Метро 2033 (ревю)

15
363
Добави коментар
anamariq
anamariq

Винаги съм обичал постапокалптичните истории. В тях има нещо, което те кара да се замислиш. Нещо, което ти дава друг поглед върху живота, докато ги четеш. Когато завърша такава книга, у мен, за един кратък период от време, се поражда неописуемо чувство. След затваряне на последната страница на подобна история обичам да изляза на разходка. Обикалям из улиците и парковете и наблюдавам. Наблюдавам хората, бездомните кучета, небето, профучаващите коли, разхождам се до плажа и седя известно време загледан в морето. След това се прибирам, изпивам чаша вода и изяждам някой пресен плод или зеленчук, в зависимост от сезона. Тогава се усмихвам и осъзнавам за един съвсем кратък период от време колко прекрасен цвят може да е сивото, колко ценен е този вече втръснал ни до безличие свят, в който живеем (докато кафявото пак не вземе превес де, ама нека не изпада в екзистенциални терзания). Защото след прочитането на една наистина добра постапокалиптична история се чувствам смазан. И всеки нюанс, който приема живота ми (дори кафявия) ми се струва по-добра перспектива от ужаса да живея в свята, описан в книгата, която преди минути съм завършил. А Метро 2033 е една добра постапокалиптична история.

В началото на 21-ви век започва ядрена война. През 2033-та човечеството вече е претърпяло своя крах. Цялата планета е опустошена и тъне в разруха. Пейзажът е еднообразен – мъртва природа, мъртви градове, а в тях – мумифицирани тела. Радиацията е толкова силна, че никое нормално същество не би могло да оцелее. Но не всички същества са нормални. Някои са се приспособили. Мутирали са. Планетата вече не принадлежи на хората, а на чудовища, неспособни да приемат образ дори в най-извратените фантазии, дебнещи от всяка клока. Последните представители на човечеството са намерили своето последно убежище, миша дупка, от която няма изход, дупка, която единствено ще забави неизбежното – окончателната смърт на расата.

Московският метрополитен. Най-голямото бомбено убежище в света – 12 линии с обща дължина 302 километра, 182 станции. Ежедневно в метрото са се превозвали над 6 милиона души. Всяка станция е била уникална със собствен архитектурен стил и неповторими особености. Хиляди са тунелите, които свързват станциите и метрото със света отгоре. Безброй много са легендите и загадките, които живеят там.Метрото. Последната надежда на човечеството.

ВДНХ е погранична, но въпреки това преуспяваща станция. Артьом живее спокоен живот – работи заедно с останалите в плантациите за гъби, патрулира из тунелите, когато дойде неговия ред и прекарва свободното си време в четене и безпредметни разговори, с цел убиване на времето. Не всичко във ВДНХ обаче е така спокойно. Станцията е подложена на системни нападения от същества, идващи от тунелите водещи навън. Черните. Ужасяващи мутирали човекоподобни, приспособили се към света отвън, които са намерели вход към метрополитена. Пограничните патрули едва удържат техните все по-настоятелни напливи. Заплахата трябва да бъде унищожена, преди да е станало твърде късно. По стечение на обстоятелствата именно върху плещите на младия Артьом се пада непосилната задача да предприеме пътуване из целия метрополитен, а и отвъд него, за да намери спасение за станцията си. Пътешествие от което зависи съдбата на метрото.

Историята не е най-силната част на книгата. Достатъчно интересна е, за да грабене вниманието, но тя е единствено способ. Оправдание за пътешествието на Артьом, където се разкрива истинската сила на книгата – невероятната атмосфера на постапокалптичния свят, създаден от Дмитрий Глуховски.

