© Шекспирова театрална школа „Петровден“
Още по темата
Невидимият свят на другите
Проблемът с грижата за психично болни хора не е в липсата на регистри, а на социални услуги в общността
18 яну 2013
Тромави облаци внимателно оглеждат терена. Дърветата, удобно извисени над селото, гледат сценката като спестовни кибици. На втория етаж на съседната къща господин на средна възраст, решен в бял потник, и дама в престилка подражават на облаците от позицията на стратегическия си балкон. Около малката старинна църква има хора като за неделна служба. Макар че всъщност е понеделник, при това късния следобед, а онези, които след малко ще привлекат вниманието на публиката, не са облечени в расо, а се разхождат в пъстри сценични костюми.
Мястото е село Паталеница. След обединението си със съседното село Баткун през 1955 г., селото (-ата) може да се похвали, че е едно от най-големите по северните склонове на родопския рид Каркария. Намира се на около 15 километра от Пазарджик, а пътят дотам може да ви предложи почти рекламни сцени като възрастен мъж, подпрян на мотиката, зелен потник и космодиск отгоре – всичко това в комплект и без доплащане. В Паталеница обаче изкуството е на различно ниво, а сценариите – класически. Там в синхрон с по-засуканото име на селото хората ходят на театър често и отдавна работят по въпросите за интегрирането на хората с увреждания.
„Нарисувай ми овца“ В понеделнишката вечер арт ценителите от околността са изгладени и в режим на готовност. Постановката е „Малкият принц“ по Антоан дьо Сент Екзюпери. Актьорите в спектакъла са от Детската Шекспирова театрална школа „Петровден“ към училището в село Паталеница, от дневния център за деца с увреждания „Вяра, надежда и любов“ и Дневния център за възрастни с увреждания в Пазарджик. Спектакълът е част от проекта „Училище-театър-живот“ на сдружение „Помощ за деца в риск“, с финансовата подкрепа на фондация „Лале“.
Усмихнатата малка Диляна раздава „късметчета от нашата земя – за щастие и полет към принца“. „Пътешествие“ се оказва вярна поличба. За да видите тази пиеса, трябва да затворите очи и да се отправите към територията на чистите емоции.
Историята я знаете – за падналия в пустинята пилот (който между другото вметва и финасовата криза във въвеждащия монолог), малкия принц и неговата неповторима роза, странниците от другите планети и лисицата, която преподава тънкостите на опитомяването. Всъщност обаче, дори да сте я чели и слушали n+1 пъти, едва ли сте използвали именно този набор от чувства и метафори, който влиза в употреба при постановката в селото.
„Махни този параван, той не ми е нужен.“ Розата, онази единствена и особено капризна роза от планетата на Малкия принц, се казва Руми и всъщност цъфти от кожената седалка на инвалидната си количка. Руми е крехка, но няма нужда от завеса, която да я скрие. Освен това единствената буря, която минава през сцената на паталенишката църква, е от аплодисментите.
„Не ти върви“, казва Малкият принц на фенереджията, чието основно занимание е да гаси и светва фенера.
„Не ми върви. Добър ден“, бързо и с усмивка отговаря човекът от най-малката планета.
В пиесата всички роли на обитателите на другите планети (метафорично или не) са поверени на деца и хора в неравностойно положение. Но ако гледате с очите на на непредубедения, на моменти трудно ще установите къде минава границата между забравения текст, импровизацията и целенасочената пауза. Пиесата завършва с послание: „Не тъгувайте, когато излезете навън! Погледнете небето.“ Пред църквата „Св. Димитър“ обаче никой няма намерение да тъгува, а единственият блясък в очите на зрителите и родителите е от гордост и умиление. Няма и такива, които настойчиво гледат небето – погледите са към звездите, които слизат от импровизираната сцена с ново самочувствие и по-дълга творческа биография.
Малкият принц Стоян е на седем и половина, но вече има главна роля. „Лесно ги научих репликите. Баба Янка помогна, баба помогна и лека-полека ги научих“, обяснява второкласникът от Баткун. Колегата му Георги е на 14. Бил е титулярният избор за ролята на принца, но сам е избрал да играе бизнесмена – защото харесва вратовръзки. Любимата му реплика от сценария е, когато брои звездите: „Хиляда и едно, хиляда и две, хиляда и три, хиляда и четири и така…“ Освен своя герой и Малкия принц харесва пияницата, „защото пие“. Георги казва, че учи в Спортното училище в Пазарджик и иска някой ден стане като Бербатов, макар че „той се излага напоследък“.
