Има хора, които те вдъхновяват още от мига, в който ги зърнеш. Поглеждаш към искрящите им очи и се усмихваш до уши. Причината е, че те целите са пълни със смисъл. Такъв човек е прекрасната млада актриса Радина Думанян, която стана носител на „Аскеер“ за изгряваща звезда през изминалия сезон. Амбициозната красавица завършва НАТФИЗ през 2013 г. в класа на проф. Пламен Марков. Още преди да се дипломира Радина знае къде иска да играе – в Драматичния театър на любимия и роден Пловдив. С талант и упоритост успява да впечатли директора на театъра – Кръстю Кръстев, и вече две години радва публиката от сцената.
Взе „Аскеер“ за изгряваща звезда. Какво се промени след наградата?
Не мога да бъда сигурна дали нещо се е променило заради наградата, или нещата се случват, защото им е дошло времето за това. А може би е едно и също…
Къде си държиш статуетката?
Предадох я на родителите си. Държат я на място, на което шлемът на войничето не пада. Ха, сега де.
Оставяш впечатлението на много позитивен човек. Как се зареждаш?
Постоянно си измислям различни занимания. Напоследък садя цветя и произвеждам малки терариуми със сукуленти. Да, ужасно лелинско звучи за човек на 25, но ми носи истинско спокойствие. Обичам природата. Това лято попаднах и в курс по суинг танци. Винаги съм гледала на себе си като на човек, който е много тромав и непохватен танцьор. Оттогава насам обаче не ми пука и само броя дните до следващия час по Lindy Hop.
Какво бе детството ти в Пловдив?
Голямо, светло, изпълнено с викове като „Царски път до десет – 1, 2, 3…“, скачане на въже, спасяване на изпаднали от гнездата си птици, каране на ролери на Гребната база – щастливо и приключенско.
Как се запали по театъра?
Още „от малка“ бавно и постепенно откривах, че вниманието на другите, когато изпълнявам текст или песен, много ми харесва. Егоистични подбуди все. Те пък все ме насърчаваха, а аз взех че ги послушах.
Спомняш ли си кое е първото представление, което гледа?
Спомням си, когато аз и още няколко деца от предаването „Клуб Малките големи звезди„, в което участвах като хлапе, бяхме детско жури на един от фестивалите в Кукления ни театър в Пловдив – „Двама са малко – трима са много“. След всяко представление имахме бойната задача да отговорим на въпросите „Какво ни харесва в спектакъла?“, „Какво не ни харесва?“ и „Какво ще запомним от него?“. Там натрупах за кратко време много впечатления, които след това са ми помогнали да избера театъра пред психологията например.
Разбрахме, че родителите ти не са от театралните среди. Какво мислят за професията ти? Дават ли ти съвети?
Те са изключителни личности, които винаги са имали отношение към театъра и неговата магия. Никога не са поставяли пред мен въпроса за това колко непостоянна е актьорската професия и как бих могла да се издържам от нея. Винаги са уважавали мнението и желанията ми. Във всеки един етап от живота ми са ме подкрепяли и защитавали със зъби и нокти, когато се е налагало. Винаги. Възхищавам се на търпението и обичта, с която са ме поливали. Само бих мечтала да съм такъв родител за децата, които един ден ще имам.
Какво си спомняш от кандидатстудентските изпити в НАТФИЗ? От първия път ли те приеха?
От първия, да. О, имам толкова много спомени от тези 10 дни! Спомням си тихото напрежение от дългото чакане да дойде моят ред. Спомням си стълпотворението от хора. Спомням си таблото, на което обявяват резултатите от изпитните кръгове (тогава нямахме умни телефони, с които да проверяваме в сайта през 5 минути, и заради това висяхме пред Б-сграда до десет вечерта в очакване!) – за някои то бе „стената на плача“, за други – облекчение до следващия кръг. Спомням си доста ясно вечерта преди първи кръг. С майка ми пристигнахме в София и до доста късен час търсихме хотел, в който да се настаним. Не стига, че ми беше напрегнато, ами и не знаех дали ще се наспя! В същото време придобивах голяма увереност, когато излезех на сцената. Харесваше ми, че съм там, че това са моите 5-10 минути, в които ще имам възможността да представя себе си. До последно следвах съвета на моя учител Симеон Алексиев – „Забавлявай се!“
Кое е най-важното, което научи от Пламен Марков, което си повтаряш и до днес на сцената?
