Срещам се с Роси на чаша ароматен чай в любимата ни чайна в най-снежния ден в годината. Навън всичко е затрупано и бяло, и някак обещаващо сбъдването на всякакви надежди.
Познавам я от 4-5 години, когато работихме по един съвместен проект с тинейджъри и за моя радост продължаваме да поддържаме връзка, макар тя вече съвсем да не е тинейджър.
Обади се, за да ми каже, че има чудесна новина и че иска да я сподели час по-скоро с мен.
И да нямаше новина, пак щях да очаквам срещата с нея с нетърпение, защото контактът с това момиче винаги ми е носил спокойствие, добро настроение и купища нова информация.
Само че, този път срещата ни беше по-различна. Разбрах го още щом я зърнах. Роси беше променена, цялото й същество звучеше по нов начин. А очите й блестяха както никога.
Мисля, че още в първата минута разбрах какво има да ми казва, но реших да я оставя да изживее мига си.
Развълнувана, радостна и нетърпелива, Роси нямаше търпение да ми каже, че е бременна. Сияеше цялата. Не искала брак, човекът до нея бил невероятен, но въпреки това, обвързването я плашело по някакъв начин. Но бебето било невероятната случка, Чудото, което ги сближило още повече, превърнала ги в едно цяло, не са го планирали, но го искат и гледали напред без страх и мечтаели, освен че…
Да, стигна бързо до препъни-фразата, която обикновено разваля всичко.
Вече задавах най-тривиалните въпроси, които заподскачаха в главата ми, а тя търпеливо изчака да ми мине и каза: – „Не мога да кажа на мама.“ Познавах майка й задочно, но представата ми за нея бе за изключително фин, начетен и образован човек. В този момент не можех да си представя как и защо Роси избра мен, за да сподели съкровената си новина, а не знаеше как да я поднесе на собствената си майка. Да, все още е твърде млада, само на 21, но пък е пълнолетна. Знае какво прави, нали? Така поне аз смятам. А й майка й познава гаджето й, ОК е с него, с връзката им. Не, не било това причината за страховете й. Майката на Роси, амбициозна и сериозна жена с кариера и обществено положение вижда и дъщеря си в същия калъп. Или поне Роси така си мисли.
Самата тя е „късно дете“, майка й я е родила малко преди да навърши 40 и Роси панически се страхува от този модел. Страхува се, че майка й ще се опита да й го наложи като естествено продължение на собствения си живот и че за бебе и дума няма да й позволи да отрони, не и преди 30-35.
„Искам да съм млада майка!“ – заковава своето най-желано изречение тя и ме гледа с оная решителност в светналите си небесносини очи, на която са готови единствено емоционално зрелите момичета, независимо колко млади са все още.
Като майка на дъщеря в първия момент ми хрумва да застана в опозиция, да кажа някакви изречения за завършването, за предстоящата магистратура, за дипломирането, кариерата, за технологиите, които днес правят възможно забременяването и раждането по всяко време, за сигурността в човека до нас … Но по устните ми предателски се разлива благодарна усмивка, протягам ръце и я гушкам в обятията си, крехка, но решителна и толкова силна, и тихо й прошепвам: „Бъди млада майка, Рос! Децата са благословия, която трябва да приемем когато ни се случи. Всичко останало ще се нареди както ти поискаш и както му позволиш.“
Разделяме се щастливи и усмихнати, напук на сковаващия мраз и се уговаряме щом се „поразледи“ да се видим пак. Тя обещава, че ще ме държи в течение на всичко, което се случва „с нея и с ТЯХ“ и се запътва към къщи. Отива да каже на мама, че до края на лятото ще бъде баба.
А аз оставам в тишината на малките затрупани от сняг софийски улички с мислите си и с един парещ въпрос: „Сбърках ли?“
текст: Нели Тодорова
