Е, лесно е да подхванеш външната политика на Доналд Тръмп.
Не можем да кажем, че е некомпетентен, само защото говорейки за атентата срещу Световния търговски център, каза, че е станал на „7/11” (седми септември), което е магазин за хранителни стоки, вместо на „9/11”, или само защото заяви, че „познавам добре Русия” заради проведен там преди две-три години конкурс „Мис Вселена”, който беше „огромно, невероятно събитие”.
Сигурен съм, че може да научите много неща, докато си бъбрите с “Мис Аржентина”. Може да научите много и докато ядете в Международния дом на палачинките. Така и не разбирах арабската политика докато не хапнах хумус, или пък беше ХАМАС?
И, между другото, това, че голямата реч на Тръмп по външната политика беше подправена с лъжи, като тази, че „Ислямска държава” печели милиони долари седмично от продажбата на либийски петрол”, не го прави некомпетентен.
„Ню Йорк таймс” наскоро представи заместника на президентски съветник по националната сигурност Бен Роудс и съобщи как той и неговите помощници се хвалят с използването на социалните медии, което авторът нарича „твърде изфабрикуван” разказ и неуловим натиск да бъде подлъгана страната да подкрепи ядрената сделка с Иран. Доналд не е единственият, у когото има глупашко самохвалство и превратно тълкуване на външната политика.
Животът днес подражава на Туитър навсякъде.
Наистина, да критикуваш Тръмп за непоследователност за външна политика, си е изхвърляне, като вземеш предвид, че и демократите, и републиканците се отнасяха с Пакистан като със съюзник. Макар да знаеха прекрасно, че пакистанските тайни служби общуват с терористи и правят мили очи на талибаните – хората, които убиваха американски войници в Афганистан. И двете партии се отнасяха със Саудитска Арабия като със съюзник, защото се нуждаехме от нейния петрол, макар да знаехме, че износът на салафистки ислям подпомага джихадистите. И двете партии подкрепиха обезглавяването на Либия и после не бяха на терен, за да подпомогнат установяването на сигурност, оставяйки на африканския бряг зейнала празнина, през която мигрантите да се стичат към Европа. И двете партии бяха за разширяването на НАТО чак до носа на Русия и после шумно недоумяваха защо руският президент Владимир Путин е толкова нападателен.
Не, ако аз критикувах външнополитическите възгледи на Тръмп, това нямаше да е заради неговата непоследователност, двуличие или лъжи. А щеше да е заради това, че той с нищо не показва, че е задал най-важния въпрос: какви са истинските външнополитически предизвикателства, с които следващият президент ще се сблъска? Не мисля, че той има представа за тях, защото, ако имаше, нямаше да иска да стане президент. Това е един от най-неблагоприятните периоди, през които да направляваш американската външна политика.
Вземете някои от проблемите, с които ще приветстват с „добре дошъл” новия обитател на Овалния кабинет. Като начало – какво да прави новият президент, когато необходимото е невъзможно, а невъзможното е необходимо? Да, вече доказахме в Ирак и Афганистан, че не знаем как да градим нация в други държави. Но оставянето на Либия, Сирия, части от Ирак и Йемен без управление и бълването на бежанци, доведе до заливането на Европа с потоп от мигранти; този мигрантски потоп като нищо може да доведе до излизане на Великобритания от ЕС.
Напоследък президентът Барак Обама се хвали, че не е интервенирал в Сирия. Искрено споделях тази негова твърдост, докато не чух президента и помощниците му да се самоизтъкват колко мъдро е било тяхното решение и колко глупави са всичките им критици. Човешкият и геополитическият наплив от Сирия не е приключил. Това дестабилизира ЕС, Ирак, Ливан, Кюрдистан и Йордания. Възможностите за избор са пъклени. Не бих желал отговорността аз да вземам решения. Но никой тук няма монопол върху мъдростта и нито победната обиколка на Обама около тлеещата разруха, нито бомбастичните и опростенчески решения на Тръмп са приятни за гледане.
На хоризонта се появяват още фактори за напрежение: спадът в цените на петрола, климатичната и демографската бомба ще взривят още държави, отприщвайки бежански потоци във всички посоки.
На дневен ред е и въпросът какво да правим с мрежите от нихилисти. От възхода на Осама бин Ладен насам разгневени мъже с мощен капацитет ни отправят предизвикателства. Но Осама поне имаше отчетлива кауза и списък с искания: прочистване на Арабския полуостров от западното влияние. Сега обаче сме свидетели на мутация. Може ли някой да ми каже какво искаха терористите, които избиха всички тези хора в Париж, Брюксел и Сан Бернардино? Те дори не оставиха послание, самият им акт беше тяхното послание. Тези джихадистко-нихилистични самоубийци не се опитват да победят; те просто искат ние да загубим.
Това е труден противник. За момента не могат да ни унищожат, но болката ни ще се изостри, ако те се сдобият с боеприпаси. Ще бъде предизвикателство да ги обуздаем като същевременно запазим отвореното си общество, неприкосновеността на мобилните си телефони и Интернет.
И тук се появяват Русия и Китай. Те се върнаха в играта на традиционните геополитически сфери на влияние. Но и Русия и Китай страдат от огромно напрежение в икономиката, което ще изкуши техните ръководители да отклонят вниманието от проблемите у дома с националистически приключения в чужбина. Дните на ясно очертаните отвъдокеански победи като отварянето на Китай към света и разрушаването на Берлинската стена са минало.
Американската политика днес се свежда до овладяване на безпорядъка и кашите. Точно обратното на това да провеждаш конкурс за красота. Няма победител и всеки претендент е по-грозен от останалите.
––-
* Томас Фрийдман, в. „Ню Йорк таймс”.