Всичко, което персонажът прави, трябва да има своята ло-ги-ка… Логиката! Логиката на действията, на събитията, логиката на персонажите – всички репетиции на откъси, после на представленията, та и до ден днешен – във всичко търся ло-ги-ка-та! Или иначе… Или иначе казано: „Защо персонажът постъпва така, а не така?“; „Защо казва това, а не това?“, дори „Защо си избрала този откъс?“. „Ами, харесва ми, професоре!“, „Добре де, ама защо?“- ей, направо се съсипвах като го чуя това. Но днес много ми помага! Мисля малко повече от необходимото. Да му мислят режисьорите, с които работя. Съсипвам ги с тези въпроси.
Как дойде предложението за Пловдивския театър?
Още ноември месец през последната си година в НАТФИЗ поисках среща с г-н Кръстю Кръстев – директорът на ДТ Пловдив, в която му обясних, че аз искам да работя в този театър, дадох му папка с автобиография и снимки и го поканих на представления в Учебния театър. И той дойде. Няколко пъти! После направиха кастинг за „Възвишение“ – подготвих се, явих се, избраха ме. А лятото дойде и поканата за щат. Грешката на много завършващи актьори според мен е, че чакат да стане май месец, за да канят директорите на спектаклите си. Това не е никак хитър ход – първо, защото през май се играят последните няколко представления и не всички имат възможност да ги посетят; второ, защото директорите започват изведнъж да получават покани от много студенти… Да не говорим, че аз имах щастието Кръстю Кръстев наистина да откликне на поканата ми. Твърде много са директорите, които не се интересуват от младите актьори и дори не си правят труда да допуснат срещи с тях… камо ли да отидат на представленията им!
Разкажи ни някоя интересна случка на сцената по време на спектакъл?
Веднъж декорът, на който се подпирах, буквално остана в ръцете ми. Е, с колегата Алексей Кожухаров овладяхме ситуацията, посглобихме го… до следващото срутване 10 минути по-късно. И така до края на представлението. Истински пречещи обстоятелства!
(В постановката „Чиста къща” от Сара Рул)
Различна ли е пловдивската публика?
По-притаена е като че ли. Все пак аз не съм играла много по другите градове. Имам усещането обаче, че пловдивската публика слуша много внимателно и оценява спектаклите по доста високи критерии. Със сигурност мога да кажа, че това е публика, която много се гордее и интересува от театъра си и хората в него!
Имаш ли сценична треска преди спектакъл?
Имам сценична тръпка преди спектакъл. Доста често се чувствам супер-свръх-енергична, което не винаги е добре.
Суеверна ли си? Имаш ли си тайни ритуали?
Не съм суеверна. Имам ритуал. И с колегите имаме ритуал. Нали не очаквате да ви ги разкрия!?
С кого от по-възрастните си колеги искаш да се срещнете на сцената?
В деня на дипломирането си в Академията подарих на колегите си едно писмо, в което молех да напишат какво искат да им се случи в професионален план, и когато след 5 години се срещнем, ги молех да са осъществили мечтата си. Аз написах, че искам сцената да ме срещне с един актьор. Не искам да разкривам кой е. Искам да видя дали без да го назова, ще се случи. Има още 3 години време…
Имаш ли си героиня мечта?
Да! Медея!
Къде можем да те гледаме през новия театрален сезон?
В спектаклите „Чиста къща“ , „Евридика в подземния свят“, „Съблечи се!“, „Духът на любовта“ – всички на Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив.
Интервюто взе: Виктория Готева
Снимки: Георги Вачев
(Ако този текст ви е харесал го споделете с приятели, за да знаем, че темата ви интересува и искате да продължим да пишем по нея.)
Коментари