Винаги съм обичал метрото. В него има нещо мистериозно, страшно и неописуемо чаровно. Мисълта за безкрайните тунели, звукът от приближаващите мотриси и усещането, че се намираш десетки метри под земята… Сега си представете как няколко хиляди души, последните индивиди, от една изчезваща раса, са намерили своето последно убежище, превърнало се същевременно с това и в техен капан – най-големият метрополитен на планетата. И изопачавайки стария, са устроили един нов свят. Свят на десетки километри непрогледни тунели, в които единствен източник на светлина е мъждукащото фенерче. Хиляди разклонения и дупки, в които се спотайват невъобразими ужаси. А за местоживеене хората са превърнали слабо осветените бивши станции. Метрото, където няма ден и нощ, където царува безвремието. Само тоновете бетон ги делят от повърхността, където върлуват безчет изверги, копнеещи за прясна плът и където радиацията би свалила месото от костите за няколко минути. Метрото. Последния пристан на човечеството и същевременно с това ужасяващ кошмар. Всичко това е предпоставка за буквално смазваща атмосфера.

През цялата книга читателят изпитва чувство за обреченост и безвремие. Романът успява да въздейства адски потискащо и дори клаустрофобично. Това обаче не е за всеки, защото четенето на Метро 2033 е всичко друго, но не и лесно, разтоварващо и носещо положителни емоции. Ако търсите красива приказка или някое леко четиво, подходящо за часа по английски, не сте уцелили с избора. При все това Дмитрий Глуховски успява да създаде адски увлекателен разказ, който не ви позволява да го оставите, стига да ви е грабнал веднъж.

Идва време да отбележа и другия най-голям плюс на романът – битът и новият свят, който човечеството е създало в метрополитена. Хората са се разпредели в станциите по социални различия, мироглед, вероизповедание, расова принадлежност и прочее – има станции на комунистите, на евреите, на чернокожите, в една от тях дори е създаден четвъртият райх от групировка нацисти. През разплитането на сюжетната нишка главният герой минава през много подобни станции, което Глуховски умело използва, за да прави аналогии със съвременния ни свят и описва нещата, такива, каквито са през призмата на неговите очила. Нравоучителното послание е ясно – дори на ръба на изчезването, хората продължават да се делят в безсмислени групировки. Това, разбира се, може да подразни някои, защото книгата е доста натоварена с личните възгледи и философия на автора. Ако се подходи с правилната нагласа обаче не би било проблем, дори напротив – интересно е да видиш как съвременният свят се пренася в едно по-различно време и обстановка. Интересно е описан и битът на оцелелите от бомбардировките – в метрото, например, са развити важни търговски центрове, където се обменят продукти от най-различен характер, а „патронките” от Калашников играят ролята на обменна монета. В метрополитена се наблюдават дори прототип на селскостопански работници и животновъди. Развити са и някои нови професии, като сталкерите (аналогията с „Пикник край пътя” на Стругацки е умишлена), които със специална екипировка излизат на повърхността, за да търсят ценни артефакти. А това са само малка част от нещата, които са описани.

Авторът успява да създаде доста убедителен свят, което допълнително допринася за емоционалното въздействие – сякаш писателят се връща от бъдещето, за да опише на човечеството какво го очаква. А то не е нищо хубаво… Метро 2033 има недостатъци – стилът на Глуховски, въпреки че е доста атмосферичен, не е перфектен (все пак започва да пише романа на 23). Някои хора биха се подразнали от философските възгледи на автора, които той доста често показва в книгата си. Освен това този роман не е за всеки – твърде смазващ и потискащ е и за четенето му е необходима специална нагласа. Ако обаче подходите правилно към тази книга едно е сигурно – няма да останете разочаровани. Защото от където и да го погледнете, достойнствата на дебюта на Дмитрий Глуховски са повече от минусите, за които бихте могли да се захванете. За 15 лева получавате доста стилно издание, съдържащо в себе си оригинална, интересна, почти физически атмосферична и въздействаща история. Метро 2033 със сигурност се отличава от повечето книги, които може да намерите на щанда с фентъзи и фантастиката.

Оценка: 8.5/10

Други ревюта: “Книголандия” и “Книгоман”, “Last argument”, “Блог за книги”, “Списанието”

е на 25 и е завършил “Журналистика” в СУ „Климент Охридски”. Той е основател и главен редактор на “Под Моста”. Интересува се от литература, култура, кино, фотография, дигитален маркетинг и качествена журналистика.