Мечтите нямат диагнози Затова и още на старта на проекта младата Василена Радева, която е режисьор на спектакъла, е решила да не се влияе от медицинската терминология. „В самото начало установихме едни правила, в които всички са равни и това не е само на книга. Като усещане децата много по-лесно възприемат различията“, обяснява тя. Постановката на Малкия принц в Паталеница е първият й професионален опит с деца изобщо. Проектът й е коствал „един разпокъсан период на опознаване“ преди ваканцията, прилично количество разговори за Малкия принц и две седмици интензивни репетиции. Убедена е, че ако някой някого е научил на нещо, то това са децата нея: „Те ме научиха на много неща – разкриха ми много от смислите на „Малкия принц“. Аз самата ще се радвам, ако съм ги научила малко повече да обичат и да уважават себе си и малко повече да вярват, че има какво да кажат и че са интересни за всички около тях, особено за дечицата от дневния център – мисля, че беше страхотна крачка за тях това, че се показват с наслада“, казва Василена Радева. А ако тя трябва да благодари на някого освен на актьорската си трупа, това е Инна Церовска, която е инициатор на проекта.
От селското училище до „школото“ В момента Инна Церовска е и човекът, на когото село Паталеница дължи вкуса си към сцената. Инна пристига в селото от Пловдив през 1999 г. заедно със съпруга си, режисьора Христо Церовски, и двете им дъщери Павлина и Самоела-Ивана. Идват в къщата, която баща й, театрален художник, е купил. Провокирани са от думите му: „Абе, вижте какво, и в едно село можете да направите на една поляна театър и пак – ако можете да го правите – да го правите.“ След преговори с директора на местното училище сформират училищната актьорска школа.
Идеята е освен друго, студентите от специалността Актьорско майсторство в Пловдивския университет, на която основател е Христо Церовски, да имат къде да практикуват на открито и да работят с деца. След една учебна година работа по Шекспирови текстове на 29 юни 2000 г. на сцената се появява първият спектакъл, поставен съвместно със студенти актьори – „Ромео и Жулиета“. Премиерата е на Петровден и е съпътствана от цяла върволица именници, сред които Жулиета (Петя), близкият манастир „Св. Петър и Павел“, и реплика от пиесата, според която младата Капулети е родена в нощта срещу Петровден. Името на трупата е предопределено – „Петровден“.
„Нещата тръгнаха като на шега“, спомня си днес Инна Церовска. През годините следват поставяне на „Венецианският търговец“, „Укротяване на опърничавата“ и филм за селото и интензивния му културен живот – „Шекспир по балкански“ на Васил Барков. След третия спектакъл режисьорът Христо Церовски умира, а съпругата му продължава мисията заедно с новия режисьор – Тодор Димитров. Идва ред на „Хамлет“ (Хамлет между другото е днешният Екзюпери от „Малкият принц“, който вече е професионален актьор), „С любовта шега не бива“, „Комедия от грешки“, „Макбет“ и „Перикъл“ с английския режисьор Рекс Дойл тази година. Работата по интеграцията на хората в неравностойно положение започва през 2002 г. Идеята е на директора на училището Никола Колев, който предлага деца от пазарджишкия дом (сега дневен център) да бъдат включени в постановките.
„В интерес на истината в началото не смеех да кажа „да“ поради простата причина, че ме беше страх, че някой ще спекулира с нашата работа. Мислех, че хората отстрани няма да разбират и ще си кажат: „А, вие тук, за да станете известни“, разказва Инна Церовска. Въпреки това предизвикателството е прието – първият опит се казва „Мащехата на Снежанка“ и е на Вяра Начева, бивша студентка на Церовски. По-късно, през 2004, се появява и проектът „Нашенци“ по текстове на Чудомир и Иван Вазов. Междувременно заедно с театралната школа обикновеното селско училище се сдобива с два компютърни кабинета с постоянен достъп до интернет, школа по иконопис, открита сцена, която събира по 400 – 500 души от околността и София по време на представление и, както казва Инна Церовска, селското училище се превръща в „школо“.
Днес, седем години след първата интегрираща постановка и въпреки придобития опит, Екзюпери е истински голямото предизвикателство. „Когато Василена дойде и ми каза, че ще прави Екзюпери, аз си казах „Боже господи, как Екзюпери“, и след това си дадох ясна сметка, че Екзюпери е такъв извънземен, че може би точно тези деца много по-точно го усещат. Защото те реално не са в нашия свят. Вероятно ние не опитомяваме правилно, може би нещата са много по-сериозни от тяхна гледна точка. Защото те наистина се отнасят страшно сериозно, страшно отговорно към света. Защото те наистина искат да ни опитомят и да се допрат до нас“, казва Инна Церовска.
