. Предложих на Поля просто така. Една вечер. Беше съвсем естествено продължение на връзката ни. Винаги съм си го представял някак си по-романтично. Не се получи така. Стана естествено. В момент на нежност и близост, който само двама влюбени разбират. Попитах я „Ще се омъжиш ли за мен?“ и тя просто прие. Сгуши се в мен и продължихме да гледаме телевизия. Едва няколко дни по-късно аз й купих пръстен и повторих въпроса си този път както се прави – на едно коляно и с цвете в ръка. Поля отговори същото, но след това сякаш не беше вече същата – изведнъж започнаха да изникват приятелки, колежки, братовчедки. И всички бяха гръмогласни. И всички бяха щастливи. И всички отнемаха все повече и повече Поля от мен.
Лапай! – Дрезгаво изкомандвах аз
Бутнах вратата. Пак не беше заключила. Явно трябваше да сменя бравата с онези автоматичните. За моя изненада апартаментът не се огласяше от кикот и врясъци. Странно. Дори телевизорът не се чуваше. Да не би да са излезли някъде в квартала и Поли да е забравила да заключи? Някакво чувство за нередност гадно се изкачи по гръбнака ми. Тревожно се ослушах. Пристъпих бавно по коридора и тогава ги чух. Говореха си тихичко. Всъщност говореше само една жена.
– Леко… да… по-леко…
Заслушах се. Какво по дяволите правеха? Опитах се да определя посоката и съвсем тихо пристъпих напред. Със сигурност ставаше нещо необичайно. Някаква гузност ми напомни, че не е много умно да шпионирам годеницата си. Любопитството ми пропъди натрапницата с няколко ритника и ме подтикна да продължа. Вече ясно чувах как една жена, вероятно Мира, напътства някого.
– Да… точно там… да…
Стенанията й недвусмислено подсказваха какво точно се случва. Нима Поля беше предоставила апартамента ни на Мира за да се чука с някого? Отвратително! Направо отвратително! И да не ми каже такова нещо? И някакъв пръч се въргаля сега в моите чаршафи? Отвратително! Чувствах първичното право да защитя територията си. Откъде накъде някой си, пък било то и най-добрата приятелка на Поля, ще ползва апартамента ни за терен?!
Оставете коментар
