Опълченците на Шипка – Иван Вазов

8
Добави коментар
eemmito
eemmito

Автор: Димитър Михайлов“Опълченците на Шипка“ е сред най-известните и най-въздействащите стихотворения на Иван Вазов. Наред с всичко друго, значимостта на тази творба се определя и от важността на художествената задача, която си поставя поетът – да възпее героизма на българските опълченци по време на Руско-турската война от 1877-1878 г. Още в заглавието Вазов назовава темата на творбата. Малцина обръщат внимание обаче, че стихотворението има и подзаглавие: „11 август 1877“. А това именно придава историчност и документален характер на темата. На 11 август 1877 г. се е състоял решителният бой за прохода Шипка, който определя по-нататъшния победен ход на руските войски. Избирайки този върхов момент от боевете при Шипка (те траят от 9 до 14 август и продължават с прекъсвания и през септември), Вазов още със заглавието заявява, че ще пресъздаде нещо достоверно, но и изключително, имащо важно място и значение в близката ни история.Но този ярък информативно-документален характер на заглавието контрастира с първите стихове на творбата, в които не става дума за опълченците, а за „срама по челото“ и за „спомен люти от дни на позор“. Едва след продължителен спор с тези, които „сочат с присмехи обидни“ робското ни минало и твърдят, че свободата ни е подарена, Вазов започва своя поетичен разказ за битката на опълченците. Тук вече текстът на стихотворението е най-близо по смисъл до предварително формулираната в заглавието и подзаглавието тема. Това е и същинската /и най-обемна/ част от творбата. Стихотворението завършва с прослава на „този ден бурен“, в който се е проявил героизмът на българския дух. Вижда се, че „Опълченците на Шипка“ се гради от три основни части, всяка от които по различен начин внушава и доказва художествения замисъл на автора. Впрочем и самият Вазов е отделил текста на тези три части графично. Нека сега да видим какво ги разграничава една от друга, но също така и какво ги свързва като елементи на едно органично цяло.Първата част (до „О, Шипка!“) ни въвежда постепенно в проблема. Допускането чрез осемкратното повторение „нека“, че българското минало е извор на срам, позор и обида, категорично е отхвърлено с аргумента, „че в нашто недавно /свети нещо ново, има нещо славно/, що гордо разтупва нашите гърди“. Във втората половина на тази първа част е поставена вече темата за върха, който е „на безсмъртен подвиг паметник огромен“. Така на срама и позора са противопоставени славата и гордостта от подвига на българските опълченци.Тази първа част от стихотворението изцяло е организирана на принципа на ораторската реч – допуска се, че нашето минало е безславно, а после това допускане е опровергано чрез позоваването на конкретен пример, който „в нашата исторья кат легенда грей“. Постройката на тази част се осъществява чрез конструкцията: нека + но. Това ражда и противопоставянето между позор и слава, между мрак и светлина, между ниско и високо, между негативно и позитивно. Цялостният смисъл на това противопоставяне се изразява в следното: може да има и недостойни епизоди в нашата история, но има и един миг, който е по-важен за нас, защото „смива срамът и на клеветата строшава зъбът.“ Привидно би могло да се възрази на Вазовата постановка – как така само един героичен момент може да заличи всички негероични дни от миналото? Но това възражение наистина е само привидно, защото противопоставянето между негероично и героично поетът осъществява от гледна точка на своята съвременност – годините непосредствено след Освобождението, когато на дневен ред остро се поставя въпросът за националното ни самочувствие. Следователно Вазов степенува събитията според тяхното непосредствено и най-пряко значение за новата българска свобода.
И макар че първата част на стихотворението е изцяло потопена в историята, оценката на това минало е извършена от позицията на следосвобожденското ни настояще, което е и организиращ център на текста.Полемичната първа част поставя проблема за важността на героичната Шипченска епопея в утвърждаването на българския дух и на националната ни гордост, а втората (най-обемна) част на творбата играе ролята на доказателство, на аргумент в защита на поставения проблем. Тя притежава всички белези на разказа, построена е като конкретно описание на битката на българските опълченци с турската армия, състояла се на 11 август 1877 г. Тя има и ярко изразени епически композиционни елементи: експозиция, реализирана в два плана – обобщаващо-коментаторски „Три деня младите дружини/как прохода бранят“) и конкретен „Сюлейман безумний сочи върха пак…“ и „ордите тръгват“); завръзка (думите на Столетов, „наший генерал“, които дават тласък на по-нататъшното героично поведение на опълченците). Като и в този случай завръзката е „разтеглена“ във времето и се проявява в два плана: конкретен, имащ отношение към по-нататъшния ход на войната („На вашата сила царят повери/прохода, войната и себе дори!“) и героизиращо-обобщаващ (България цяла сега нази гледа,/тоя връх висок е: тя ще ни съзре,/ако би бегали: да мрем по-добре“); кулминация („Грабвайте телата!“ – някой си изкряска…“ – в конкретния план и в обобщаващия: „Фърлят се с песни в свирепата сеч,/като виждат харно, че умират веч…“); развръзка (Изведнъж Радецки пристигна със гръм.