Получих първия си телефон, когато бях на 13 години. Приличаше на тухла и от срам даже не го изваждах от раницата си. Малко по-късно вече имах и първия си компютър. Вече на 25 години си давам сметка, че съм от едно от последните поколения, които познават живота преди и след. Още помня какво е да се провиквам под терасата на майка ми, за да й кажа, че след малко се качвам за две филии с лютеница, които ще изям докато слизам по стълбите обратно към моя свят. Онзи вън от малкия екран. В който общуването се случва на живо, давайки ти възможност за пълноценна комуникация и връзка със света. Все още вярвам, че е по-добре да споделяш, харесваш и разглеждаш живота вън. И най-вече да говориш за него, такъв, какъвто го виждаш и преживяваш.
Няма да разказвам всички до болка познати предимства и недостатъци на социалните мрежи или изобщо на виртуалния свят, в който живеем. От появата на първите мобилните телефони и компютри до днес, не само, че е изминало много време, но и бързоразвиващите се технологии успяха да преобърнат представите ни за общуване и да създадат изцяло нови светове. Факт. Откриваме се навсякъде, независимо колко далеч сме едни от други, общуваме бързо и лесно. Достигаме и разменяме информация мигновено. Несъмнено позитивите са много и по изключителен начин улесниха живота ни, но от другата страна стоят опасности и проблеми, които дори не осъзнаваме как ни въздействат. Но дори една емотикона, използвана многократно говори за нас повече, отколкото ние си мислим.
Японският термин “emoji” е съставен от две думи “e” (картина) и “moji” – (дума). Още 1999 г. японският софтуеърен дизайнер Шигетака Курита излиза извън езиковите рамки, създавайки комплект от 180 пикселизирани символа, които също претърпяха своето развитие и днес в списъка на Unicode има вписани близо 1282 емотикони, въпреки че операционните системи ни дават достъп само до 800. Т.е. съществуват все повече и повече алтернативни варианти да отговорим на зададен въпрос, избягвайки думите, скривайки се зад различни изображения.
Често ги изпращаме, без дори да отговарят реално на изразяваната от нас емоция в конкретния момент. Просто навик… усмихваш се, плачеш от смях, ядосан си, тъжен, безразличен… Фактът, че все повече хора използват изображения, вместо думи, постави нови въпроси и теми за анализ. Журналист от “Вашингтон пост” разсъждава за начина, по който хората комуникират и възприемат емотиконите и се старае да открие отговор на въпроса дали пък не ги тълкуваме погрешно. Можем да изразяваме щастие, гняв, тъга, но дали изображенията, които изпращаме се разчитат по правилния начин? От всички емотикони, които можем да използваме 70% са позитивни, 15% неутрални и едва 15% отрицателни.
През изминалата 2015 г. за първи път Оксфордският речник на английския език обяви графичен знак за Дума на годината – “емоджи”, изображението, познато ни като “Плача от смях”/”Face with Tears of Joy”, тъй като това е най-употребяваният емотикон в света. Според Оксфордския речник самата дума “емотикон” е отчела трикратно увеличаване на употребата през 2015 г. спрямо предходната. Според компанията СуифтКий спечелилото изображение е отговорно за 20% от цялата употреба на емотикони във Великобритания и 17% в Щатите. А по-ужасяващата статистика сочи, че хората все повече предпочитам да употребяват картинки, вместо думи.
Цялата тази мания води и до по-задълбочените анализи, според които това е “първият истински глобален език”, който обаче говори много и за културата на отделните националности. В световен мащаб щастливите емотикони са най-често употребяваните – 44,8%, докато тъжните са едва 14,3 %. Французите държат класацията за най-романтичните хора и най-често те общуват, използвайки разбити сърчица, често по няколко в съобщение. Това е и единствената страна, в която усмивката не е на първо място. Американците пък се отличават с предпочитанията си към кралските емотикони, но също така ползват емотикона патладжан повече от всички други. Изображенията, свързани с алкохол се разменят между австралийците два пъти повече отколкото между всички останали. Британците обичат да си намигват и противно на логиката не се вълнуват толкова от времето, колкото руснаците, които пък си разменят най-често снежинки. Бразилците от своя страна употребяват молещи се ръце, църква и звезда в нощното небе два пъти повече отколкото на други.
Всички тези данни, разкриват определени характеристики свързани с различните народи, култура, географско положение и климат. “Културата на емотиконите” зае огромна част от нашия живот, а ние се скрихме зад маски. Различни от истинското ни аз. Въпросът е осъзнаваме ли наистина колко лица можем да сменим за един ден, опитвайки се да изразим чувства, които не е много сигурно дали изпитваме?
Гиганти като Apple и Google пък се втурнаха да обмислят разрешение на проблема как могат да се разнообразят емотиконите и се стигна до предложение да може да се променя тонът на кожата. Една изкривена политкоректност, която намери своето място дори в света на емотиконите.
Скоро пък американският дизайнер Ребека Линч реши да даде възможност на хората, които искат да бъдат оставени на мира да се изразяват чрез изображения… деликатно, шеговито и дружелюбно. Аз все още използвам просто думи и изречения от сорта “имам нужда да остана сама”…
“Основно общувам чрез SMS-и. Харесва ми да поставям емотикони, да правя от тях интересни, оригинални комбинации, но повечето от тях изразяват настроение за компания”, обясни Ребека.
Създадените от нея т.н. Introji се раждат като идея малко след като тя се разделя с мъжа до себе си, който искал да остане сам. Тя се замисля, че докато са били заедно трудно е разбирала за неговите състояния и желания от използваните емотикони.
Защо просто не сте си говорили, питам се аз… После се страхувам как ще го обясня на децата си…
Знам само, че искам да виждам по-често лицата на хората. Навън. Извън затворения свят, в който мислим, че трябва да дадем място на интровертите, без да си даваме сметка, че самите ние се превръщаме в такива. Без да заставаме зад фалщиви лица, които с времето ни превръщат във фалшиви хора, неспособни да се гледат в очите, да комуникират извън виртуалния свят, да споделят чувства и емоции. Скоро ще забравим да говорим. Ще се затворим в себе си толкова дълбоко, че нито една технология няма да е способна да ни извади от дълбоката самота, в която изпадаме всекидневно. Нищо, че разменяме “усмивки” със стотици приятели всекидневно.
Емотикона за този край още не е измислена.