“)Така маркирани, композиционните елементи на тази втора част определят нейния характер – тя разказва последователно за онова, което се е случило на 11 август 1877 г. при Шипченския проход.Но освен разказ за конкретно събитие втората част съдържа и силно проявена авторовата оценка за разказаното. И това вече е по-интересно за нас, тъй като, извършена от гледна точка на Вазовата съвременност, оценката свързва смисъла на разказаното във втората част със смисъла на казаното в първата. Но тук оценъчността не е така пряко декларирана, а е разтворена в разказа, като само в определени моменти Вазов се намесва като пряк коментатор. Както и в първата част, текстът е построен на принципа на противопоставянето. Опълченците са „дружините горди“, „орляка юнашки“, те „кат лъвовете тичат“ и са като скали твърди , а смъртта им е „смърт юнашка“. Турците са „душмански орди“ и „орди дивашки“, те „идат като тигри“, но „бягат като овци“. Началникът на българското опълчение генерал Столетов (кандидат на математическите науки и пътешественик-изследовател преди войната) е представен като исполин – той е „наший генерал“, чийто глас е мощен („ревна гороломно“), а думите му -„силни“, докато военоначалникът на турците Сюлейман паша (по исторически данни професор по литературата) е характеризиран единствено с негативното „Сюлейман безумний“.Колективният образ на опълченците е легендарен образ, в който романтично-героизиращата авторова гледна точка изцяло определя тяхната същност. Те са представени като действителни исторически лица, участници в един епизод от историята ни, но са изобразени и така, както народната легенда е разказвала за тях след Освобождението. Те са „оплискани с кърви“ и „всякой гледа само да бъде напред /и гърди геройски на смърт да изложи,/ и един враг повеч мъртъв да положи „, „не сещат ни жега, ни жажда, ни труд“, „Те ще паднат, но честно, без страх“, изпитват „сладката радост до крак да измрът“. Опълченците са надвесени над своя враг, те са горе, по-високо от турците и до края не напускат това пространство, а турците са долу („лазят“, „и падат, и мрът“, „идат като тигри, бягат като овци/и пак се завръщат“, щурмът им е „отчаян“, наподобява разбиването на морските вълни в скалистия бряг), те напразно се мъчат да проникнат в свещеното, организирано и защитено от светостта на националната идея, високо пространство („заветният хълм“).Пространствената организация горе-долу спомага и за хиперболичното представяне на опълченците – те в повечето случаи са видени от Вазов в едър, уголемен план, тъй като се намират във високото и открито пространство, а гледната точка към тях е отдолу нагоре. Турците, обратно, сякаш умишлено са умалени – те „лазят по урвата дива“, оприличени са на „черний рояк“, т.е. към тях е приложена обратната перспектива – отгоре надолу.Противопоставянето, изразено чрез противоположната качествена характеристика на сражаващите се страни, чрез пространственото им разположение и чрез проявените различни гледни точки към тях, илюстрира главната цел на Вазов – чрез разказа за битката на връх Шипка да възвеличае българските опълченци и да докаже, че тази битка е гордост за националния ни дух. Поетическият текст във втората част е разказ за действително събитие, но така е организиран, че без да изневерява на историческата истина, той надхвърля целите на строго конкретното изображение. Той изпълнява едновременно две важни задачи по отношение смисъла на цялото стихотворение: да разказва (за битката на опълченците) и да доказва (техния героизъм). Разказът, се води изцяло на базата на историческата фактологичност, а доказването, оценката съдържат в себе си следосвобожденската позиция на Вазов и желанието му да утвърди националната идея.Третата, най-кратка, част на стихотворението (последното четиристишие) изпълнява ролята на обобщение.И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,спомня тоз ден бурен, шуми и препращаславата му дивна, като някой ек,от урва на урва и от век на век!Тук вече поетът от гледна точка на следосвобожденското настояще („днес“) свързва славното близко минало („тоз ден бурен“) с бъдещето („от век на век“).“Опълченците на Шипка“ е творба, която илюстрира и защитава българската национална идея в първите години след Освобождението (стихотворението е написано през 1883 г.) чрез един героичен епизод от историята ни, като превръща този епизод и героичността при отстояване на националната идея в образец за бъдещето на България. Така трите части на стихотворението (полемичното поставяне на проблема, разказът и обобщението) се спояват в едно цяло, взаимно се допълват и образуват органичната плът на творбата. Тържествено-патетичният тон на Вазов също допринася за цялостното и единно възприемане на „Опълченците на Шипка“.“Опълченците на Шипка“ е дванадесетото (последно) стихотворение от цикъла „Епопея на забравените“, в който Вазов изразява преклонението си пред подвига на загиналите герои в националноосвободителната борба на българския народ. Ако в повечето от останалите творби на цикъла поетът възпява отделните личности (Левски, Бенковски, Кочо Чистеменски, Каблешков, Паисий Хилендарски, Раковски, Стефан Караджа, Панайот Волов и др.), то в това стихотворение неговата цел е да възвиси колективния подвиг на българските опълченци. По този начин творбата се превръща в естествен и закономерен финал на поредицата картини и образи от българското героично минало.